Христовият Импулс и Съзнанието за Аза

Христовият импулс и съзнанието за Аза

Лекция на Рудолф Щайнер пред членовете на Антропософското Общество,
25 октомври 1909 год., Берлин, Германия, GA-116
По стенографски записки, непрегледани от автора.
нередактиран превод
Източник: aobg.org

Днес по повод на генералната асамблея ми се пада честта да разгледам една интересна за човечеството тема на доста високо ниво. Докато лекциите върху Антропософията се стремят да вложат корените си във физическото, тук ще ни бъде позволено да се докоснем до принадлежащото на духовния свят. Позволете ми най-напред една забежка (едно вмъкване): нека да не се задоволяваме с общи положения и абстрактни дефиниции, например по отношение на Бодисатвите и тяхната мисия, за които говорим днес, а нека да привикнем да мислим конкретно.

Да приложим към това така висше изследване чувствата и идеите, които ни служат да разберем и да обичаме нещата от живота; да не получаваме пасивно разказа за тези факти, а да се вдъхновим за едно по-различно разбиране. За тази цел ще започна това изследване от основата и ще се придържам не толкова да дефинирам схематично, колкото да характеризирам понятието за Бодисатва и да опиша неговия път в света.

За да се разбере какво е това Бодисатва трябва да се гмурнем в хода на еволюциятя на човечеството, вземайки впредвид по пътя множество вече споменати неща. Да вземем най-напред един факт: начинът, по който човечеството се развива. След голямата атлантска катастрофа последва периода на древноиндийската цивилизация, където великите Риши станаха водачи на човечеството, следва периодът на древноперсийската цивилизация, след това египетско-халдейската, тази на гръко-латинската цивилизация, за да стигнем до нашата епоха, петата от цивилизациите. Тези последователни епохи се осмислят от факта, че изразяват развитие, преминаващо от една форма на живот в друга.

Този прогрес не се състои единствено във външните факти, описвани от историята. Но също така ако обгърнем в широк план еволюцията, ние констатираме, че всичко усетено и почувствано, всички понятия, всички човешки идеи метаморфозират. Би ли имало смисъл да се иска разпространението на идеята за прераждането, ако не знаехме, че е така в света? Защо е това завръщане на душата в човешко тяло, ако всеки път тя не овладява отново не само определени форми на опит, но и на възможности да чувства, да живее?

Вътрешният живот се обогатява, трансформира се, нагласите всеки път са различни. Ние не напредваме единствено по начина, по който изкачваме стълба, стъпало след стъпало; при всяко съществуване ни се предоставя възможността да получим принос отвън, защото условията на живот са метаморфозирали. Ако душата ни се връща, за да се инкарнира, това не е само за изплащането на кармични дългове, а защото всички променени условия на живот на земята биха могли да я дарят отвън. Ние преминаваме от една инкарнация в друга и от една в друга цивилизация.

Всъщност тази прогресия не би била възможна, ако същества, намиращи се на по-високо ниво в еволюцията, които по един или друг начин са над средното ниво на човечеството, не въвеждаха нови елементи на всеки етап от еволюцията или с други думи ако големите Учители не пренасяха на земята, благодарение на тяхното развитие, техния собствен опит от духовните светове. Тези същества винаги са съществували, във всички времена, говорейки единствено за следатлантската еволюция, и в някакъв смисъл те имат достъп до изворите на чувствата и волевите импулси на висшия ред, Учители на останалата част от човечеството. Не можем да разберем природата на тези Учители, ако не знаем как напредва самото човечество.

Вие току-що чухте две забележителни лекции на Карл Унгер върху Аза и не-Аза от философска и епистемологична гледна точка. Вярвате ли, че бихте могли да чуете да се говори по този начин преди две хиляди и петстотин години? Никой не би бил способен да говори така за Аза под формата на чиста мисъл. Нека си представим, че в онази епоха някоя индивидуалност би поискала да се инкарнира, за да говори за Аза по този особен начин - тя не би могла да го направи.

Да се вярва, че такива думи биха могли да излязат от устата на някой човек преди две хиляди и петстотин години би означавало да липсва всякаква чувствителност към истинския прогрес и извършващите се метаморфози по време на различните цивилизации. За да бъде това възможно, не е достатъчно една индивидуалност да реши да се инкарнира, но и нашата земя в хода на своето развитие трябва да е създала едно човешко тяло, надарено с мозък, организиран по съответния начин: съществуващите под друга форма в духовния свят истини могат благодарение на тази мозъчна организация да получат формата на това, което наричаме "чиста мисъл". Защото Карл Унгер говореше за Аза под формата на чисти мисли. Няколко века преди нашата ера никой човешки мозък не би могъл да послужи като адекватен инструмент, който да свали тези истини в такива мисли.

Съществата, искащи да слязат на земята, трябва да използват създадените от тази земя човешки тела; но на всяка цивилизация кореспондират различни тела, организирани по различен начин. Едва в нашата пета следатлантска епоха стана възможно обмяната на такъв вид чисти мисли, защото организмът, създаден от човешкия вид, го позволява.

Самата гръко-латинска епоха не би могла да създаде необходимите условия за такива епистемологични убеждения: все още не е имало инструмент, способен да изрази такива идеи в разбираем език. В това се състои мисията на нашата пета епоха, да даде определена форма за човешкото същество, една такава организация, в която човекът да може да подобрява инструмента на все по-чистата мисъл, докато стане способен да приеме истините, които в друго време бяха схванати под форма, различна от мисловната.

Да вземем друг пример. Днес, когато искаме да знаем какво е добро и зло, когато се питаме дали да направим или да не направим нещо, ние усещаме един вид вътрешен глас, напълно независим от външно наложеното право, казващ: "Направи го!" или: "Не го прави!" Ако слушаме този глас, чувстваме един импулс, подканящ в този или онзи случай да действаме или да не действаме.

Наричаме го глас на съвестта (французите нямат отделна дума за съвест, обозначават я с думата съзнание). Тези, които изхождат от принципа, че всички епохи от еволюцията си приличат, могат да мислят, че съвестта/съзнанието винаги е съществувала откакто човекът съществува на земята. Това би било грешка. Имаме дори историческото доказателство за момента, в който хората са започнали да говорят за него.

Това е точно между двамата големи гръцки трагици Есхил, роден през VІ в. преди нашата ера и Еврипид, в V век. Преди този момент никога не е ставало дума за гласа на съвестта. Дори Есхил не говори все още за вътрешния глас, ами това, което се появява, е един свят от астрални образи, от отмъстителни същества, които се приписват/придават на човека, Фуриите или Ерините. След това идва момента, в които астралното възприятие на Фуриите бива заместено от вътрешния глас на съзнанието.

В гръко-латинската епоха по-голямата част от хората притежаваха все още здрачното астрално виждане, което им позволяваше докато извършват злодеяние да почувстват заобикалящите ги същества, изпълващи ги с уплаха и страх. Защото под тази форма бяхме обучавани и насърчавани. Когато угасват последните остатъци от астралното ясновиждане, то бива заменено от гласа на съвестта; това, което говореше отвън ще проникне дълбоко навътре, ставайки сега една от душевните сили.

Това се дължи на факта, че човечеството се е трансформирало като външен инстумент, в който човекът се инкарнира, за да се промени. Никога преди две хиляди и петстотин години човешката душа не би могла да чуе гласа на съвестта; когато тя извършваше зло дело тя усещаше Фуриите. По този начин тя се научаваше да се ориентира по отношение на доброто и злото.

Прераждайки се последователно, човекът успя да намери така устроена телесна организация, в която способността да чува гласа на съвестта най-после би могла да упражни своето въздействие върху душата му. В един бъдещ цикъл на еволюцията човечеството ще получи други способности и душевния живот ще има други изразни форми.

Що се отнася до Антропософията, аз често съм повтарял, че този, който реално я разбира и не я пристяга в догми, никога не би повярвал, че формата, в която тя днес се изразява, трябва да остане същата за всички времена. Това е същата истина, която ще се разпространи след две хиляди и петстотин години, но под други форми, в зависимост от инструмента, който ще съществува в дадения момент. Ако държите сметка за това, вие си представяте, че във всяка епоха трябва да се говори на хората по различен начин и че големите Учители адаптират действията си към способностите, с които хората разполагат.

Това означава, че големите Учители на човечеството също преминават през еволюция, която трябва да преминат цикъл по цикъл, от една възраст на живота в друга. Над етапите, които преминава човечеството, намираме друг еволюционен план - този на Учителите на човечеството. Тяхната еволюция, както и тази на хората, познава превратни моменти.

Представете си например нещо често споменавано. Нашата пета следатлантска епоха е по някакъв начин едно повторение на третата, египетско-халдейската цивилизация. По същия начин шестата епоха ще бъде повторение на древно-персийската епоха, седмата на тази на древна Индия. Така циклите са свързани помежду си. Четвъртата епоха няма да се повтори: тя заема междинно положение; в някакъв смисъл тя е уникална. Какво означава това?

Това, че хората можаха да изживеят само един път това, което можеха да преживеят в тази епоха, което не означава, че са могли да се преродят само веднаж; но тази форма на цивилизация е единствена. Всъщност между различните цивилизации, някои представляват аспекта на криза в еволюцията, докато други си приличат по някои аспекти и се повтарят, но не под същата форма, а под една по-различна такава.

Еволюирайки в следатлантските времена човешкото същество премина през известен брой въплъщения по време на древно-индийската цивилизация и през седмата цивилизация ще премине през същия брой въплащения. Същото се отнася и до въплащенията по времето на втората и шестата и между тези на третата и петата епоха.

По средата се намира четвъртата епоха, която няма повторение, което означава, че човекът няма нужда да я преминава два пъти; тези въплащения не приличат на никои други. Имало е слизане, след това изкачване. Големите Учители на човечеството еволюират, следвайки същото движение; в някои епохи те са нещо съвсем различно от това, което са били в други.

В първата следатлантска епоха човешките способности бяха съвсем различни от това, което са станали и в което хората са се научили в последствие. На какво дължим ние, съвременните хора, възможността да облечем формите на чистата мисъл, логиката, истината на мъдростта? На факта, че съзнателната душа е на път да стане всеобщо притежание на хората. Гръко-латинската епоха постигна разсъдъчната душа и чувството, египетско-халдейската епоха - чувстващата/сетивната душа.

В древна Персия бе постигнато душевното тяло, а в древна Индия етерното тяло беше фактор на цивилизацията. Забележете добре, че в древна Индия етерното тяло беше това, което за нас днес е разсъдъчната душа. Също така първите жители на Индия имаха съвсем различен начин на усещане от нашия; и ако бихме им говорили за чисти мисли те нищо не биха разбрали. Такива думи за тях биха били изпразнени от съдържание. Това не би било така, ако Учителите биха се обърнали към тях.

Те си служеха много малко със словото, изключително малко, защото стадият, в който се намираше етерното тяло, беше извънредно слабо чувствително към звука, обличащ мислите. Много е трудно за един съвременен дух да си представи това, което тогава представляваше обучението. Много малко думи, но в цветно звучене, и по начина, по който думата беше произнасяна, ученикът разпознаваше какво послание биваше изпратено от духовния свят. Но това не беше най-същественото; словото по някакъв начин беше първоначалния звук, знакът за установяващото се отношение между ученика и Учителя. В Индия в най-старите времена словото не беше нищо друго освен нашия камбанен звън, известяващ, че нещо ще започне.

Това беше точката на кристализиране на изключително фините духовни течения, идващи от Учителя към неговия последовател. Същественото беше това, което Учителя представляваше, неговата дълбока личност. Важното беше не какво казва Учителя, а неговото качество на душата, защото именно то вдъхновяваше ученика.

Тъй като тази епоха развиваше изключително етерното тяло, трябваше да се обръщаме към това тяло и неизразимото, което беше в Учителя, биваше по-добре разбрано от словото. За да достигнат до разбирането на изговорените думи, трябваше да бъде преминато развитието в следващите епохи. Ето защо Учителите нямаха нужда от изключително добре развита мислеща или съзнателна душа, защото в това време тя би била неизползваем инструмент.

Нещо друго беше необходимо: едно по-добре развито етерно тяло от това на останалите хора. Ако Учителя имаше същото ниво на развитие, като това на ученика, той не би могъл да упражни върху него особено въздействие, не би могъл да го извести за по-висшите светове и да му донесе послания оттам, не би могъл да му предаде никакъв прогресивен импулс.

Трябваше на човека да бъде донесено по определен начин това, което по-късно той щеше да притежава. В Индия Учителят трябваше да бъде преди другите в развитието, на стъпалото, което те щяха да достигнат едва в Персия. Това, което най-общо трябваше да бъде усетено в чувстващото тяло, Учителят трябваше да го усеща в своето етерно тяло.

Иначе казано етерното тяло на Учителите не трябваше да действа като това на другите хора, а както чувстващото тяло в древноперсийската епоха. Ако един ясновидец от днешно време се намереше в присъствието на един голям Учител от древна Индия, той би се попитал какъв вид етерно тяло има той, защото това тяло би приличало на това, което щеше да стане с астралното тяло в персийската епоха.

Тогава какво да се направи, за да може това етерно тяло да играе ролята на астралното тяло от персийската епоха, в епоха, когато за човека не би било достатъчно да бъде напреднал сред себеподобните си? За това трябваше наистина едно същество от ниво, по-високо от тогавашното човешко ниво, да слезе, да се въплъти в човешки организъм; в действителност това тяло не е подходящо за него; то не беше създадено за това същество и ако то го вземаше, беше единствено с цел да бъде разбрано.

Въпреки, че вътрешно то беше от съвсем различна същност, външно погледнато то беше като човек. Ако съдехме за него по физиката му, бихме се излъгали в това проявление, защото вътрешното съответстваше на външното при обикновения човек, но това не беше така при Учителя. Реалността бе следната: древното индийско население имаше в своята среда един Учител, който сам за себе си нямаше нужда да се инкарнира, но той слизаше до необходимото ниво, за да може да предаде своето обучение. Чрез своята свободна воля той вземаше човешка форма, но всъщност той беше нещо много различно от човека.

Ето защо една такава индивидуалност не беше засегната от съдбата така, както обикновените хора. Един такъв Учител живееше в едно тяло, имащо външна съдба, в която самият той не вземаше участие, той живееше в това тяло така, както се обитава една къща. И докато това тяло умираше, самата смърт за него беше нещо съвсем различно в сравнение с другите хора, както между впрочем и всички останали събития между раждането и смъртта.

Това същество можеше да използва по съвсем различен начин своя телесен инструмент, например своя мозък. Дори ако усещането се извършваше посредством астралното тяло в онези времена, мозъкът беше използван, но той беше организиран по различен начин: мозъкът записваше усетените образи като регистриращ инструмент. Съществуваха два типа хора: тези, използващи своя мозък и Учителя, които си служеха с мозъка по съвсем различен начин, в известен смисъл го оставяха неизползваем.

Големият Учител нямаше нужда от възможностите, предоставяни от мозъка. Той имаше познание за нещата, така както смъртните можеха да ги познаят единствено с помощта на мозъка. За него не беше необходимо да бъде наистина и реално инкарниран на Земята; неговата природа беше двойствена, чисто и просто казано: едно духовно същество обитаваше тази обвивка.

Такива същества имаше в персийската епоха, в египетската и т.н. Духовната природа, надминаваща човешкия организъм, надхвърляше тялото; ето защо те можеха да въздействат на хората. Това беше така до момента на гръко-латинската епоха, когато в еволюцията на човечеството се появи една голяма криза.

Това е момента, когато разсъдъчната душа започва малко по малко да изразява вътрешните си качества. Преди това всичко идваше отвън - погледнете примера с Фуриите, отмъстителните същества около човека, не в него; въпреки това нещо от вътрешността на душата излиза и отива към големите Учители. Това увлича важни промени след себе си.

Някога идващите от духовните светове Учители знаеха, че нямат нужда да слязат напълно в един човешки организъм, защото те чисто и просто трябваше да действат, изливайки в хората новите постижения, предоставени им отгоре. Т.е. хората все още нищо не допринасяха за Учителите. Но от четвъртата епоха нататък, слизайки на Земята, един Учител можеше да намери там нещо, несъществуващо горе, нямащо духовен еквивалент.

Докато бяха виждани на Земята отмъстителните Еринии, не можехме да си дадем сметка за съществуващото на Земята. Всъщност ето как се появи нещо съвсем ново: гласът на съвестта. Това беше нещо непознато в божествените сфери, не съществуваше никаква възможност то да бъде наблюдавано. Висшите същества се срещаха с един нов факт.

С други думи можем да кажем: в четвъртата епоха стана необходимо Учителите да слизат до нивото на човека и от това ниво те трябваше да се запознаят с излизащото от човешката душа, докато тя се обръща към духовния свят. Въпреки всичко не им беше възможно да минат без човешките способности.

Нека да разгледаме сега случая на съществото, което в земното си въплъщение се наричаше Гаутама Буда. Преди да стане Буда, той беше способен да се слее със земни тела през различни периоди в цивилизациите, без да му е било необходимо да използва изцяло човешкия организъм. Но в еволюцията на този Бодисатва се случи едно тотално обръщане. Той почувства необходимостта да сподели във всички човешки аспекти съдбата на един напълно инкарниран във физическо тяло човек.

Имаше нещо за научаване - нещо, което можем да изпитаме единствено на Земята. За една такава висша индивидуалност една-единствена инкарнация беше достатъчна, за да научи всички възможни развития, давани от живота в едно такова тяло. Ситуацията на другите хора беше да развиват прогресивно по време на четвъртата, петата, шестата и седмата епоха вътрешните качества.

Всички възможни постижения за седемте следатлантски епохи Буда почувства наведнъж. Той изживя в зародишно състояние моралното съзнание в човека и предчувства как то израства все повече и повече. Ето защо той можа след това прераждане да се възкачи в духовните светове, без да има нужда от второ такова. Това, което хората в определена област ще постигнат в течение на следващите цикли, той можа да постигне в тази единствена инкарнация, с голяма сила, давайки посоките.

Това се получи, докато той беше "седнал под дървото Будхи"; беше му разкрито, подобаващо за специалната му мисия, тази доктрина на състрадание и любов, която се съдържа в "окултната пътека". Този морален идеал, с който хората щяха да се сдобият в следващите цивилизации, е фундаменталната сила, поставена в душата на Буда, слязла на Земята, и от ранга на Бодисатва, той се извиси до този на Буда. Ето това е, което той научи, слизайки на Земята.

Ние разказахме също така накратко за капиталното събитие на Ориента. Когато този Бодисатва, който никога преди не се беше инкарнирал напълно, достигна 29 годишна възраст, синът на Судходана беше напълно проникнат от съществото на Бодисатвата, който изцяло изпълни земното същество и получи за човечеството голямата доктрина на състраданието и любовта.

Защо този Бодисатва избра да се прероди именно сред този народ, а не избра например гръко-латинския народ? За да стане реално Буда на четвъртата следатлантска епоха, Бодисатвата трябваше да донесе един елемент от бъдещето. Когато съзнателната душа бъде развита, тя ще даде на хората необходимата зрялост за запознаването с импулса, който дължат на Буда. Той разви съзнателната душа във времето, когато за другите хора ставаше дума за развитието единствено на разсъдъчната душа.

Той задължи физическият инструмент на мозъка да му се подчини, владеейки го по съвсем различен начин от този, по който би го направил един напреднал човек от гръко-латинската епоха. Един гръко-латински мозък би бил прекалено твърд за него; с него би могъл да развие единствено разсъдъчността, но тъй като имаше да развива съзнателната душа, той имаше нужда от един останал все още гъвкав мозък; той си послужи с душата, която щеше да се появи по-късно в еволюцията и с телесния инструмент, принадлежащ на древното човечество в Индия.

Тук намираме съответствие между епохите: Буда използва един организъм от прадедите за едно бъдещо качество на душата. Всъщност еволюцията изисква едно така напреднало ниво на подготовка. Буда имаше за задача да потопи съзнателната душа в един човешки организъм между пети и шести век преди нашата ера. Със сигурност той сам не би могъл да се натовари с цялата мисия, състояща се в цялата подготовка, за да може от петата епоха нататък съзнателната душа да се развие по необходимия начин.

Неговата специална задача се състоеше в това да обучава в състрадание и любов. На други Учители се падаха други задачи. Буда прокламира за човечеството моралността на състраданието и на любовта; тази моралност продължава да упражнява своето въздействие. Но човечеството трябва да развие за в бъдещето серия от други способности, например мисленето на формите на чистата мисъл, да моделира мислите с кристална яснота, да свързва чистите мисли една с друга. Тази способност не се отнася до мисията на Буда. На него му трябваше да развие това, което води човека да намери чрез самия себе си окултната пътека.

За това трябваше друг Учител, надарен с други способности, носещ от духовните светове течения от съвсем различна природа. Този друг Учител имаше мисията прогресивно да свали на земята силата, която в човечеството принципно се проявява под формата на логическата мисъл. Защото тази мисъл също бавно еволюира във времето.

Приносът на Буда трябваше да се инкарнира в Разсъдъчната душа. Поради факта, че мястото на тази душа е между Сетивната и Съзнателната душа, тя има следната особеност: нещата, които се случват тогава, няма нужда да се повтарят. Епохата на древна Индия ще се отрази в седмата епоха, тази на Персия - в шестата; четвъртата епоха не кореспондира с никоя друга и разсъдъчната душа има също такъв характер на единственост.

Необходимата сила на нашите интелектуални способности, които трябваше да се родят едва в съзнателната душа, не можа да се развие в разсъдъчната душа. Но въпреки, че тя трябваше да се появи по-късно, зародишът и импулсът й трябваше да бъдат заложени предварително. С други думи импулсът на логичното мислене трябваше да предшества този на моралното съзнание, произлязъл от Буда.

Този импулс трябваше да бъде интегриран в Четвъртата епоха, а способността за чиста и съзнателна мисъл трябваше да се появи в Петата посредством Съзнателната душа, но зародишът на това, което се формира днес, трябваше да се заложи в Третата. И великият Учител, натоварен с това, трябваше да въведе в Сетивната душа силите, които днес се изработват в способността за логическо мислене.

Следователно добре е да се разбере, че контрастът между този голям Учител и хората от неговото време беше доста по-голям от онзи, който разделяше Буда от обикновения човек. Това, което трябваше да получи въвеждащия импулс в Сетивната душа, не съществуваше у никой човек по онова време. Т.е. тогава е било невъзможно боравенето с идеите, така както правим това днес. Този Учител трябваше да събуди сили, но дори той самият не можеше и не трябваше да си служи с тях. В следствие на което той трябваше да използва други сили.

В лекцията тази сутрин беше взето за пример зрението и бе показано, че в Сетивната душа, в зрителното впечатление, действат несъзнателни сили, които стават съзнателни единствено вземайки мисловна форма на едно по-високо ниво. Великият Учител трябваше да стимулира Сетивната душа по такъв начин, че мисловните форми да проникват така, както го правят в зрителния акт, без знанието на личността; в бъдещето тези сили ще могат да бъдат използвани на едно по-високо ниво.

Той можеше да направи това по един-единствен начин: "да присади" мислещата природа в Сетивната душа, обучавайки не чрез понятия, а чрез музика! Музиката има въздействието да откъсва от Сетивната душа определени сили, които като се издигнат в съзнанието, където да бъдат обработени от Съзнателната душа, се превръщат в сили на логичната мисъл.

Това стана възможно благодарение на една специфична форма на музиката, която това Велико същество използваше за обучението си. Вие ще намерите странно това, може би, дори невъзможно, но въпреки всичко то бе така. Преди Гръко-латинската епоха в Европа съществуваше една много древна цивилизация, която именно бе всред онези народи, останали назад в сравнение с качествата, вече развити на Изток.

В тези европейски земи онези хора, предопределени за друг вид развитие, можеха само малко да мислят; в тяхната душа мисловните и съзнателните сили бяха слаби. Но Сетивната им душа беше изцяло отворена за провокираните от специфичната - и доста различна от нашата - музика импулси.

Ние се връщаме във времето, когато Европа познаваше една музикална цивилизация; по всичките й земи резонираше една вълшебна и омагьосваща музика. Когато певците-бардове разпространяваха тяхното образование, тази култура вече беше залязваща. Тя бе дълбоко пропита с музика по време на Третата епоха и изключително сетивните души на населението й оставаха в мълчаливо очакване на това, което беше запазено за тях за по-късно.

Отраженията от музиката упражняваха върху тяхната Сетивна душа въздействие, сравнимо с онова, които мисловната субстанция упражняваше върху нея чрез окото. Сетивната душа претърпяваше формиране с цел раждането на съзнанието; на едно по-високо ниво в съзнателната душа то щеше да се превърне в логическо мислене.

Всъщност цялото съзнание произлиза от областите, където се намира светлината, откъдето идват също музиката и пеенето. Ето защо музиката, почувствана на физическия план, провокира в Сетивната душа подсъзнателното впечатление: тази музика идва от там, от където при нас идва светлината. Музика, пеене се излъчват от царството на светлината!

Много, много отдавана в европейските земи имаше един Учител, който още отначало бе инициатор на певчески училища. Обучението чрез музика дадено на физическия план произвеждаше в Сетивната душа ефекта на изгряващото слънце, което започва да свети. Това, което традицията запази от този велик Учител, него гърците, които получиха влияния от Запада така, както получиха такива и от Изтока, обединиха в образа на Аполон - богът на Слънцето и в същото време и на музиката. Но фигурата на Аполон в далечното минало съответства на големия Учител, внесъл в човешката душа способността, изразяваща се днес в логичната мисъл.

Гърците имаха също така знание за един ученик на големия Учител, станал такъв по доста интересен начин. Защото как се става ученик на такова същество? Ето как: в това време това същество не беше потънало напълно във видимия физическия човешки организъм, беше повече от видимия човек. Човекът от епохата, дарен само със Сетивната душа, можеше лесно да бъде повлиян от музиката, но не и да я провокира. Една Висша индивидуалност слезе в тяло, което беше само негово външно проявление.

Но в течение на Четвъртата епоха стана необходимо тази Индивидуалност да слезе отново чак до човешко ниво и да използва всички човешки способности. Въпреки, че тя успя да ги използва, не й беше възможно да слезе напълно. Защото, за да получи въздействията, които описахме, тези толкова отдалечени в миналото въздействия, трябваха способности, които надминаваха онези на тогавашния човек.

Въздействието, получено от музиката, съдържаше тогава онова, което сега се намира в Съзнателната душа. Или, в индивидуалност, която беше едва на нивото на Разсъдъчната душа, това все още не можеше да съществува. Поради тази причина това същество не успя да се инкарнира напълно. Човекът беше изпълнен от това същество, но нещо в него беше по-голямо от човека и го надхвърляше. Той имаше духовни познания, но не и правото да ги използва. Той имаше една душа по-голяма от тялото си.

Наблюдението от човешка гледна точка над тази Индивидуалност, на този велик Учител на Третата цивилизация, разкрива нещо трагично във факта, че тази индивидуалност трябваше да се инкарнира в човек, чиято душа го превишаваше, и не можеше да направи нищо със способността на по-висшата си от нормалното душа. Това, което някога съществуваше, не можа да се инкарнира директно, а по един сложен начин; наричаме една такава инкарнация "син на Аполон". Той беше носител на една душа, която в мистиката обикновено се симвлизира от жена.

Този негов душевен елемент не можеше напълно да бъде в него, защото той принадлежеше на един друг свят; собствената си женска душа той носеше в себе си, но и в един свят, в който нямаше достъп, който силно желаеше, към който се стремеше, защото част от него се намираше там. Тази така голяма вътрешна драма на реинкарнирания велик Учител гръцката митология свърза с името на Орфей, дадено на преродения Аполон, на "сина на Аполон".

Митът за Орфей и Евридика е образът, изпълнен с красотата на тази душевна драма. Съвсем млада Евридика е отнета от Орфей, тя е в един друг свят. Орфей слиза в царството на сенките; той все още притежаваше дарбата да докосва с музиката си съществата от подземния свят. Позволява му се да вземе Евридика, но той няма право да се обръща, защото зад него е онова, което е било някога и сега той не може да има в себе си. Тази гледка би била смъртоносна за неговото вътрешно същество или най-малкото тя би му навредила.

Аполон, станал Орфей - ако употребим източния израз - е един Бодисатва, който също бе слязъл на земята, за да стане Буда. Съществуват определен брой такива същества, които се появяват в различни периоди; това са големите Учители на човечеството. Най-долу при тяхното слизане, докато станат Буди, те изживяват един много специфичен опит. Буда от Индия изпитва неизразимото щастие да вдъхновява човечеството.

Бодхисатвата, който споменът свързва с Аполон, премина през лични опитности; той трябваше да подготви личността за способността да чувстваме в себе си Аза; той изживя трагедията на Аза, който не се намира изцяло в себе си; така са хората днес по отношение на тази особеност. Човешкото същество се стреми да се издигне към своя Висш Аз. Орфей ни дарява с един пророчески образ, той, който беше Буда или Бодисатва на Гърция.

С помощта на примери успяхме да характеризираме големите Учители на човечеството и да си съставим представа за тях. Резюмирайки казаното, Вие виждате, че говорих за същества, които развиха например Сетивната душа, Разсъдъчната или Съзнателната душа по такъв начин, че те да могат да станат вътрешни качества, качества идващи към човека от неговото вътрешно същество. Поради причини свързани с времето можахме да опишем само две от тези същества, тези които изваяха Сетивната душа. Но има и други, защото вътрешните качества се появяват в човека постепенно, стъпка по стъпка.

Да споменем сега едно друго същество, вземайки предвид, че Учителите работят върху вътрешното същество на човека и ако те идват от висшите области да донесат духовна храна за подрастващите човешки способности, то трябва да съществуват и такива, които изпълняват друга работа, модифицирайки от епоха в епоха условията на самата земя. Докато през четвъртата епоха Буда обхвана Разсъдъчната душа отвътре чрез силата на Съзнателната душа, трябваше в същото време тази Разсъдъчна душа да бъде моделирана и отвън. Нещо идващо отвън трябваше да я изчака. Съществото, за което говорим, трябваше да дойде от съвсем различно място и да действа по различен начин.

Един Учител като тези, които изследвахме, трябваше да се обърне към хората и да излее в тяхното вътрешно същество, това, което той носеше от висшите светове. Той обучава. Какво трябваше да изпълни това друго същество, че Земята да продължи да се развива, за да може тя да се развива от поколение в поколение? Той трябваше не само да обхване вътрешния човек, да развие в него това или друго качество, но му беше необходимо да слезе в пълнотата на своето същество.

Трябваше му не само да образова разсъдъчната душа, но и да я формира. Самият той, който моделираше, който в някакъв смисъл беше директен израз на тази душа от четвъртата епоха, епохата намираща се между останалите. Това същество трябваше да дойде от съвсем друга сфера. Той трябваше изцяло да се свърже с човешката природа, да влезе в тяло. Ако Бодхисатвите премоделираха душата, то той трябваше да премоделира цялата човешка природа. Единствено той направи така, че Учителите в бъдещето да намерят подходящ терен за тяхното обучение. Той промени изцяло човешкото същество.

Спомнете си как в човека душите се интегрират в различните тела: Сетивната душа в сетивното/астралното тяло, Разсъдъчната душа в етерното тяло и Съзнателната душа във физическото. Бодисатвите действат там, където Съзнателната душа подготвя своето място във физическото тяло, те обхващат човека от тази страна. Там, където действат Разсъдъчната душа и чувството, чак до етерното тяло, там от друга страна едно друго същество обхваща човеке по време на четвъртата епоха.

Това се случва по времето когато едно човешко етерно тяло беше директно обхванато, в момента на кръщението в река Йордан, когато индивидуалността, която описахме, тази на Исус от Назарет, напусна физическото тяло. Докато това тяло биваше изцяло прониквано - нещо, което обикновено провокира шок - Христовото същество влезе в етерното тяло на тази индивидуалност. Защото Той е това Същество, идващо от друго място, което е от съвсем друга природа.

Другите големи водачи са в определено отношение с високо развитите човешки същества, хората, които вече поне веднъж са минали всички човешки възможни съдби; не можем да кажем същото за Христос. Кое за това същество представлява най-сгъстената му природа? Това е етерното тяло.

Ето какво означава това: когато човекът ще е трансформирал изцяло астралното си тяло под въздействието на духовния си Аз, той ще действа върху етерното си тяло по начина, по който някога го направи Христос. От Христос мощно се излъчва импулс, действащ в далечното бъдеще; за човека това ще бъде времето, когато съзнателно ще трансформира етерното си тяло.

Ходът на живота води човека от раждането - или от зачатието - към смъртта, а след смъртта към ново раждане. Изминавайки пътя към новото раждане той преминава най-напред през астралния свят, след това през това, което наричаме низш Девакан, после през висшия Девакан.

За да използваме европейски термини, нека да кажем, че физическият свят е малкият свят или светът на разбирането, астралът - светът на елементите, нисшият Девакан е небесния свят и висшият Девакан - светът на висшата Причина.

Европейският дух, едва откриващ необходимите термини, нарича това, което е отвъд Девакана, с една религиозно оцветена дума: светът на Провидението, отговарящо на "Будхи". Това, което следва отвъд него, което беше видяно от древното ясновидство и за което древните традиции говорят, за него все още няма дума в европейските езици: съвременното ясновидство прогресивно изследва тези области.

Така, че отвъд светът на Провидението се намира един друг свят, за който обаче, честно казано, все още не е позволено да се даде име на някой европейски език. Този свят съществува, но мисловната дейност не е все още достатъчно развита, за да може да го характеризира. Това което Изтокът нарича Нирвана, не може и дума да става да бъде наречено по какъвто и да било друг начин.

Ставаше дума за това, че човек между смъртта и новото раждане се издига до висшия Девакан или до светът на висшата Причина. От тук той вижда по-висшите светове, където не влиза, но вижда в тях действащите същества, които са на по-високо ниво от него. Докато съществуването на човека се разполага от физическия свят до този на Девакана, то нормално съществуването на един Бодисатва се разполага до нивото "Будхи", което ние наричаме още това на Провидението. Името е добре избрано, защото Бодисатвите имат за задача да водят света от едно в друго поколение, чрез факта, че те гледат напред в перспектива.

Какво се случва, когато Бодисатвата премине през въплъщение и стане например Гаутама Буда? Когато е достигнал дадено ниво, той се изкачва в следващото, това на Нирвана. Той достига по-висшата сфера. Това характеризира Бодисатвите, които са станали Буди, за да достигнат нивото на Нирвана. Всичко, което се активира във вътрешния човек, действа навътре, живее в една сфера, която отива чак до нивото на Нирвана.

Едно такова същество като Христос се намесва в човешката природа от една друга страна. Също така от тази друга страна той действа в световете, където, докато напуснат областта на човечеството, Бодисатвите се изкачват, и откъдето самите те научават това, което трябва да предадат на хората. От една друга посока, т.е. отгоре, слиза към тях едно такова същество като Христос. Следователно те са учениците на Христос. Дванадесет Бодисатви обкръжават такова едно същество и ние говорим само за дванадесет, защото когато те изпълнят своята мисия, времето на Земята ще бъде изтекло.

Един-единствен път Христос живя във физическия свят, направи опитността на слизането, на живота на Земята и на изкачването. Той идва от друго място, той е съществото между дванадесетте Бодисатви, докато те идват да вземат онова, което трябва да отнесат на Земята. Бодисатвите се издигат между две прераждания до "Будхи", за да срещнат в пълно съзнание с техния Учител, който е Христос. Бодисатвите и Христос се срещат на нивото на Провидението.

И когато хората напреднат и развият качествата, които Бодисатвите малко по малко подготвят в тях, те ще се доближат прогресивно до това ниво, за да имат достъп до тази сфера. Важното тук за човечеството е, че то се научава да разпознае, че в Исус от Назарет беше въплътено съществото на Христос, че то трябва да се научи да вижда отвъд човешката форма на Исус от Назарет, за да достигне до истинското Христово същество.

Дванадесетте Бодисатви принадлежат на Христос; те трябва да подготвят и развият първоначалния (майчинския) импулс, който Той даде за еволюцията на цивилизациите. Да съзерцаваме Дванадесетте и в центъра Тринадесетия. Това, което виждаме е сферата на Бодисатвите, кръг от дванайсет звезди, в който слънцето от центъра наводнява със светлина и топлина; в този извор на живот те черпят онова, което ще донесат на Земята. Как самата Земя получава отражението от тези височини?

Живеейки на Земята Христос импулсира така силно земната еволюция, че Бодисатвите трябваше да подготвят човечеството за посрещането на този импулс и да обработят даденото от Христос на земната еволюция. Образът, който можем да видим на Земята, е следният: Христос в центъра на земната еволюция, Бодисатвите, неговите предвестници и продължители, предаващи своята работа на хората.

Ето как много от Бодисатвите приготвиха човечеството да посрещне Христос. Въпреки, че те достигнаха необходимата зрялост да имат Христос помежду си, хората тогава бяха все още твърде далеч от това да могат да искат да познаят, да почувстват какво е реално Христос. За да проникне в човечеството това, което Христос трябва да му даде, същият брой Бодисатви ще бъде необходим да приготви неговото идване. Защото Христос е така голям, че човешките способности и сили трябва да порастват все повече и повече, за да могат да го разберат напълно.

Съвременните способности обхващат само една малка част. Но човечеството ще добие по-висши дарби и всяка от тях ще позволява един ден отново да се види Христос. Ще трябва и последният Бодисатва да приключи своята мисия, за да могат хората да почувстват това, което е Христос. Тогава те ще бъдат оживени от една вътрешна воля, в която самият Христос ще живее. Той ще влезе в човешките същества чрез мисълта, чувството и волята и човечеството ще бъде външен израз на Христос на Земята.