МОДЕЛИ НА СОЦИАЛНАТА ПАТОЛОГИЯ

Промяната на икономическите и правните регулатори в пост-тоталитарните общества в прехода към демокрация не означава и автоматична промяна в нагласите, моделите на мислене, в манталитета на хората.

Формирането на гражданско демократично общество без съмнение ще бъде един дълъг и мъчителен процес, който има своите социално-психологични и
социално-културологични измерения.

Объркването, характерно за този преходен период на криза на ценности и норми, е допълнително утежнено от съсъществуването на старите тоталитарни модели заедно с наченките на новите, като в сферата на поведението, взаимодействието и начините на функциониране, тези модели дори не се разпознават и разграничават едни от други.

Основен проблем е, че дори на теоретично ниво социалните и поведенческите науки не са дали задоволителен отговор за социално-психологичните разлики между тоталитарните и демократичните общества.

Ако нещата са сравнително ясни от гледна точка на политическата организация и управление на обществата, то в социално-психологичен план използуването и боравенето с понятия като напр. "свобода - насилие", "авторитарен - демократичен", "избор - манипулация", "лидер - отговорност - група" и т.н. остава главно в сферата на субективните тълкувания.

Известна полза в тази насока могат да допринесат подходи, базирани върху кибернетиката, общата теория на системите и теорията на живите системи, разглеждащи и описващи явленията от гледна точка на целостта, границите и взаимодействията.

Такива подходи се оползотворяват изключително ефективно от средата на века насам от фамилните психотерапевти за намиране на отправна рамка за постигането на функционална промяна на социално-психологичните феномени в семейството.

Нивото на абстракция на тези подходи дава възможност да се търсят изоморфните характеристики на различните живи системи и организации от клетката, организма, личността до групата, семейството, общността и обществото.

Ние знаем много повече как функционират или каква патология съществува при по-малко сложните живи системи; внимателното използуване на тези познания, с отчитане спецификата на отделните нива, би могло да задълбочи разбирането ни за неимоверно сложните супрасистеми (Vassiliou, 1980), сред които са човешките общества.

През 1992г. по инициатива на български и германски фамилни терапевти, беше създадена една международна работна група от учени и практици, прилагаща екосистемна епистемология (Auerswald, 1992) към въпросите на социално-психологическите измерения на обществата в преход.

Такава отправна рамка дава възможност: да се илюстрира съществуването на някои съществени изоморфни механизми между дисфункционални семейни системи и дисфункционални обществени системи и да се очертаят някои хипотези за природата на тоталитарните модели на човешки отношения.

Идеалистични конструкти като бягство от реалността

Обща характеристика на т.нар. "семейства с тежка степен на дисфункция" е, че те си поставят за цел да бъдат "идеално семейство". В името на тази цел, възникващите проблеми във взаимоотношенията се замаскират, не се допускат и минимални прояви на конкурентност, нелоялност, конфликтност.

Отключващи изявата на патология се оказват периоди, които би трябвало да са преходни към промяна в организацията на семейството - промяна, която да отговори на нововъзникнали потребности.

Напр. детето навлиза в пубертета и са необходими нови правила на взаимодействие, позволяващи и дори стимулиращи процеса на развитие на личностната автономност.

Вместо адаптация към новите изисквания, обаче, семейството реагира със засилваща се ригидност - с все повече от старото поведение, с все по-стриктно и разширяващо обхвата си приложение на старите норми, регулирали взаимоотношенията между членовете му в предишния етап, когато семейната сплотеност (кохезия) е била преобладаваща и за онзи период - функционална характеристика.

Стремейки се към идеално общество, комунистическата идеология формулира едни, сами по себе си, несъмнено позитивни цели за общественото развитие - премахване на експлоатацията между хората, отношения на взаимопомощ и сътрудничество.

До голяма степен това бе реакция на развиващата се индустриализация, свързана с натрупването на капитала в Европа и другите страни в света. Новите социално- икономически условия изискваха специализирани дейности, извършвани от отделни индивиди, а не колективната работа в традиционната родово- семейна общност.

С други думи условията изискваха отделянето на индивида от традиционната общност и семейство и формирането на индивидуалистични модели на поведение, норми и ценности.

Индустриализиращите се страни преминаха постепенно през този нелек период на социално-икономическа и неразривно свързаната с нея социално-психологическа промяна. Съвсем опростенчески, комунистическите режими разкъсаха тази връзка, устремявайки се към мегаломанна индустриализация чрез все по- засилващо се и разширяващо се придържане към...колективен модел.

Неслучайно тези режими се установиха и утвърдиха в изостанали от гледна точка на индустриализацията страни, т.е. там, където този преходен период бе още по-труден и мъчителен, където традиционната групово-колективистична култура бавно отстъпваше "позиции" пред процеса на индивидуализация.

Отношенията в традиционните общности се характеризираха с реално съществуващи доверие, сътрудничество и взаимопомощ (както и с подозрителност и взаимна защита спрямо "чуждите"), но те бяха свързани с наличието на директен контакт в сравнително малка група от хора, с организация, включваща естествена и ясна йерархия, разпределени и недвусмислено определени отговорности за вземане на решения по възникващите проблеми.

Механистичното "прескачане на нивата" и опитът тази добре функционираща при предишните условия колективистична култура да се пресъздаде в мащабите на цялото общество я превърнаха в абсурд.

Централизираната колективистична индустриализация, т.е. опита да се превърне цялата страна и дори целият т.нар. "социалистически лагер" в изкуствен колектив, където насила да се пренесат родовите отношения на доверие, взаимопомощ и сътрудничество (включително възпроизвеждайки в този по-широк мащаб и отношението към "чуждия" - външния враг), бе нелепото "спасение" от трудния, но естествен и същностно свързан с индустриализацията, социално-психологически процес на индивидуализация.

Колкото повече идеалистичните мегаломанни конструкти се разминаваха с реалността, толкова повече насилие бе приложено от тези режими и толкова повече те се самоизолираха от останалата част от света.Те се превърнаха в преимуществено затворени системи.

Изоморфност на дисфункциите на организационно ниво

Във функционално-организационен план относителната затвореност на системата е най-налагащата се изоморфна характеристика, свързваща тоталитарния тип дисфункция на обществата, от една страна, и семействата с тежка степен на дисфункция, от друга.

Добре известно (и потвърдено от многократни изследвания) е, че тези семейства се характеризират с т.нар. "непропускливи граници" към външния свят. Тази затвореност ги лишава от възможностите за корективна обратна връзка, като по този начин допринася за все по-ригидното им и дисфункционално развитие (Minuchin, 1984;Beavers, 1983).

Поддържането на тази затвореност е свързано с някаква форма на свръхконтрол. И при семейните, и при обществените системи той има две твърде различни форми на осъществяване:

-чрез явен терор (при диктатура и съответно при т.нар."семейства със средна степен на дисфункция", за които са характерни прояви на насилие и стриктно разпределение по скалата доминиране -подчиненост);

-чрез размиване границите между елементите на системата и на диференциацията на функциите и създаването на "тайни коалиции" (в семействата), "тайни служби" (в обществата).

Когато е налице втората алтернатива за упражняване на свръхконтрол, се стига до изопачена и объркана йерархия.

Като образец на такава в семействата с тежка степен на дисфункция се счита "коалицията дете - родител", при която другият родител е изключен от взаимодействието и неефективен в упражняване на родителските си функции.

Въпреки разпространеният мит за строгата йерархия на авторитетите в тоталитарното общество, всъщност в реалността объркаността на йерархичните нива беше далеч по-разпространена

(началник, който е принуден изцяло да се съобразява със свой подчинен, тъй като "властта" на последния не е явна и формална, но е почерпана от връзка с "всемогъщи" служби, или с високопоставени фигури; или например "коалиция" между медицинска сестра (партиен член) и партийния секретар на клиниката, която обезсилва завеждащия отделение лекар в упражняването на неговите отговорности)(Georgiev, 1994).

Изоморфността в тези три механизма е особена важна, тъй като именно този тип дисфункции - на организационното ниво на системата, се считат за определящи спрямо останалите нива.

Изкривявания в комуникационната сфера

Въпреки впечатляващата специфика на комуникацията в дисфункционалните семейства, повечето от водещите системни фамилни терапевти (Minuchin, 1984; Haley, 1979) приемат, че тези изкривявания са вторични и наблюдават тяхното повлияване от терапевтичните усилия, вложени за коригиране на описаните по-горе дисфункции в структурно-организационното ниво на системата.

Термините, с които се описват тези изкривявания в семействата с "шизофренна" комуникация (спадащи към семействата с тежка степен на дисфункция), са може би най-адекватното описание на до болка познатите ни от обществената действителност феномени на думи, изпразнени от своето съдържание, или потоци от фрази, които не казват нищо ("мистификация на реалността" (Laing,1965), "гумена преграда" (Wynne, 1972).

Едно от най-типичните явления в комуникацията на тези семейства е "парадоксът на спонтанността" - когато съществува изискване не просто за поведение (което се приема за израз на определен вид чувства), а директно за наличието на тези чувства.

Тъй като природата на емоционалната сфера е спонтанна и не подлежи на изисквания, това по същество е абсурдно "изискване за спонтанност" (Watzlawick, 1967) или "двойна връзка" (Bateson, 1956) в най-злокачествения и вид.

В процеса на обучение на западни терапевти, схващането на това явление представлява голяма трудност за обучаемите, но на всеки човек, живял в тоталитарно общество, му е ясно за какво става дума.

Вземане на решения de iure и de facto

Проследените подобия на структурно-организациотнното ниво водят и до изоморфни механизми на възникването на дисфункция в начините за справяне с конфликти, във вземането на решения и т.н.

Най-драстичната дисфункция в това отношение, когато е налице разминаване между натоварения с отговорността за решението и този, който de facto го взема, се наблюдава например, когато бабата в семейството взема най-важните решения, отнасящи се до детето, въпреки че отговорността за него се носи от неговите родители.

Тази дисфункция бе дотолкова повсеместно проявена в тоталитарното общество, че едва ли се нуждае от примери.

Всъщност дори на най-високо ниво - решения, отговорността за които формално се носеше от правителството на една страна, биваха вземани на практика от Политбюро, или дори от Политбюро на друга страна.

Механизъм на себе-манипулация

Никой човешки контекст не е застрахован от дисфункции. Обикновено обаче (в нормално функциониращите човешки системи) индивидът може да потърси изясняване на възникналите различия.

В процеса на опитите да се предоговорира взаимодействието, той има предвид възможността да напусне системата в случай, че неговите потребности, възгледи или етически принципи се окажат в крайна сметка несъвместими с по-нататъшното му оставане в нея.

При това за него съществува измерението време(6) - това излизане не е непременно завинаги. Както бе споменато, обаче, обществата и семействата с тежка степен на дифункция са относително затворени системи.

Едно от базисните правила в тях е "Системата не може да се напуска" (Georgieva, 1989). Веднъж оказал се елемент от нея, да напуснеш (или да бъдеш изключен от принадлежността си в) страната, партията, дори работното място, означаваше поемане на драматични, пожизнени, необръщаеми последствия.

Този капан тласка в една определена посока и тя е - интернализация на насилието, интернализиране на манипулацията, т.е. себе-манипулация.
Крайно деструктивният за човешката личност механизъм на себе-манипулация, описан при изследването на модела на "психотичните семейни игри" от M.S.Palazzoli като отличителен белег на семействата с тежка степен на дисфункция (разграничаващ ги от тези със средна степен), е най-същностната характеристика на социално-психологичното измерение на природата на тоталитаризма.

Неговото проявление във "вътрешната цензура", характерна за тоталитаризма, за разлика от персонифицираната цензура, типична за диктатурата е добре известно.

Ще споменем само, че големите разлики в политическото поведение на различните професионални групи от българската интелигенция в периода след промените, са още една илюстрация за деструктивния ефект на механизма "вътрешна цензура" върху тези професии, които бяха в по-голяма степен "изложени" на този механизъм.

Може би в най-малка степен подложени на интернализирана цензура бяха такива професионални групи като певци и артисти, които изпълняваха зададени им текстове, запазвайки ясно усещането за външния характер на манипулацията.

В това отношение, интересно е да се спомене, че присъствието на Съветски окупационни войски в страните от социалистическия блок (освен останалите си функции) действуваше като непрекъснато напомняне за външния характер на манипулацията, осъществявана от режима (Georgiev, 1990), и по този начин - като една бариера срещу интернализирането на насилието, типично за същинските тоталитарни общества.

В този смисъл България, Румъния и дори Югославия (жителите на която разполагаха с немалък брой реални свободни придобивки, съпроводени с илюзии за независимост), в социално-психологичен план бяха по- същностно тоталитарни общества в сравнение напр. с Чехословакия, Полша, Унгария или ГДР.

Специфични подобия - диктатура и семейства "продуциращи" деликвентност, тоталитарно общество и "психотични" семейства

Дотук се очертаха и различия между модела на авторитарното общество (диктатура) и този на тоталитарното общество. В някои съществени отношения тези два модела са коренно противоположни.

При диктатурата, както и при семействата със средна степен на дисфункция (към които напр. се отнасят семействата с прояви на поведенчески отклонения и закононарушения /деликвентност/ от страна напр. на юношата в семейството) границите вътре в системата - между отделните подсистеми и членове са ригидно-непропускливи, йерархията е структурирана при стриктен явен контрол и с твърде малко възможности за договориране на правилата.

Диференцирането на функциите се характеризира със стереотипизиране на ролите, голяма дистанция, ограничаване на потенциалите и на спонтанността. Комуникацията в тези семейства често е много по-ясна, отколкото в здравите семейства.

Същото важи и за диктаторските (авторитарни) обществени системи - често с по-ясна и недвузначна комуникация в сравнение с либералните или демократичните общества, но стереотипна, по ригиден образец, лишена от нюансиране.

Както е известно, диктатурата е ограничена във времевия си обхват. Когато обаче на базата на открития терор и манипулация, упражнявани от една властвуваща група над всички останали в обществото, възникне качествено различното явление тоталитаризъм, откритото насилие се замества не само от повсеместен (и във връзка с това - таен) контрол; функциите на терора се изпълняват и от интернализираната манипулация, от размиването на границите на личната отговорност, от колективната и анонимната вина.

Поглъщането на всички от модела, включително и на управляващите, превръщането им в пионки в една самовъзпроизвеждаща се "игра", която като че ли е извън времето, е процес от същия порядък като "играта без край" в "психотичните" семейства, описана от Watzlawick (1978) и Миланската школа във фамилната терапия (Selvini-Palazzoli, 1986).

Позоваването, обаче на този процес, е фалшиво основание да не се диференцират (в съответствие с йерархичните нива) степените на отговорност и съответно - степените на вина.

При терапията на семействата отказът от такова диференциране означава оставане при стария "психотичен" модел, а при прехода към демократизация на обществата - може би и още нещо - продължаване функциите на терора чрез поддържането на аморфност и анонимна вина.

Колкото в по-чист вид е съществувал дисфункционалният модел, толкова по-голяма е съпротивата към тази диференциация(7), и същевременно толкова по- решаващо е нейното осъществяване за по-нататъшното развитие на системата.

Проследените механизми на обществените и семейните човешки системи очертават не само тенденцията на най-общо наличие на изоморфни модели между дисфункционалните семейства и дисфункционалните общества.

Открояват се и по-специфичните подобия между тоталитарните обществени модели и моделите, харктерни за семействата с тежка степен на дисфункция (продуциращи и поддържащи психотични прояви), а също и между авторитарните обществени модели и тези на семействата със средна степен на дисфункция (продуциращи и поддържащи поведенчески отклонения).

Може би фамилните терапевти имат какво да научат от протичащите в момента процеси в обществата в преход.

Същевременно част от техните познания за последователността и стъпките на конструктивната промяна в дисфункционалните семейства могат да бъдат от полза за разбирането на приоритетите на социално-психологичното измерение на процеса на демократизация.

Ницше бе казал, че патологията при индивида е рядко явление, докато при обществата се среща много често. Установено е, че всяка минута в човешкия организъм се раждат 600 000 000 ракови клетки, които се разпознават от имунната система, което е първата стъпка за справянето с тях.

Тоталитарните тенденции в човешките групи и общества не са нещо неестествено в развитието. Те не възникват просто и само като резултат от патологични амбиции на диктатора или на група хора, които вземат властта с насилие.

Започвайки като позитивни идеалистични конструкти, минавайки през екстремни симплификации, те са рафинирана форма на злокачествена дисфункция.

Възможността за поява на тоталитарни модели е постоянна в живота, при който наред с конструктивното съществува деструктивното и смъртта.

Румен Хр. Георгиев, Женя Г. Георгиева