КОСМОСЪТ НА ТРАКИТЕ

Земята и Въздухът, Водата и Огънят са четирите стихии, които зашеметили Човека в началото на неговото историческо битие.

В югоизточна Европа обаче те били разпознати и като универсални сили, които създали Света и непрекъснато го сътворявали.

Това разпознаване започва да се долавя по археологически и езикови данни след края на VI хил.пр.Хр., т.е. от началото на т.нар. епоха на употребата на бронзовата сплав за сечива, оръжия и изделия. За втората половина на II хил. пр. Хр. То вече е документирано и от писмени сведения.

Тогава, в обширната зона на сближавания и обмен на идеи, умения и вещи,която се образувала от източната половина на Балканския полуостров (Тракия) със северна Елада и от северозападна Мала Азия (Фригия), четирите стихии-сили били осъзнати като енергии.

Енергийният им импулс бил естествено персонифициран в най-подходящата за него природна среда, в планината, която получила позицията на Великата Богиня-Майка.

Нейната пазва-утроба в пещерните недра на Земята се пречиствала и оросявала от бликащата Вода, а скалистият й връх, обгърнат от Въздуха (небето), искрял от Огъня на гръмотевичните бури.

Планинското обожествяване е потвърдено за втората половина на II–рото и за първите столетия на I–вото хил.пр.Хр. от могъщата мегалитна култура в трако-фригийската зона.

Тя е представена от добре съхранените и днес многобройни паметници, каквито са изсечените в скалите правоъгълни, кръгли или трапецовидни ниши за посветителни дарове, площадките за жертвоприношения с басейни и улеи за изтичане на кръвта, “свещените стъпала”, които водят към извори или към сkални светилища, а и цели т.нар. мегалитни комплекси.

В тях, наред с изброените археологически обекти, се забелязват и долмени, които понякога са струпани и в обширни некрополи по хребетите на планините. Долмените са надгробия от големи плочи с тежина до десетки тонове, които затварят гробна камера с или без входен коридор и преддверие към нея.

Регистрираните само в планините Странджа и Сакар долмени са над 700 и, както и в други области на Тракия, Фригия и северна Елада, са израз на упованието, че покойникът отива за живот след смъртта в прегръдките на Планинската Майка.

“Планинската Майка” е едно от най-древните названия на общата персонификация. Заедно с него е засвидетелствано и друго име на Тракия, което е Перке в значението на скала, връх. Изселилите се от югозападна Тракия фриги огласяват в новите си малоазийски местоживелища божеското име Kybelеyia/Kybela, което се разпространява и в старата им родина.

В нея се появяват и популярните теоними на Великата Богиня-Майка Bendis и Kotytto, както и Hipta/Hippa, познато, впрочем, в земите и от двете страни на Босфора и Хелеспонта (Дарданелите).

Излязла от анонимност, божествената персонификация е ситуирана в действия от космически порядък, за да осигури движението на Света.

“Как става това” ще бъде съдбоносният въпрос, който неизбежно ще предизвика потребността от системност на отговора, т.е. от учение (доктрина).

Тук е нужно едно разяснение. Според възприетото деление в древните общества, Тракия и Фригия принадлежат към нелитературните.

Аристокрацията може и да разполага със своя или със заимствана азбука – в югоизточна Европа например заемката е от старогръцки, но тя записва на камък, метал и глина култови текстове, свещени формули, обръщения към богове, посвещения и заклинания.

Ранните фригийски скални и каменни надписи от този тип вече се разчитат (след CIPP I), тракийските – все още не. И в двете страни необходимост от книжовност (всички видове и жанрове написана и записана проза и поезия) никога не е била изпитана, тъй като в тях знанието е било носено от устната историческа памет по родове и от поколение към поколение.

От друга страна никъде в югоизточна Европа и в западна Мала Азия не е била изградена високо организирана и йерархична обществена администрация извън елинските градове-държави (полисите).

Териториално-династическото (етносното) устройство не е изисквало достъпни за всички записи на разпоредби и закони, нито пък на обучение и възпитание на възприети морални ценности.

Тракийската доктрина, прочее, би била устна и достъпна за затворени кръгове от знатни мъже и владетели. Условното и наименование е “тракийски орфизъм”, както поради преобладаващите данни за нея от Тракия, така и за да бъде разграничена от елинското философско-религиозно орфическо учение, което използва и преработва нелитературната традиция от края на VI в.пр.Хр. насетне.

Тази традиция възприема Великата Богиня-Майка като първоначално състояние на света, който е в покой. Богинята самозачева, износва рожбата си и дава живот на свой Син. Синът, носителят на мъжкото начало, е идентифициран като Слънце (въздушен, небесен или т.нар. ураничен бог) и като огън (скален, подземен или т.нар. хтоничен бог).

Този бог се схваща равностойно в двете си хипостази, поради което покрива цялото видимо и осезаемо пространство и е единствен във всемогъществото си.

Движението на света обаче зависи от универсалното оплождане на всички негови скрити зародиши, което доктринално се осъществява чрез свещения брак (хиерогамията, инцеста) между великата Богиня-Майка и нейния Син. Свещеният брак отприщва други енергии и съзиданието, които биват персонифицирани в родения от него син на Сина.

Този син е първопосветеният в тайнството на движението, той е царят-жрец, носител е на учението за самия себе си, но е и предопределен да уреди социалния порядък. Едва в този момент взаимоотношението Космос-Социум започва да функционира и Светът е изграден.

В елинския литературен вариант на орфизма Синът-Слънце/Огън е наименован едновременно Аполон и Дионис. Тези теоними са точни съответствия на ураничния и на хтоничния бог, който е почитан в двата си образа в Делфийското светилище от VIII в. пр. Хр. насетне.

Делфи на планината Парнас е бил култов център още в пределинската епоха и сигурно средище на тракийския орфизъм, който обаче там не е оставил божески имена. Те са засвидетелствани за времето след VI в. пр. Хр. насетне, когато в трако-фригийската зона са се произнасяли вече теонимите Сабазий и Загрей.

Тракийските племена

Сабазий е първоначално Синът-Слънце, видян като скала. Безплътен той придобива чертите на Зевс в гръко-римската иконография до III в. сл. Хр. Почитан предимно в източните провинции на Римската империя, но разпространен от армията и на запад (CCIS II, III) култът към Сабазий се съхранява във фолклорните вярвания на населението и от двете страни на Босфора и Хелеспонта.

Днес някои негови съставки представляват жива картина в отделни райони на България и на северна Гърция. При настъпилите изменения Сабазий постепенно е поел функциите на Сина-Огън.

Загерй е типичният хтоничен Бог-Огън, видян като бик – превъплъщението на мъжкото начало в обреда. Тъкмо понеже е богът на оплождането, на настъпващия нов живот, той трябва да изстрада вярата, която сам вселява.

Вяра без страдание не носи надежда. Затова в обредното представление, което било разигравано през февруари всяка година, бикът бил жертвопринасян и разкъсван, а участниците вкусвали кърваво месо – плътта на бога.

След епизоди на свещена оран и свещена сеитба, Великата Богиня-Майка, призована с молитва, кръщавала своя Син в образа на овен (козел или черно мъжко агне), който е равностойна инкарнация на мъжкото начало.

В загреевото обредно представление, което и днес частично се разиграва в някои райони на България и северна Гърция, роденият наново бог е представян от млад мъж, облечен в седем кожи на овен.

Чедото на хиерогамията, синът на Сина на Великата [/img]Богиня-Майка, царят-жрец е прорицателят, вестител на тази вяра. В устната тракийска легенда и в написания на старогръцки мит той е назован Орфей, тракийският певец, смятан за равен на Омир от старогръцките автори.

В елинското литературно наследство – от Питагор, първият орфически мислител, през Платон и цялата негова школа (неоплатониците) от VI в.сл.Хр. – орфическата космогония, теогония и етика е различна от общовъзприетата, от “олимпийската”.

Тя си остава чиста философско-религиозна визия за интелектуални, т.е. книжовни кръгове, а в гадателската практика – обикновено сектантство.

Тракийският орфически цар и неговите приближени са напълно противоположни персонажи. Те се самообучават във въздържание на тялото и се възпитават за духовно самопознание с упованието, че ще се обезсмъртят.

Тракийското обезсмъртяване, както е забелязано от старогръцки писатели, се отличава от елинската вяра в живота на душата след смъртта. То е постижимо само за отделно посветени, които телом и духом ще се възвисят до бога и ще останат с него.

Такова тълкуване на вярата в безсмъртието е възможно въз основа на редица писмени и археологически сведения, а най-вече – от онези за гетите, траки по долното течение на р. Истрос (Дунав).

Съгласно Херодот, гетите били просветлени от своя цар-жрец-прорицател Залмоксис (северния еквивалент на Орфей), който се превърнал в полубог, както и би следвало да се очаква и за сина на Сина. Той въвеждал знатни мъже в учението си като ги събирал в подземно жилище (зала) и на всеки четири години им се явявал.

Залмоксис приемал при себе си обредно убит изповедник, хвърлян върху върховете на три копия. Ако проповедникът оживявал, той не бил достатъчно пречистен и си оставал опозорен. Ако пратеникът умирал, той преминавал в другия живот, този край Залмоксис.

Царят-жрец, който придобивал качествата на полубог, е основна идея в устната орфическа вяра. Тази идея се мисли като слизане (втора хиерогамия) на царя с Великата Богиня-Майка, което доктринално се постига на степени, т.е. чрез постепенно самоусъвършенстване.

Четирите основни космогонични енергии са проектирани в една друга четворка (тетрада), която покрива фазите на цикъла на Великата Богиня-Майка: покой, самозачеване, износване на плода и раждане на Сина. Тогава започва по-краткият цикъл на Сина.

На петата космическа фаза (степен) той облъчва Света със светлината си, на шестата достига зенита си и на седмата влиза в свещения брак. В обреда, който описах по-горе, седемте кожи на овен, с които е облечен Загрей, се свалят и разхвърлят в четирите посоки на света.

Така се представя и неговото страдание – да бъде разчленен на глава, торс, ръце и фалос. Роден наново, той покровителства своя син царя-жрец, който се ражда на осмата фаза (степен), просветлен е на деветата и получава право на брак с Великата Богиня-Майка на десетата.

Космосът е десетица, която, както Питагор е видял, се съдържа в четворката, защото тя разполага в себе си и с тройка, двойка и единица. Формулно представен, Космосът е 4+3+2+1=10. В тракийският орфизъм тетрадата е космическият модул.

Посвещението е придобитата вяра, че тези степени могат да бъдат преминати като се опознае същността им. Такава вяра раздвижва онези знатни мъже, които облечени в бели ленени одежди, без оръжие и със златни игли в косите на тила си, се възкачват от пещерата-утроба по изсечените в скалата стъпала към върха, за да приветстват изгряващия Сабазий. Тя обаче не вълнува мъжете и жените от пространните тракийски земи. Тези хора се отправят към светилищата си.

Най-простото и най-ранното светилище е това на Великата Богиня-Майка. Тя е разпозната като висок камък (скален къс, скала) в свещена горичка (дъбрава) с извор. Пред камъка се поставят дарове и се изгарят смоли и аромати. От средата на I хил.пр.Хр. насетне камъкът ще се превърне в олтар или в огнище, разположени под открито небе или в постройка с отворен покрив.

Около тях жреци мелодекламират молитва, за да призоват богинята да се яви на участниците в обреда. Други светилища са посветени на Сина. Те са градени в кръг от камъни или блокове в зависимост от състоянието на строителните умения. Кръгът олицетворява едновременно и Слънцето и Огъня, поради което светилищата уместно са наричани дионисови от старогръцките им наблюдатели.

Според знаменитото описание на Макробий (края на VI – началото на V в.сл.Хр.) в откъса от Сатурналии, който разкрива двата образа на тракийският бог, главното дионисово светилище е определено като храм на Сабазий. В него богът бил честван с “великолепна вяра и с почит”.

Тъй като светилището било кръгло с отвор на покрива, през деня когато слънцето достигало зенита си, лъчите попадали точно върху олтара в центъра на кръга. Тогава богът бивал наричан Аполон.

През нощта на същия олтар бил разпалван огън и тогава богът бил назоваван Дионис, а жреците извършвали прорицанията си като гадаели по силата и височината на лумналите пламъци, които близвали тъмното небе над покрива.

Това светилище е разположено в югозападните Родопи или в някоя от планините от техния масив. То е споменато у Херодот, (Псевдо-) Аристотел, Светоний и Дион Касий от V в.пр.Хр. насетне. Още преди това столетие обаче в нелитературната древност на вярата към бога Слънце-Огън, там, както и в други светилища, са звучали молитвите-химни.

Речетативно изпявани от жреците, химните били обръщения към различни персонификации на главния бог, наричан често с различни теоними, които винаги го назовавали или в слънчевата или в хтоничната му хипостаза.

Тези назовавания и описанието на неговите действия на небето, земята и в подземния свят били огласявани, както съобщават авторите от по-късно време, на тракийски (трако-фригийски) “свещен диалект” (говор).

Химни към боговете били изпълнявани и през нелитературната древност на самата Елада и част от тях са влезли в записаната сбирка от Омирови химни, съставена между VIII и VI в. пр. Хр. За съжаление, такива ранни записи на орфически химни не са запазени. Тяхната сбирка била съставена чак през II-VI в.сл.Хр.

Вижда се, че масовата култово-обредна практика не била строго доктринална. В планинските светилища на Великата Богиня-Майка и на нейния Син боговете били чествани оргиастично, с танци под звуците на тимпани, кимвали (чинели) и авлоси (вид флейта).

“Музиката – както казват старите автори – била тракийска и азиатска по произход” и тя звучала тъкмо в нощните планинска мистерии (посвещения в тайнството). Участниците призовавали Бога-Син да им се яви (да стори епифания), т.е. да се всели в тях.

Когато обсебеността ги овладявала, те хуквали с факли в ръце през планинските ливади и гори и крещели имената на бога, за да го достигнат. Приема се, че в този нощен вихър жените, посветили се на Сина (вакханки или менади на старогръцки), се носели босоноги със змии, притиснати към бузите или съскащи в косите им, с тирс в едната и секира в другата ръка.

Вакханките (почитащите Дионис-Вакх) разкъсвали жертвеното животно, т.е. Загрей, за да вкусят от неговата плът и кръв.

В легендата е разкъсан и самият пръв прорицател-вестител на тази вяра Орфей, понеже не допуснал вакханките на мъжките тайнства, сиреч – в затворените доктринални общества.

Обладани от божествена ярост жени хвърлили разкъсаното тяло на певеца в реката Хеброс (Марица), но сетне по волята на боговете главата му се превърнала в (свещена) змия, т.е. в подземната инкарнация на бога-бик, а лирата в съзвездие.

Под съзвездието Лира от капките на Орфеевата кръв се родило растението китара.

То никнело в планината Пангей (крайното югозападно разклонение на Родопите, чието име в превод означава всеземие. Когато по тази планина, едно от най-светите обиталища на Великата Богиня-Майка, се чествал Дионис-Загрей, растението издавало звук на китара .

Такава съдба не сполетяла нито един от другите митологически певци и поети Олен, Лин, Музей и Тамирис, които съперничели на Орфей по вдъхновение в мелопоетическото изкуство. Участта да бъде разкъсан постигнала само него – Учителя, който изкупил вярата си като своя бог.

В светилището на остров Самотраки, което елините започнали да усвояват едва след VIII в.пр.Хр., когато за пръв път стъпили на брега, тракийските орфически мистерии съчетавали действия от доктриналната и от оргиастичната обредност.

Съгласно космическия модул на тетрадата самотракийските богове, наричани понякога велики или кабири, което е равносмислово, били четири. Великата Богиня-Майка, нейният Син и синът на Сина били придружени от итифалическото божество Кадмилос, чийто теоним бил преведен на старогръцки с Хермес. Вдигнатият фалос на Кадмилос бил както внушение за двете хиерогамии, така и идентификация на мъжкото начало.

Онзи, който желаел да се посвети в самотракийското тайнство, се обливал гол с кръв, измивал се и се преобличал. Сетне влизал в едно продълговато помещение без прозорци, с пейки покрай дългите стени. На тях били насядали вече посветените (мистите), които очаквали новодошлия да се качи на дървената платформа в средата на залата.

Жрецът произнасял словата на описанието на инцестите като си служел само със “свещения тракийски диалект” на светилището. Чулият го му отговарял с орфическа клетва, т.е. огласявал “вярата на произнесената дума” и се задължавал да пази мълчание за това, как боговете създали света и го привели в движение.

След клетвата новият мист получавал червен пояс и гривна от магнетитов камък, които символизирали кръвта и утробата на Великата Богиня-Майка. Мистериалната самотракийска тетрада е проектирана с други имена в общоразпространената профанна “тракийска религия”, описана обаче на старогръцки език.

Съгласно класическата схема на Херодот, траките почитали Артемида (=Великата Богиня-Майка като покровителка на дивата природа), Дионис (хтоничният й Син) и Арес (обожествения цар-войн), докато царете отделно от народа се кълнели в Хермес (итифалическия бог на хиерогамиите).

Четирите божества (Hdt. 5.7.1. Feix) са богати на инвенции за митологията, обредността и изкуството – преди всичко на торевтиката – на траките (Маразов 1992). Модулът-тетрада на устния орфизъм е същевременно едно високо тракийско духовно постижение и резултат от творческите културни взаимодействия в контактната зона на югоизточна Европа и северозападна Мала Азия.

Това постижение е извлечено в подходяща за него историческа среда от общата основа на ранната индоевропейска духовност, от принципите й за създаването на света и за божествените носители на неговото развитие (по Маразов 1994).

Тракийският орфически космос, преосмислен от старогръцки мислители, е дял от наследството на древността.

Учението за него ни задава въпроса “Не е ли светът състезание между култури”?
----------------------------------------------------
взето от: Древна митология