Индийски бойни изкуства

"Ние идваме от равновесието
и всяка борба, съзнателна или не,
е насочена към това -
да се върнем към него."

- Джнана Йога -

Индия е люлка на една от най-старите цивилизации и е съвсем естествено при едно представяне на азиатските бойни изкуства тя да заеме своето място.

Арийските племена, които обитавали областите на днешен Иран, дошли първоначално от Средна Азия. По-късно те се спуснали на югоизток и заседнали в северозападните равнини на Индия преди около 7 - 8 хиляди години. След като се установили по горното течение на р. Инд, те започнали да се спускат още по-на юг водейки постоянна борба с местното туземно население - тамилите, като постепенно ги изтласкали съвсем на юг в Южна Индия и о. Цейлон (Шри Ланка).

Борбата между двата народа била безпощадна, но арийците успели да се наложат с по-високата си култура и организация, и заробили тъмнокожите варвари. В тези многобройни войни индийският военен дух се калява и достига едно незнайно по-рано развитие, което се поддържа и през всичките по-късни векове.

Вътрешните борби между отделните арийски племена за първенство и власт върху покорените земи съдействат в същата посока, крепят и дават храна на този дух. По това време се появяват и древните религиозни химни наречени "Веди" ("Знания"), които служат за основа на индийската философия и религия, вплели своя дял в бойните изкуства.

През І-во хилядолетие пр.н.е., под господството на висшите арийски слоеве се установили специфичните за Индия кастови форми: брахмани (свещенослужители); кшатрии (военно дворянство); вайтя (занаятчии и търговци); шудри (селяни, земеделци и скотовъдци) и парии (недосегаеми). Неарийските касти не можели да се занимават с конна езда, упражнения с оръжие, бойна подготовка и йога.

Военната аристокрация и всички влизащи в кастата на кшатриите получавали солидна специална подготовка. Съгласно "Законите на Ману" (сборник записан в І в. пр.н.е.), те можели да се сражават и с превъзхождащ ги по численост противник съответно: в равнината на колесници и на кон; във вода на слонове и лодки; в гориста местност с използване на лък и стрели; и в планинска местност с меч и щит. Те също признавали двубоите с оръжие или даже с голи ръце като фактор, решаващ съдбата на сражението.

Използване на бойни слонове на бойното поле

Освен ценните сведения по въпросите за военното изкуство, в "Законите на Ману" се прави опит за обобщаване на теорията на древноиндийското военно изкуство. Дават се и морално-етичните правила за водене на боя.

"Законите на Ману" оказват голямо влияние върху китайската и гръцката военно-теоретична мисъл.

Морално-етичните принципи на воюване са отразени и в друг древен сборник от закони - "Манава Дхарма Шастра", където четем следното: "Ония владетели на света, които в усърдието си да се сражават развиват силата си в битката, без някога да обърнат лицето си, след смъртта си се изкачват направо на небето".

Кшатриите се занимавали изключително само с военно дело и усъвършенствали непрекъснато бойните изкуства и оръжията. По своята структура и организация те се доближават до самурайското съсловие в Япония, с тази разлика, че възникват почти 1000 години по-рано от него.

Древната индийска армия се деляла на четири рода войски: пехота, конница, бойни колесници и бойни слонове. Най-широко били разпространени лъкът и колесниците. Стрелбата с лък била на голяма почит и затова военното изкуство се наричало "дханурведа" ("лъкознание"). Дресираните бойни слонове със защитни покривала и хора на гърба поместени в специална платформа, изпълнявали ролята на "танкове" в битките, и се ползвали с голям успех особено срещу чуждоземците.

Най-малкото подразделение в индийската армия от ранните векове, се състояло от петима воини-пешаци, трима конници, една колесница с водач и стрелец и един боен слон с 3 до 5 стрелци на гърба. Всяко следващо подразделение е три пъти по-голямо от предшестващото.

Воините били обучавани многостранно, като обучението включвало сражение на колесници, на слонове, на коне и спешени. Като трябвало добре да се овладеят основните оръжия - меч, боздуган, хвърляне на копия, стрелба с лък и др.

В ранното средновековие бойните изкуства се развиват бурно, като се диференцират различни стилове и направления. Всъщност този процес започва още преди новата ера, но оформянето на стиловете завършва през средновековието.

Военното изкуство процъфтява и по времето на империята на Великите Моголи (XVI - XVII в.), която се състояла от тюркски, таджикски и афганистански племена обединени от пълководеца Бабур.

По това време голямо идеологическо въздействие върху военните оказала "Бойната Сутра", в която се излагали тактиката и стратегията на войната. В глава 49 на сутрата се казва: "...Тактиката е подобна на сандалите. Да ги носят са длъжни само силните. Слабият не е длъжен да се осмели да ги носи..." (В Индия на времето, сандали са носели само привилегированите касти).

Конницата била главната ударна сила на моголите. Кавалеристите били въоръжени с копия и лъкове, и можели да стрелят шест пъти по-бързо от мускетарите. Лъковете им били от тюркския тип - сложносъставни.

Въпреки, че са на възраст няколко хиляди години, голяма част от индийските бойни изкуства са загубени в тъмата на хилядолетията, други са преминали в съседни държави и само една малка и незначителна част са останали по места, за да напомнят за славните традиции на изкуството в отминалите векове. По-долу излагаме някои от тези системи и дисциплини, за които все още има някакви сведения, някои от тях все още се упражняват и в днешна Индия.

1. Ната ("мъжествен танц")

Още преди повече от 5 хиляди години в Индия се провеждали празненства с атлетически характер включващи мятане на копие, бягане, дълъг скок, конна езда, надбягване с колесници и разбира се борба и юмручен бой.

С времето телесните движения имитиращи удари и бойни прийоми, съставили там особен ритуал наречен Ната (букв. "мъжествен характер", "танцьор" или "изпълнител"). Напомнящ своеобразен гимнастически танц, Ната впоследствие се трансформира в условно ритуално единоборство между двама невъоръжени съперници. За този вид голоръка схватка пише (за пръв път) в известната будистка "Лотосова Сутра", където се дават ценни сведения за бойните изкуства.

Известна информация за Ната може да се почерпи и от Ведите, и по-точно от третия сборник наречен "Яджур-Веда" ("Знание за жертвоприношенията"). Там се споменава, че коренното население на Древна Индия имало ценни традиции в областта на ритуалната оздравителна гимнастика, танцът, самоотбраната без оръжие и лечебния масаж.

В тези химни се споменава също за такива форми на единоборство, стилът на които се характеризира с удари на ръцете и краката по чувствителни места в тялото на противника, а също и прилагането на удушаващи хватки. За форми на юмручния бой се споменава и в един от другите сборници - "Риг-Веда".

Изследванията показват, че от ритуалите на Ната водят своето начало начините на тренировка известни като "форма" или "формални упражнения" (на кит. "хсинг", "тао" или "куен-то"; на яп. "ката"; на корейски "хиунг"), които се практикуват в повечето азиатски бойни изкуства днес.

2. Ваджра-Мусти ("Диамантена борба")

Легендата разказва, че тази система за самозащита без оръжие е била измислена през ІІІ-то хилядолетие пр.н.е. от един индийски принц. Той прекарвал времето си като наблюдавал поведението на животните в гората и проучвал техните начини за нападение и защита.

Като анализирал движенията на животните, принцът ги систематизирал и извлякъл от тях голям брой техники, които можели да се приложат и при хората. По-късно той експериментирал и убил повече от 1000 роби, търсейки слабите точки по човешкото тяло, като използвал научените техники. Това изкуство било наречено Ваджра-Мусти, което означава, че "онзи, който е стиснал юмрука си като оръжие е твърд и непреклонен като диамант".

Тази система била доразвита и обогатена от монасите-брахмани, които изповядвали старата индийска религия. Тя забранявала на брахманите да носят каквото и да е оръжие, дори бастуни и тояги. Често поради тази причина те ставали обект за нападение от страна на различни разбойници и грабители. Да се защитават разбира се са можели (никоя религия не забранява това), но без оръжие! Така монасите били принудени от обстоятелствата да доусъвършенстват системата на индийския принц и да я направят свое "тайно оръжие" срещу насилниците.

По онова време в манастирите и светилищата освен религия и философия се изучавали и анатомия, медицина, лечебен масаж, гимнастика и редица общообразователни предмети. Всички тези знания дали бърз тласък в развитието на Ваджра-Мусти.

Към прийомите, които принцът изобретил били добавени различни гимнастически и дихателни упражнения за усъвършенстване на тялото и общата подготовка. Най-важните от тях били заимствани от старите системи на Йога, чийто произход е много древен и не е датиран точно. Последните изследвания обаче доказват, че системата на Йога е на възраст поне на 8 хиляди години.

Отличителното за тази древна система е разбирането, че човешкият организъм се поддава на усъвършенстване, и че пътят за това е единствено упражняването, пътят на личното усилие и работа над себе си, за да се съкратят някои еволюционни етапи.

Комплексът от йогийски упражнения бил огромен и обогатил невероятно много системата на Ваджра-Мусти. Според преданието бог Шива, който се смята за патрон на йогийските адепти, владеел около 84 хиляди такива упражнения. В някои стари легенди се споменава как тези упражнения са били дадени на хората: "…

Много, много отдавна боговете ходели по Земята и участвали в съдбините на хората. Най-могъщ бил бог Шива. Той правел пред хората десетки хиляди дихателни упражнения, за да им покаже как да засилят здравето си, да създадат красиво и съвършено тяло и да се доближат до боговете както по ум, така и по външност…".

С упражненията на Йога била въведена и неразривно свързаната с тях философия, която заедно с религията на брахманите (ведическият брахманизъм) образувала духовната основа на системата. Именно тази духовна основа, обогатена и доразвита от различни учения се оказва впоследствие най-жизнена и като стожер пронизва до голяма степен всички вторично появили се бойни изкуства.

Системата на тренировка заимствана от Йога позволявала на практикуващите Ваджра-Мусти да придобиват необикновена закалка на тялото и да развиват невероятни сили. За постиженията на йогите в тази насока всички сме чували, но все пак да се обърнем към фактите: Така например руският пътешественик Людовик Русел, посетил Индия през 1864г., в своята книга "Индия на раджите" споменава за някои такива постижения.

В щата Бопал той присъствал на демонстрация на индийски йога, който извивал саби и кинжали опрени с острието си в голите му гърди; издържал удар на добре наточена сабя - "тулвар" в гърдите; ходел по остриетата на шпаги; подхвърлял във въздуха свежи кокосови орехи и ги чупел с бръснатата си глава. На другия ден демонстрацията продължила. Към тежка талига, която с труд теглели два вола привързали остра пика с острието напред.

След това няколко човека се качили в талигата, а йогата като допрял голия си череп до острието отместил с бутане талигата на няколко крачки. Присъстващите го нарекли "човекът с железния череп", въпреки че при изследване външно главата му била напълно нормална. Според думите на Русел само кожата й била малко по-дебела, но пиката била толкова остра, че с лекота би могла да пробие и кожата на слон.

Директорът на школата за йоги в Калкута - Шиам Сундар Госвами пише, че веднъж видял с очите си как неговия учител, знаменития Балака Бхарати, с удар на ръката си пречупил боров ствол, с който след това не могли да се справят шест здрави мъже. Същият йога при друг случай с голи ръце държал метален тиган в огъня в продължение на повече от половин час, без да усеща някаква болка, въпреки нажеженото желязо.

Йогата К. Раммурти можел да издържи на гърдите си слон, а йогата Сисал от Мадрас можел дълго време да стои във въздуха в поза лотос като единствената му опора била здрав шнур опънат между пода и тавана, който той държал с дясната си ръка.

Практикуващите Ваджра-Мусти закалявали ръцете си като първо ги потопявали в съдове с мляко, а след това удряли многократно с кокалчетата на юмруците си в мраморна плоча. Закаляването на крайниците по този начин, а също и чрез използването на други методи, позволявало да се нанасят тежки удари на противника, които можели да бъдат и смъртоносни.

Голям тласък за развитието на Ваджра-Мусти и другите бойни изкуства допринесъл будизмът. Създателят на учението - принц Сидхарта Гаутама (Буда), бил ненадминат във фехтовка с меч, стрелба с лък, бокс и борба. По-късно той се запознава с аскетичната практика на йогите, с учението на Ведите и с Ваджра-Мусти.

Сидхарта Гаутама Буда (Сакиа Муни) - VI в. пр. Хр. практикува аскетични упражнения и медитация

Неудовлетворен от схоластиката на брахманизма, Сидхарта Гаутама въвежда будистката религиозна реформа и прави достъпни отделни елементи на Йога и Ваджра-Мусти за по-широките слоеве на населението.

Доктрината на будизма съвпада с целите на Ваджра-Мусти и те се срастват. Будисткото учение проповядвало човек да се освободи от мрежата на страстите и плътските лоши желания, които се смятали за първопричина на човешките страдания. Целта на будизма била спасението на душата, но душата и тялото са неразделно свързани.

Следователно, за да се спаси душата, било необходимо първо да се спаси нейният храм - тялото. Проклятието на тялото можело да бъде избегнато само по пътя на усъвършенстването. Така тялото щяло да бъде запазено от болести и унищожение. Именно тук Ваджра-Мусти се явило като един ефикасен способ за самосъхранение и духовно развитие.

В глава 14 на будистката "Лотосова Сутра" се споменава за Ваджра-Мусти. В преводите на китайски език стилът на това бойно изкуство с празна ръка е именован като Хсианг-Ча" или "Хсианг-Пу" ("взаимно удряне" или "взаимно блъскане"). Тези йероглифи са използвани и от японците за обозначаване на древната борба Сумо, но явно е, че тези стилове са твърде различни.

В по-ранната будистка сутра "Хонгио-Кио" също се споменава за схватка в стил Ваджра-Мусти между брата на Буда - принц Нанда и Девадата.

Когато през І век пр.н.е. се появяват първите индийски будистки изображения, се забелязва, че будистките иконописци доста точно са възпроизвели редица позиции и движения близки до употребяваните в съвременните стилове на У-Шу (Кунг-Фу) и Карате. Тези бойни позиции са най-добре показани от двамата небесни стражи Лева и Диоай, които пазят вратите на будистките манастири.

Смятало се, че тези божества-пазачи предпазвали вярващите от злите демони и затова били изобразявани като огромни същества със свиреп и заплашителен външен вид. Обикновено една от ръцете на стражите е насочена напред с опънати пръсти, палецът сочещ навън, а кутрето свито навътре. Това се счита за една от позициите на китката във Ваджра-Мусти.

В по-късен период Ваджра-Мусти се практикувало изключително сред джетисите - каста от брахмански професионални бойци, които от Модхера в Северен Гужарат се преселили в Мизоре, Хидерабат, Конкан и областта Раджастан през Х-ти век. По това време Ваджра-Мусти била известна като борба от най-яростен вид. Книгата на Сомешвар дава подробна информация за протокола, диетата и тренировъчните методи на тези любопитни и жестоки бойци.

Във Ваджра-Мусти имало стотици техники свързани във верига от комбинации и варианти. Най-често се прилагал юмручният удар, чиято сила се увеличавала от използването на особен уред носен на ръката, подобен на метален бокс. Прилагали се също ключове по ставите и ритници.

Борбите се провеждали на пясъчна арена. Употребата на металните боксове с шипове неминуемо водела до смъртта на единия от борците. За да намалят смъртоносното действие, през ХІХ в. започнали да изработват боксовете от слонова кост и ги привързвали с кожени ремъци към ръката. За да се обезчувствят срещу ударите, преди боя на борците се давала настойка от опиум ("банга").

Израждането на Ваджра-Мусти от бойно изкуство за самозащита до кърваво зрелище за раджите довело и до неговото западане. С появата на западния начин на боксиране (английския бокс) през деветдесетте години на ХІХ век, повечето от старите стилове на Ваджра-Мусти били забравени и се запазили само ограничен брой дисциплини. В днешно време Ваджра-Мусти все още се упражнява в някои затънтени кътчета на Индия.

3. Каларипаят ("бойно-полева практика")

Според легендата бойното изкуство Каларипаят произлиза от "космичния танц" на Шива или това е "танцът на космическото разрушение". Бог Шива предал изкуството си на Парашурама, мъдрец от щата Керала, който се смята за основател на Каларипаят.

Каларипаят или "практика на бойното поле" е комплексно военно изкуство на кшатрийте и води своето начало още от І-во хилядолетие пр.н.е. През този период редовно били провеждани игри наречени "Самаджиа", които включвали бой между слонове, бокс, бой с тояги и борба.

В Каларипаят са се вплели и много аспекти на Йога обединени от единството на физическото съвършенство и пробуждане на вътрешните енергии ("Аандареека-Шакти" или "Каруту"). Много техники и движения от класическите индийски танци, между които на първо място "Самхара-Тхандава" - танцът на Шива, са влезли в техниките на Каларипаят.

"Танцът на космическото разрушение" изглежда е вдъхновил Парашурама да създаде ефикасни движения за отбрана и нападение, които успешно да бъдат приложени на бойното поле. Говори се, че Парашурама е основал 108 школи - Калари, в които посветил 36 000 брахмани в изкуството и им заповядал да предадат своя опит на новите поколения.

В школите Калари (по-късно са ги наричали "Ша-Лай" - "манастир за будистки монаси") освен бойно изкуство били изучавани и философия, религия и общообразователни предмети. Така че Калари били нещо като центрове или училища за първоначално обучение. Тази традиция се запазила и в китайските манастири, където изкуството било пренесено около новата ера от странстващи будистки монаси.

Каларипаят е великолепно изкуство, което според специалистите се явява прототип на много от съвременните азиатски бойни изкуства. Съществуват няколко стила на Каларипаят, които подробно ще разгледаме нататък.

В Южна Индия стил подобен на Каларипаят се е практикувал още през VІ - VІІ в. Статуите в храмовете на Канчипурам близо до Мадрас (строени в VІІ в.) представят невъоръжени и въоръжени техники в пълен набор от арсенала на Каларипаят. Те са били видени навремето и от известния китайски монах-пътешественик Хсуан Тсанг, който дошъл в Индия, за да получи свещените будистки книги.

Има редица стари индийски текстове третиращи въпросите за философията, медицината, религиозните схващания и бойните изкуства в частност и Каларипаят, на Древна Индия. За съжаление много от тях са написани на палмови листа или бамбукови дъсчици, които са силно повредени от плесените, гъбичките и влагата, и почти не могат да бъдат разчетени.

Южните индийски текстове са написани в ранните си версии на тамилски език и се появяват след ІІ век. И в миналото, и днес Каларипаят се упражнява много сред коренното население на Индия - тамилите. Те практикуват главно южния стил, докато северния стил на Каларипаят се упражнява от "наярите" - етническа група, говореща на езика малаялам. Наярите са част от наследниците на арийската културна традиция на Северна Индия.

В миналото Каларипаят е бил тясно свързан със структурата на обществото. Така например в средновековния щат Керала една обединена фамилия е представлявала най-малката структурна единица на обществото, позната под името "Кооту-Кудумбам"; няколко семейства образуват "Тара" - най-ниското стъпало на обществената йерархия.

Всяко "Тара" притежава "Каву" (малък храм) и школа Калари. "Калари Бара Девата" е божеството на Каву. Най-известното Каву в Керала е свързано с името на Тачоли-Отенан (легендарен боец от Керала) и се нарича "Локанар-Каву" от Бадагара.

В Каву се покланят главно на божествата Кали, Нили, Отамулаши и Отапали, които демонстрират жестокостта на богинята майка при борбата с неверниците. Във вътрешността на Керала все още се извършват древни жертвоприношения и ритуали свързани със светилищата на тези божества.

Продължавайки по-нататък, няколко Тара образуват "Десам", начело на който стои "Деса-ваши", чийто дълг е да организира въоръжената охрана на населеното място и да полага грижи за обучението. Бойците на селището обучени в Калари са на разположение на Деса-ваши при необходимост. Тези бойци били наречени по-късно "Наир" (или "Наяр") и те произлизали от военните касти.

Съществувала е също и специална групировка бойци от Керала, известни под името "Шаавер-Пада" (армия, която се самоубива). Членовете й били специално обучени за телохранители и са известни като най-храбрите и жестоки воини в целия свят. Техен девиз бил "убий или бъди убит". По време на бой ги наричали "Сапта-Кармае" (седемте действия на един боец).

Мястото, където се упражнява Каларипаят е свещено и с него са свързани редица сложни ритуали утвърдени през вековете. Калари е с размер 42 стъпки дължина (12.6 м., измерването е по стъпката на майстора) и 21 стъпки (6.3 м.) ширина, като е ориентирано в посоката изток-запад по дългата страна.

Повърхността на площадката е гладка и хлъзгава и се намира на 6 стъпки (1.8 м.) под нивото на почвата, т.е. Калари е вкопано в земята. Стените са облицовани с плетени палмови листа. Така описано мястото за обучение е известно като "Куши-Калари". Съществуват и други разновидности на Калари, които според предназначението си се делят на:

"Недум-Калари" (за обучаване на пехотинци), "Курум-Калари" (за партизанска война и терор), "Анга-Калари" (място за двубой), "Черу-Калари" (за оказване на медицинска помощ на пострадали в бой), "Кодум-Калари" (за секретно обучение).

Всички страни на Калари са свързани с някое божество и имат прилежащи жертвеници. Основен е култът към богинята на войната Кали. Във връзка с езотеричното обучение са почитани също Бхара-Девата, Гуру-Тара (духовете на старите майстори) и други, които са свързани с духовната тренировка.

Всеки нов ученик се приема за обучаване след специална церемония, която трае цял ден. След тази церемония ученикът полага клетва и се приготвя за "узхичил" ("масаж"), който заедно с упражненията за гъвкавост ("майпаят"), представляват първия етап на обучението в Каларипаят.

Всеки начинаещ бива масажиран лично от учителя с растителни масла (най-често кокосово) и билки в продължение на един месец, за да се подготви тялото за упражненията и да се огъвкавят ставите, мускулите и връзките за интензивния тренинг, който следва. Масажът от този тип се повтаря всяка година.

Каларипаят се практикува главно в селата, където традиционализмът и порядките са се запазили от векове. Заниманията се провеждат рано сутрин при изгрев слънце. През деня, когато няма занимания, учителите ("Гурукал") изпълняват функциите на лекари в околността. Те имат големи познания върху традиционната медицина (Аюр-Веда - "Знание за дълголетието"). В тази област масажът се смята за най-важното средство за лечение.

По-голяма част от школите по Каларипаят се намират в Южна Индия и най-много в щата Керала. Известни са 75 школи по Каларипаят с около 3000 трениращи, но като се имат предвид мащабите на Индия вероятно техния брой е много по-голям.

Тук трябва да се има предвид, че това са известните школи без тези, които водят секретно обучение. Тъй като повечето от школите са по селата до съвсем скоро европейците дори и не подозираха за тяхното съществуване.

Едва през последните години се чу нещо за това великолепно изкуство, което извън Индия е абсолютно непознато като практика.
--------------------------------------------------------------------------------------
taiji-bg.com

Пуснато на: Сря Апр 01, 2009 5:43 pm Заглавие :

Освен южния стил ("Теккан"), съществуват още северен стил ("Вадаккан") и стил на централния район ("Мадхия") със някои техни разновидности.

Въпреки известните различия, всички стилове на Каларипаят съдържат в себе си четири нива на бойна практика:

* Подготовка чрез масаж и упражнения за гъвкавост; тренировка на формите ("Мейтозхил").
* Оръжейна тактика
- с дървени оръжия ("кол-тари")
- с метални оръжия ("Анга-тари")
* Невъоръжена битка ("Верум-Кай")
* Секретна практика ("Марма-ади") и мантри.

Първата фаза, известна на север под името "Мейтозхил" или "работа извършена от тялото", се нарича понякога също "Черу-тозхил" ("малка работа"). В това ниво се набляга върху формите касаещи стъпките и работата на краката (техника на придвижването).

Мейтозхил на Север съдържа 8 упражнения за краката с нарастваща трудност. Следват комбинирани упражнения "Мей-паяту" ("битка извършвана от тялото"). В централния район упражненията от този раздел са 18 основни от общо 45, които някога са били 96 на брой. После следват "Калам-Чавиту" - сложни упражнения за краката. В южния стил формите за краката са 12.

Формите, които следват упражненията за краката са с точно установени техники за защита и атака изпълнявани в строга последователност. Всяка от тези форми си има име, което е в зависимост от позициите на краката. Сходството между тези форми и аналогични такива в Китай, Япония и други страни дава основание на редица специалисти по азиатските бойни изкуства да определят техниката на Каларипаят като предтеча или прототип на много от съвременните азиатски техники за борба.

5 стъпкова тояга ("лати")

Оръжейната практика започва с боя с тояга и палка ("Силамбам"). За целта се използват бамбукови или ратанови палки и тояги. Тоягите са дълги по 12 педи ("кетукари"), а палките по 3 педи ("черувати"). По-напредналите имат право на специална есовидна палка, извита като слонов зъб ("отта").

В Каларипаят отта се смята за абсолютното оръжие на въоръжения двубой, тъй като тя е предназначена за атака на виталните точки. С това оръжие се изпълняват и някои от формите на стила. Отта се изработва от сърцевината на твърдото тамариндово дърво, което трябва да е поне шест стъпки дебело. Право на това фаворитно оръжие имат само майсторите.

Двубоят с отта се смята за особено опасен, тъй като експертът умело боравейки с него може да порази 64 "Кула-мармас" (витални точки) по тялото на противника. Теорията, която обяснява практиката на отта се нарича "Дхануспраманам" или теория на арката.

Навлизането във въоръжената практика на Каларипаят е свързано често с ритуали към бога на оръжията Аюдха Бхайвава. Тези ритуали дават възможност на практикуващия да се настрои психически за бъдещата битка и да запазва абсолютно самообладание пред смъртоносния блясък на оръжията.

Силамбам е традиционна тамилска борба с тояги и представлява важен раздел на Каларипаят. Според преданието тази борба е създадена от бог Муруган - покровител на воините и поетите.

В началото на н. е. изкуството на борба с тояга било преподавано в училищата като задължителна дисциплина както за знатните кратрии, така и за простите воини. Смятало се, че от една страна фехтовката и борбата с тояга спомагат за овладяване на целия сложен набор от хладни оръжия, а от друга според нуждите могат да ги заместят.

Така например, когато на бойното поле се счупело копието на воина, той продължавал боя с дръжката му вече под формата на тояга. Когато и тя се счупела, той продължавал боя с техника на палката и най-накрая с голи ръце. Точно в същия порядък се упражнява и системата на Каларипаят.

Силамбам - бой с палки и тояги

Поради своята достъпност Силамбам бил усвоен и от селяните, които имали нужда от защита в многобройните междуособни войни между раджите. В 1760г., когато избухнало народното въстание срещу англичаните, продължило до края на столетието, оръжието не достигнало и в ход били пуснати дълги бамбукови тояги осветени от жреците на бог Муруган.

След потушаването на въстанието англичаните забранили Силамбам, на селяните продължили да тренират, само че вместо с бамбукови тояги се упражнявали със стебла от захарна тръстика. И ако ги изненадвали по време на тренировка, те си давали вид, че ядат тръстика.

Основните прийоми на Силамбам се наричат "орел падащ върху плячка", "маймунски размах", "скок на жабата" и др. Тези техники са настроени върху наблюденията на движенията на животните. Техниките на Силамбам са разнообразни, динамични и пластични като тоягата опасва цялото тяло образувайки своеобразен щит.

Всичко това се съпровожда със скокове, уклони, прикляквания и боецът нито за секунда не се задържа на едно място. Сериите от техники се навързват във форми в строго определена последователност и наподобяват танц. Висшата цел е свободната схватка.

Основното в Силамбам не е силата, а гъвкавостта, бързината на реакцията и красотата. Тази характеристика важи в цялост за системата на Каларипаят.

Понастоящем Силамбам се практикува и като самостоятелна дисциплина и е много популярен в Южна Индия в щата Тамилнаду. Един от известните Силамбам-експерти през миналия век е бил майсторът Пулин Дас. Днес в Мадура е прочут също със своето изкуство майсторът Шейх Усман.

Силамбам тренировка с палка и тояга - важна част на Каларипаят. Палките на Силамбам варират от 15см. до 180см., като начинаещите използват гъвкави палки от ратан, а напредналите от твърдо дърво.

Типични за Силамбам са ниските позиции и бързите удари и блокове с тоягата. Първо се учат формите с тоягата, после спаринг с учителя и накрая свободен спаринг. Много от техниките на Силамбам са актуални при другите оръжия.
--------------------------------------
taiji-bg.com

Пуснато на: Чет Фев 02, 2012 11:10 pm Заглавие :

Беше време, когато под "индийски филм" се разбираше "филм, в който двама млади се обичат, но родителите им са против връзката и цял филм младите пеят и играят и накрая се женят".
Е, сега има и други, като ''Сингхам"

============
Снимка : glamsham.com