Разбраната скръб

Каква е целта на страданието и на скръбта? Кой създаде скръбта? Хората колективно създадоха скръбта и страданието. Като не разбират Великите закони на живота, те се бият за нищо и никакво. Всеки иска да възстанови честта си, да повдигне името си и отваря война на онези, които са го обидили и огорчили. Така постъпват не само хората, но и напредналите същества. Първо се бият боговете на небето, а после, като отражение на техния живот, започват да се бият и хората. В края на краищата войната свършва, но и боговете слизат между хората. Тази е причината, където има паднали ангели, паднали божества, дошли между хората да се учат, да изправят грешките си.

И тъй, да превърнеш неразбраната скръб в разбрана и да се радваш, това значи да си придобил Великата наука на живота. Единственото място, където можете да чувате тихия глас на Бога, това е областта на скръбта и страданието. Следователно, като дойде страданието при вас, не го отбягвайте, но вслушайте се в него, да чуете гласа на Онзи, Когото търсите. Къде ли не търсите Бога? Обаче не предполагате, че ще Го намерите в страданието. Той не е във външното страдание, което всички виждат, но във вътрешната тъга, която човек изпитва при съзнаване на своите грешки. Това наричаме морално страдание. Тук, именно, ще чуеш тихия глас, който ти нашепва: „Не постъпи добре“. Като не одобрява твоята постъпка, ти страдаш и си недоволен от себе си. Ако не познаеш Бога в страданието, никъде и никога няма да Го познаеш и ще кажеш като философите, че никой не е видял Бога и не може да Го види. Не е важно мнението на философите за Бога, не е важно и мнението на хората, важно е всеки да познава себе си. Ще кажеш, че познаваш човека. Знаеш ли какво представляваш вън от тялото си? Ако можеш да излезеш от тялото си и да запазиш съзнанието си, ти ще имаш някаква представа за човека. И тогава, като познаваш себе си, ще познаваш поне отчасти Бога, като свой Създател.

Някой разглежда себе си от общественото положение, което заема и казва: „Аз съм касиер на банка и се познавам“. Ти познаваш известно обществено положение и длъжността, която изпълняваш, но какво представляваш като човек, не знаеш. Утре ще те уволнят от тази служба. Какво остава от тебе? Службите се менят, но човек – никога. Следователно всеки трябва да дойде до такова познаване на човека, че нищо да не може да прибави към него, нито да му отнеме. Докато мислиш, че някой те изместил, ти нямаш представа за себе си; докато скърбиш и се радваш, ти още не се познаваш. Докато не дойдеш до положението да сменяш скръбта в радост, ти още не се познаваш; и докато не използваш радостта си за угощение на своите приятели, ти още не знаеш какво нещо е човекът. Кой човек, като е угостил приятеля си със своята скръб, е видял втори път лицето му? Друг е въпросът, ако го угостиш с радостта си. Угощавайте и себе си, и своите приятели с радостите си, за да видите лицето на Бога и да познаете себе си.

Да се върнем към скръбта и радостта. Скръбта е матката на душата, където всичко расте. Радостта е утробата на духа, където всичко зрее. Всичко живо расте, всичко велико и възвишено зрее. От това гледище, като жива сила, злото расте, но не дава плод, следователно няма условия да зрее. Като израсте и се увеличи, най-после злото умира. Такава е съдбата на всички лоши мисли, чувства и постъпки. Доброто, като жива сила в природата, има условия да расте и да се увеличава, и понеже носи зародиш в себе си, то дава плод и вечно живее. Ето защо, ако се питате каква е разликата между злото и доброто, ще знаете, че злото расте, но плод не дава, затова то е временно – ту се явява, ту изчезва. Доброто обаче расте, развива се, дава плод, който узрява, пръска семената си навсякъде и вечно живее. И най-малкото добро следва човека през вековете. Затова е казано, че силата на злото е до четири поколения, а на доброто – до тисящи родове. Съща е разликата между лошите и добрите мисли, чувства и постъпки. Такава разлика съществува между лошия и добрия живот, между лошите и добрите хора.

Как може неразбраната скръб да се превърне в разбрана? Ако разбираш разумните закони на природата и ги прилагаш на място, ти можеш да правиш това превръщане. Това значи да познаваш буквата „А“, начало на нещата, начало на разумността. Ако поставиш точка върху тази буква, ти определяш посоката на своето движение. Точката е място, откъдето излизат правите линии – път към разумността. Наистина, разумният живот не е нищо друго, освен стремеж нагоре. Като поеме тази посока, разумният човек образува равностранен триъгълник, по който се движат неговите мисли, чувства и постъпки. Разумният живот подразбира хармония между мислите, чувствата и постъпките на човека. Като живее, той образува равностранния триъгълник – форма на разумността. Като чувства, той пълни тази форма, т.е. влага в нея съдържание. Като мисли, той я одухотворява и осмисля. Ето защо, разумността става разбрана, когато ѝ се даде форма, съдържание и смисъл.

И човек, като разумно същество, има форма, съдържание и смисъл. Формата представлява видимия човек, съдържанието – неговото сърце, което изразява чувствата му, а смисълът – неговия умствен живот. Следователно ще се пазиш да не изгубиш нито формата, нито съдържанието, нито смисъла си. Ще пазиш всичко, което ти е дадено, за да изпълниш добре своето предназначение. Не казвай, че са ти дотегнали страданията. Те са благо, чрез което разумният свят иска да те освободи от заблужденията. Така, именно, ще превърнеш скръбта си в радост. Ако си търговец, живей и работи честно, да не изгубиш не само външното, но и вътрешното си богатство. Не е страшно, когато губиш външното си богатство; страшно е, когато губиш вътрешното богатство. Докато си външно ощетен, лесно се възстановява състоянието ти. Дръж съзнанието си будно, да не опетниш ума и сърцето си, да не заробиш душата си. Ще кажеш, че Бог е всеблаг и всемъдър, ще ти помогне. Бог помага, но те предупреждава да не грешиш, да не повтаряш грешките си. Той казва: „Давам ти богатство, което сам ще носиш на гърба си, без никаква външна помощ“. При това, цялото си богатство ще пренесеш на един път. Не можеш ли да направиш това, ще вземеш от него толкова, колкото сам можеш да носиш. Останалото ще дадеш на своя ближен. Докато богатството ти е малко, лесно го носиш. Колкото по-голяма е лакомията ти, толкова повече се увеличава и богатството ти. Най-после, идваш до положение да не можеш сам да носиш товара си и казваш, че няма смисъл да се живее. Тогава ангелите започват да четат присъдата ти: първия път поиска 10,000 лева – дадоха ти се; втория път поиска 20,000 лева, и тях получи. Колкото искаше, толкова ти се даваше. Най-после, дойде до милиони, които вече не можеш да носиш, и питаш какво трябва да правиш. Ще плащаш – нищо повече. Изплащането става насилствено. Искаш, не искаш, ще даваш от себе си, докато се облекчиш. Така ангелите възпитават лакомия човек. Ако започне да се оплаква, че губи богатството си, те го взимат на онзи свят и го пращат в по-долна форма, между конете и воловете, да оре земята. – „Защо орете земята?“ – „Защото досега ядохме и пихме, не слушахме Господа. Сега носим последствията на своята лакомия. Като изплатим дълговете си, ще приемем първоначалната си форма на човек, създаден по образ и подобие Божие.“

Днес всички хора търсят някакво разрешение на живота, искат по магически начин да разрешат въпросите. Докато живеят само за себе си, никакво човешко разрешение на въпросите не може да им помогне. Те трябва да се свържат с Бога, да се вслушват в Неговия глас, Който им нашепва кое е право и кое – криво, и така да изправят живота си.

Да четем ли темите сега, или да ги оставим? По-добре да не ги четем, защото самата тема може да се изкаже с две думи. Произходът на въшките се крие в неразбраната скръб. Докато скърбите остават неразбрани, все ще има въшки; хората ще се чешат по главите. Щом неразбраните скърби се превърнат в разбрани, въшките ще изчезнат. Сложете радостта и любовта за основа на живота си, и неразбраната скръб ще се превърне в разбрана.

-----

Лекция от Учителя, държана на 21 октомври 1931 г., София, Изгрев.

Много се извинявам за дългия пост .Съкратих каквото можах,но почти всичко написано е важно !

Пуснато на: Чет Апр 02, 2009 8:50 pm Заглавие :

„Питам: Знаете ли нещо върху историята на хляба? Защо е дошъл хлябът на земята? Като бил на небето, хлябът чул, че се говори за страданията на земята. Той се заинтересувал да разбере, какво нещо е страданието, и пожелал да слезе на земята, между хората, да го разбере. Той тръгнал от град на град, от село на село, от човек на човек, дано чуе и разбере нещо за страданието. Обаче, и досега още той не е срещнал нито едно страдание. На въпроса, докога ще остане на земята, хлябът отговорил: Докато срещна страданието. И аз съм упълномощен от хляба, ако срещна някъде страдание, да му съобщя, да го види и разбере. Щом намери страданието, хлябът ще се върне на небето. Какво ще стане тогава с хората? Благодарете, че нито един от вас още не знае, де е страданието.
Какво, всъщност, е страданието? – Най-красивата мома в света. Обаче, тя постоянно се дегизира, че не можеш да я познаеш. Докато я срещнеш красива, напета мома, изведнъж се изменя, скрива красотата си. Ти тичаш след нея, търсиш изгубената красота и се чувстваш нещастен. Казвам: Намерете красивата мома и ми я доведете. – Не можем, тя постоянно бяга от нас. И ние се питаме, защо тази мома ни поставя пред такива изненади? – За да има нещо, което да не знаете. Казвате: Чудно нещо, защо Бог е допуснал страданието в света, създаден от Него? – Щом Бог го е създал, то има свое велико предназначение, но днес тоя въпрос не може и не трябва да се разреши. И аз не съм съгласен да се разреши тоя въпрос. Ако се реши, хлябът ще напусне земята. Ако хлябът срещне страданието, непременно ще се влюби в него. Нека стои далеч от него! Хлябът казва: Чудно нещо, още не мога да срещна страданието! Казвам: Много време ще седиш на земята, и пак няма да го срещнеш. Ако и вас пита, кажете му: Няма го страданието! Срещне ли го, хлябът ще си замине. Като знаете това, вие постоянно се оплаквате от страданията си, да ви чуе хлябът и да ви посети. Щом дойде при вас, вие си хапнете достатъчно хляб и преставате да се оплаквате. Хлябът пита: Де е страданието? – Отиде си. – Защо ме излъгахте? – Не съм виновен, страданието дойде и си замина. Хлябът е крайно доверчив. Чуе ли ви, че страдате, пак иде, с надежда да срещне страданието. Обаче, пак не го намира. Там, дето хлябът влиза, страданието излиза.
Велика е задачата на страданието и на хляба! Цял роман има за това, но не искам да го изнасям пред, хората. Роман за любовта между хляба и страданието. Той е голям и интересен. По-интересен от тоя роман не съм чел. Написан е с големи подробности и на художествен език. Интересно е, как се е създала тази любов. И най-видните писатели и поети са чели само по два листа от този роман и досега продължават да пишат върху тях, да ги тълкуват. Благодарете, че като ядете хляб, и вие научавате нещо за любовта на хляба към страданието. Достатъчно е да чуе хлябът, че някой страда, за да се пожертва. За да зърне страданието, хлябът е готов на всички жертви: да го мелят, да го месят, в огън да го пекат, да го продават. Но, щом го зърне, страданието веднага бяга, крие се от него.“

Из "Силата на възможностите" – МОК, 12 февруари 1932 г.