ДРЕВНА ТРАКИЯ

Тракия е название на земите населявани от траките (на север до Карпатите, на изток до Черно море, на юг до Егейско море, на запад до р.Вардар).

Tраките се споменават като съюзници на троянците в Омировия епос, а името им се разчита и в критско-микенски писмени паметници.

Историята на българските земи през І хилядолетие пр.Хр. е свързана с разцвета на оформилата се през бронзовата епоха тракийска народност.

Територията на древна Тракия обхващала земите между Карпатските планини (в днешна Румъния) на север и Егейско (Бяло) море на юг.

В древността тракийците били смятани за един от най-многолюдните народи в света. Били прочути като храбри бойци.

Страната им се славела с плодородието си и с безбройните си стада. Тракийците отглеждали и много коне. Обичали да пият вино, да празнуват и да се веселят, обличали се с шарени дрехи, носели много накити и дори татуирали кожата си.

В древността Тракия била смятана за родина на бога на виното и веселието Дионис. Древните предания са запазили и спомена за любовта на тракийците към музиката, персонифицирана в образа на митичния певец и музикант Орфей.

Сред най-добре познатите на античната традиция природни забележителности в Тракия са големите планини Хемус (Стара планина) и Родопа.

През северна Тракия минава долното течение на голямата река Истрос (Дунав), от многобройните притоци на Истрос в тракийските земи най-известен бил Оскиос (Искър).

Планините на Южна Тракия са прорязани от плодородните долини на реките Стримон (Струма), Нестос (Места), Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа).

ТРАКИЯ И ЕЛАДА

Историческото развитие на древна Тракия било силно и благотворно повлияно от близкото съседство с древна Гърция (Елада) и нейната морска цивилизация.

През втората четвърт на І хил. пр.Хр. по тракийските брегове на Егейско море, Пропонтида (Мраморно море) и Евксинския понт (Черно море) възникнали многобройни елински колонии. Най-значителни от егейските колонии били Енос (при устието на Марица), Маронея, Абдера (при устието на Места) и Амфиполис (близо до устието на Струма), както и островните колонии Тасос и Самотраки.

На северния бряг на Мраморно море се намирал Перинт, на Босфора – Бизантион (днешният Истанбул). По тракийския бряг на Черно море били разположени Аполония (днес Созопол), Месeмбрия (Несебър), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик), а на добруджанския бряг на днешна Румъния Калатис, Томи и Истрия.

Колониите били търговски пристанища, през които преминавала все по-интензивната и взаимноизгодна търговия между тракийските земи и древна Елада. От началото на V в. пр.Хр. водеща роля в тази търговия играела Атина.

Понякога тракийците упражнявали политически натиск върху колониите, принуждавайки ги да им плащат данъци или плячкосвали територията им с внезапни нападения.

Но най-често взаимната икономическа полза предопределяла толерантно отношение и повечето колонии с времето се превърнали в богати и цветущи градове.

Благодарение на продължилите векове постоянни контакти и културен обмен между елини и тракийци, в древногръцката литературна традиция са запазени разнообразни сведения за древна Тракия и нейните обитатели.

До известна степен тези сведения компенсират липсата на домашни, тракийски писмени извори. Заедно с проучваните от археолозите материални паметници на тракийската древност те дават възможност да се възкреси, макар и не винаги с достатъчна сигурност и подробни детайли, историята на тракийските земи в древността.

***
След основаването и развитието на гръцките колонии по тракийското крайбрежие от VII в. пр.н.е., споменаванията на траките и събития от живота им от елински автори стават все по-чести и подробни. Например Херодот съобщава за Терес - първия мощен владетел на Одриското царство. Наследниците му - Ситалк, Спарадок, Севт I и КотисI успели да обединят под властта си голяма част от племената живеещи от двете страни на Стара планина.

След смъртта на Котис I царството било поделено между трима тракийски владетели. Това улеснило експанзиите на Филип II Македонски и Александър Македонски, които поставили част от южнотракийските земи под своята власт. След смъртта на Александър Македонски, Тракия останала под властта на диадоха Лизимах.

В началото на III в. пр.н.е. на Балканския полуостров нахлули келтски племена, които създали държавата на скордиските между течението на р.Сава и р.Дунав. Келтските енклави останали и в Югоизточна Тракия и основали някъде около Византион своя държава. Тя загинала около 218 г. пр.н.е.

През II в. пр.н.е. одриските владетели подпомагали македонския цар Персей във войната му с Рим. След римската победа през 168 пр.н.е. година те били признати с почести за римски съюзници. Другите тракийски владетели (на дентелетите, медите, бесите) били изявени римски противници.

В резултат на продължителната експанзия на Рим на Балканския полуостров неговите легиони след многократни походи с променлив успех успели около началото на н.е. да наложат римската власт над земите между р.Дунав и Балкана.

Тези земи били поставени отначало под властта на римския управител на провинция Македония, а около 15 година били организирани в провинция Мизия. През 87-ма година император Домициан, подготвяйки похода си срещу даките, разделил Мизия на две провинции - Горна и Долна Мизия (границата минавала по течението на река Цибрица).

През 45 година било анексирано Тракийското царство на Реметалк III и земите между Стара планина и Егейско море били превърнати в провинция Тракия. В резултат на реформите на императорите, през III - IV век от старите провинции Тракия и Долна Мизия бил образуван диоцезът Тракия включен в префектура Изток.

Западната половина пък на Балканския полуостров била включена в диоцезите Дакия и Македония на префектурата Илирик. От 395 година провинция Тракия била част от Източната Римска империя, която продължила да съществува и след падането на Западната Римска империя през 476 година като самостоятелна държава.

(Наричана в историята Византия) през IV - VI век Тракия била обект на нашествия, които коренно променили етническия и облик.През V век започнали нашествията на прабългарите, а през VI век - масовите заселвания на славяните.

През VII век на част от територията на Тракия възникнала Българската държава.
----------------------------------------------------------
взето от "Древна митология"

Пуснато на: Пет Юли 25, 2008 4:02 pm Заглавие :

ТРАКИ

Название на населението, което в древността обитавало територията между Карпатите и Егея и островите, но заемало и райони от Мала Азия, от северното черноморско крайбрежие и др. Споменават се за пръв път у Омир.

По произход се отнасят към народите от индоевропейската етническа група. Част от Траките проникват в Северна и Средна Гърция, а друга В Мала Азия. На Балканския полуостров Траките се делели на множество племена.

Тракийските племена

Древна Тракия била обитавана от многобройни племена, големи и малки, които често воювали помежду си. Племенната действителност била нестабилна и се променяла с времето.

Поради непълните и често не особено прецизни и достоверни данни в достигналите до нас извори тя не може да бъде възстановена с всички подробности за нито една историческа епоха.

БЕСИ (в Родопите);
За планинското население на Родопите например са известни различни имена, сред които най-често срещано е това на бесите. На висок връх в земите на бесите се намирало прочуто в древността светилище на бог Дионис.

Планинците били храбри и свободолюбиви, воювали въоръжени с мечове и успешно отстоявали своята независимост. Южните склонове на Родопите и крайбрежието на Егейско море обитавали племената сапеи, бистони и кикони.

АГРИАНИ
В района на горното течение на река Стримон (Струма), около днешния град Перник или западно от него, е била територията на агрианите.

МЕДИ (по средното течение на р.Струма);
В Кюстендилско се разполагат дентелетите, в района на Благоевград – медите, около Петрич и Сандански – синтите. Много имена на тракийски племена се споменават за района около долното течение на Стримон, в близост до Егейското крайбрежие; сред тях по-важна роля са играли едоните, бисалтите и одомантите.

АСТИ (в областта на Странджа планина)
В Югоизточна Тракия, в района на Странджа Херодот поставя племенната група на тините; по-късно в този район се налага името на астите.

Северозападна Мала Азия пък била обитавана от витинците, които били родствени на европейските тини.

ГЕТИ
В земите на днешна Североизточна България господства името на гетите, едно голямо племенно обединение, което е обитавало и Добруджа чак до устието на Истрос, а е имало своите разклонения и на север от реката. Гетите били коневъден народ; от техните съставни племена са ни известни имената на теризите и кробизите.

ТРИБАЛИ
В Северозападна България, западно от река Искър, се разполага територията на друго голямо племенно обединение – това на трибалите.

МИЗИ
Между териториите на гетите и трибалите, в Централна Северна България едва в епохата на римското проникване се налага името на мизийците. Населявали земите от р.Тимок до р.Янтра по протежението на Дунав.Сборно название на тракийски племена, населявали Мала Азия с център Троада през II хил. пр.н.е. известни от Омир като умели бойци отблизо.

Според сведенията на историци и географи-племена, обитавали териториите между р.Дунав и Стара планина. Мизите упорито бранели свободата си срещу легионите на Марк Крас, но били победени (28 г. пр.н.е). През 15 г. на тяхната територия била създадена провинция Мизия.

ДАКИ (населявали днешна южна Румъния)
Най-важни от тракийските племена на север от Истрос били дакийците, които обитавали Южните Карпати.

Общо название на група севернотракийски племена, които живеели между Карпатската верига и р. Дунав. Даките имали общи обичаи, бит, език и култура с гетите, но станали известни на античната писмена традиция едва по времето на Цезар. Най-голям разцвет дакийската държава достигнала при Децебал, който успял да обедини севернотракийските племена.

Особено ожесточени били военните стълкновения при императорите Домициан (81-96 г.) и Траян (98-117 г.) Последният след две тежки войни (101-102 г. и 105-106 г.) успял да съкруши упоритата съпротива на Даките.

В чест на победата си императорът издигнал в Рим запазената и до днес Траянова колона. Част от даките постепенно били асимилирани по време на "варварските" нашествия на Балканите през III-II в.

ОДРИСИ (населявали земите по долното течение на р.Марица, р.Тунджа и р.Арда);

СЕРДИ (в дн.Софийска област);

ДАНТЕЛЕТИ (в дн. Кюстендилско);

ОДОМАНТИ И ЕДОНИ (в земите по долното течение на река Струма) и др.

Траките се занимавали главно със земеделие и градинарство, скотовъдство (главно коневъдство), грънчарство, тъкачество, добиване на метали, златарство и др. Отделните племена били с различна степен на обществено-икономическо, политическо и културно развитие.

Поради това процесът на разлагане на родовообщинните отношения не завършил едновременно у всички тракийски племена. Предпоставки за разделянето на обществото на класи и за възникването на държавно обединение се появили най-рано при Траките, които били в близост с гръцките колонии по егейското и черноморското крайбрежие.

Първата тракийска държава била Одриското царство (възникнало в края на VI в. пр.н.е.). Траките нееднократно въставали срещу установеното господство и срещу нахлулите в началото на III в. пр.н.е келти.

В началото на I в. Били покорени от римляните, срещу които вдигнали въстания през 21 и 26 г. Траките постепенно се претопили в славяните, които се настанили на Балканския полуостров през VI в., и влезли в основата на българската народност.

ОДРИСКО ЦАРСТВО

Най-значителното тракийско държавно обединение, което започнало постепенното си политическо разширение при първия известен владетел Терес управлявал към края на VI и първата половина на V в. пр.н.е.

Той укрепил властта и влиянието си на север до делтата на р. Дунав, на югоизток до брега на Пропонтида, а на запад до устието на р. Марица. Негов наследник бил Спарадок-прочут с монетосеченето си и с политическия натиск над градовете от Пропонтида и Егея.

Приемник станал брат му Ситалк (ок. Средата на 40-те години - 424 г. пр.н.е.). Tой активно се намесил в балканския политически живот, станал съюзник на Атина и по време на Пелопонеската война нахлул в Македония и Халкидика (429 г. пр.н.е.).

Приемник станал Севт I (424-410 г. пр.н.е.), който продължил активните икономически и политически операции на своя предшественик.

СЕВТ I

Tракийски цар (424-ок.408 г. пр.н.е.), син на одриския владетел Спарадок и наследник на Ситалк. По време на военните операции срещу Македония и Халкидика през 429 г. пр.н.е. играл значителна роля в политиката на държавата.

След смъртта на Ситалк през 424 г. пр.н.е. демонстрирал цялата мощ на царството като събирал от подвластните колонии в Егея данъци на обща стойност 400 атически таланта и още толкова подаръци в натура.

Около 411 г. пр.н.е. започнал активни военно-политически операции в Тракийския Херсонес с цел ликвидиране на атинското влияние. При него одриската държава се превърнала в значителна политическа сила на Балканите.

Своеобразен връх в политическия живот на Одриското царство е царуването на Котис I (383-359 г. пр.н.е.). Той установил траен и сигурен контрол над градовете в Пропонтида и Тракийския Херсонес и се превърнал в сериозен политически противник на Атина.

Неговите енергични действия придали нов облик на политическия живот на Балканите. Наследникът му Корсеблепт (359-341 г. пр.н.е.) бил принуден да води продължителни войни с македонския владетел Филип II.

КОТИС I - Oдриски цар (ок. 383-360/359 г. пр.н.е.).

В началото на управлението си провеждал проатинска политика. След като стабилизирал властта си и предприел мерки за сближаване с владетелите на трибалите, мизите и гетите, той започнал да води активна външна политика, в която използвал гръцка наемна войска и командири.

През 376-375 г. пр.н.е. използвал нападението на трибалите над гр. Абдера и го поставил под свой контрол. Нарушил съюза си с Атина и нахлул в Тракийски Херсонес, с което целял да превърне държавата си в морска сила и пръв балкански фактор.

През 362 г. пр.н.е. покорил полуострова с изключение на градовете Елайос, Сестос и Критоте. Потушил въстанието (361 г. пр.н.е.) на Милтокит в Хиерон орос (дн. Текир даг), подпомаган от атиняните.

През 360 г. пр.н.е. тракийската заплаха надвиснала над последните атински устои в Тракийски Херсонес. Това обстоятелство и контактите, които Котис I установил с македонския цар Филип II, довели до убийството му, организирано с намесата на Атина.

Политиката на Котис I разстроила дълбоко Втория Атински морски съюз с действията в Тракийски Херсонес и била главният фактор, който подготвил и улеснил победата на Филип II над Атина. След неговата смърт Одриското царство се разпаднало.

Одриското царство продължило да съществува и след завоеванията на Филип II и Александър Македонски в Тракия. Династът Севт III водил упорита борба с Александровия наследник в Тракия Лизимах.

Следва един продължителен период на упадък през III - II в. пр.н.е. Често одриските владетели били верни съюзници на Римската република, която се стремяла да осигури пълен контрол над Балканския полуостров. През 45 г. при император Клавдий Одриското царство влязло в границите на провинция Тракия.

През IV в. пр.н.е земите на Траките били завладени от Филип II Македонски.

ФИЛИП II МАКЕДОНСКИ -(ок.382 - 336 г. пр.н.е.)

Македонски цар-реформатор (359-336 г. пр.н.е.), при когото Македония се превърнала в централизирана държава. Филип II Македонски реорганизирал войската, въвел във военния строй т.нар. македонска фаланга и положил основите на военния флот в Македония.

Успял да завладее от траките Пангей с нейните златоносни рудници и гръцката колония Амфиполис. Възползвал се от отслабването на Одриското царство след смъртта на Котис I и завладял Егейска Тракия,където провел широка колонизационна дейност.

Филип II Македонски започнал да сече златни монети, с което подривал персийските интереси, пък и значението на Атинските сребърни емисии. Използвал отслабването на Втория Атински морски съюз и се намесил в Свещената война в помощ на Фокида срещу Тива (352 г. пр.н.е.) и Атина.

През 339 г. пр.н.е. той разбил обединените им войски при Херонея. Последвалият мир, както и македонската партия в Атина помогнали на Филип II Македонски в налагането на македонската хегемония в Елада.

През 337 г. пр.н.е. на Коринтския конгрес бил учреден елински съюз под македонска хегемония, на който провъзгласили всеобщ мир за Елада и свещена война на Персия.

През 336 г. пр.н.е. македонската войска под командването на Парменон и Атал нахлула в Мала Азия, за да освобождава там гръцките градове. През същата година Филип II Македонски бил убит от заговорници царедворци.

АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ - Александър Велики (356-323 г. пр.н.е.), син на Филип II Македонски и Олимпиада.

Получил елинско образование при Аристотел. След смъртта на Филип II Александър Македонски подчинил Елада и се обявил в Коринт за предводител на гърците във войната с персите. Като завладял Хелеспонта, той се прехвърлил в Мала Азия и там удържал ред победи над персийския владетел Дарий III. превзел финикийския град Тир и се отправил за Египет, където го посрещнали като освободител от персите.

Посетил храма на Амон, където жреците му отдали почести като на бог. През 332-331 г. пр.н.е. основал бъдещия голям културен елинистичен център Александрия. След това започнал победния си марш към р. Тигър и р. Ефрат, Вавилон, Суза и Персеполис и стигнал до река Инд.

Победеният от него индийски цар Пор (326 г. пр.н.е.) пожелал да му стане съюзник, по-късно Александър го направил управител на Индия. Александър Македонски трябвало да потегли обратно поради недоволството и изтощението на армията си.

Установил се във Вавилон, където по късно починал от треска. По време на походите си Александър Македонски основал стотици нови градове, които се превърнали във важни огнища за разпространение на елинската култура.

От своя страна тя била дълбоко повлияна от източната, което довело до т.нар. елинистическа култура. Създадената от Александър Македонски чрез походите огромна държава не била трайна, защото била съставена от нееднородни в икономическо и етническо отношение области.

След като Александър Македонски починал, неговите военачалници - диадохите, започнали дълги войни за т.нар.

Александрово наследство, които довели до разпадането на държавата му на многобройни елинистични царства: най-значителните между тях били на Селевкидите (в Сирия), на Птолемеите (в Египет) и на Антигонидите (в Македония и Елада).
----------------------------------------------
traki.hit.bg

Пуснато на: Пет Юли 25, 2008 4:07 pm Заглавие :

Одриското царство

Първите държавни обединения се появили в тракийските земи още в края на II и началото на I хил. пр.Хр. Най-често те възниквали на базата на съществуващите племенни структури, като племенните предводители постепенно се превръщали в истински царе, предаващи своята власт по наследство.

В митологическите сведения на античните извори за ранните периоди на тракийската древност се споменават имената на редица легендарни тракийски царе като Орфей, Резос, Диомед, Ликург, Финей.

Най-значително по своите мащаби и историческа роля тракийско държавно обединение било Одриското царство. В края на VІ в. пр.Хр. покрай Черноморския бряг на Тракия преминал с огромна армия в неуспешния си поход против скитите персийският цар Дарий, ликвидирайки лесно опитите за съпротива на тракийските племена в крайбрежния район.

От възникналия политически вакуум след оттеглянето на персийската армия успял да се възползва владетелят на одрисите Терес, който бързо разширил подвластната си територия от устието на Дунав до Мраморно море.

Терес сключил мир с царя на скитите, комуто дал своя дъщеря за жена. Според едно несигурно сведение той живял до 92-годишна възраст. По-късно одриския престол последователно наследили синовете му Спарадок и Ситалк.

Гръцкият историк Тукидид, съвременник на Ситалк и на неговия наследник, сина на Спарадок Севт, описва могъществото на Одриското царство, което заемало във втората половина на V в. пр.Хр. по-голямата част от тракийските земи, на запад чак до горното течение на р. Струма, в района на Егейското крайбрежие – до Абдера при устието на река Места, а на североизток – до делтата на река Дунав.

Независими от одрисите оставали бесите в Родопите, трибалите в днешна Северозападна България, част от племената в Югозападна Тракия, както и тези отвъд р. Дунав и в Мала Азия.

Своята относителна политическа независимост запазвали и гръцките колонии по тракийските крайбрежия на Егейско, Мраморно и Черно море, които се откупували от постоянния политически натиск на одриските царе с плащани под различна форма данъци.

Златен нагръдник с изображение на лъв
от Дуванли, Пловдивско

Тукидид твърди, че през V в. пр.Хр. Одриското царство било най-богатата държава на Балканския полуостров. Той разказва също, че в 429 г. пр.Хр. одриският цар Ситалк провел военна операция с огромна армия от 150 хиляди души, в която освен подвластните му тракийци участвали и присъединили се доброволно съюзници.

След успешното управление на още един велик одриски цар – Котис І (383 – 360 г. пр.Хр.), в средата на ІV в. пр.Хр. в Одриското царство избухнали династически борби и то се разпаднало на три части. В продължителни военни кампании те били разгромени поотделно от македонския цар Филип ІІ.

Във времето на неговия син Александър Велики (336 – 323 г. пр.Хр.) покорените от Филип тракийски земи били управлявани от специално назначаван от македонския цар стратег на Тракия. След смъртта на Александър управител на тракийските територии станал един от приближените му македонски аристократи – Лизимах.

В 305 г. пр.Хр. Лизимах се провъзгласил за цар; той си изградил нов столичен град на шийката на Тракийския Херсонес (днес Галиполски полуостров) и го нарекъл Лизимахия.

Лизимах владеел трайно тракийските крайбрежие и контролирал гръцките градове и стратегически важните крайбрежни пътища; във вътрешността на страната обаче съществували ред независими тракийски държави, сред чиито владетели особено могъщи били царят на одрисите Севт ІІІ и царят на гетите Дромихет.

Последният дори успял по време на една военна кампания да плени Лизимах с цялата му армия, но после благосклонно го освободил.

В началото на ІІІ в. пр.Хр. Тракия станала арена на разорително нашествие на келтски племена, които плячкосали по-голямата част на Балканския полуостров, а част от тях се прехвърлила и в Мала Азия.

В продължение на няколко десетилетия след това в Югоизточна Тракия съществувало неголямо, но политически активно келтско царство. Районът на Егейското крайбрежие пък бил през целия ІІІ и в началото на ІІ в. пр.Хр. арена на междуособни борби на могъщите елинистически владетели.

Във вътрешността продължавали да съществуват независими тракийски държави, най-значително сред които си оставало Одриското царство.
--------------------------------------------------------
взето от "История и култура на древна Тракия"

Пуснато на: Пет Юли 25, 2008 4:15 pm Заглавие :

Културата на Древна Тракия

Тракийската култура е оставила следи и в сведенията на античните гръцки и римски автори, и в многобройни археологически паметници и находки. Сред най-добре познатите э изяви са погребалните обичаи.

Според някои писмени сведения тракийците оплаквали и жалели мъртвите; според други ги изпращали с радост и веселие поради вярата, че ги очаквал щастлив задгробен живот. По време на погребенията принасяли в жертва животни, с които след това се угощавали, пиели много вино и устройвали различни игри и състезания.

Самото погребение извършвали или чрез изгаряне на тялото на клада, или чрез полагането му в земята или в специално изградена гробница. Обичайна практика било насипването на надгробни могили. Заедно с покойника в гроба били поставяни личните му вещи и погребални дарове – съдове с храна и напитки и различни предмети, предназначени да му служат в отвъдния живот.

В тракийските погребения се срещат накити и принадлежности към облеклото, защитно и нападателно въоръжение, съдове от керамика и метал, мебели, конска амуниция и дори (макар и рядко) цели колесници.

Засвидетелствани са също съпътстващи погребения на принесени в жертва коне и кучета, а в някои случаи и на жени, погребани заедно с мъжете си. Този жесток обичай е отразен и в античната писмена традиция.

Тракийски конници – стенопис от Казанлъшката гробница

Социалното разслоение на тракийското общество намира пряко отражение в проучените по археологически път погребения. Сред тях се открояват монументалните гробници, предназначени да приютят останките на представители на богатата тракийска аристокрация.

Още в началото на 1 хилядолетие пр.Хр. в Тракия се появяват гробници, издълбани в скалите или изградени от големи, грубо одялани каменни блокове. През 5 – 3 в. пр.Хр. са строени представителни гробници от камък или тухли с изящна архитектура, покрити с големи надгробни могили.

Стените на някои гробници са украсени с релефи или многоцветна живопис. Със своите великолепни стенописи е прочута Казанлъшката гробница.

Погребалният инвентар на почти всички тракийски гробници е бил разграбен от търсачи на съкровища вероятно още в древността, а за съжаление нелегалното разкопаване на тракийските могили от безсъвестни иманяри продължава и в наши дни.

Скъпите гробни дарове в някои запазени аристократически погребения, датирани между 5 и 3 в. пр.Хр., дават представа за разкоша и богатствата на тракийската върхушка в тази епоха.

Освен като инвентар на неограбени погребения на знатни тракийци, много древни съкровища от същата епоха са намерени заровени в земята, било защото са били укрити по време на опасност и не са били прибрани после от своите притежатели, било защото са били нарочно заровени и изоставени като част от неясни за нас религиозни ритуали.

Такъв характер има например прочутото Панагюрско съкровище, което се състои от девет великолепни златни съда с особена форма и богата украса и представлява част от царски сервиз за пиене на вино. Няколко други тракийски съкровища съдържат прекрасни сребърни съдове и накити.

През V и ІV в. пр.Хр. на различни места във вътрешността на Тракия възникнали по-крупни селища, които постепенно също добивали градски облик. Някои от тях били свързани с царски резиденции, други имали предимно търговски функции.

Завладявайки Южна Тракия в 340 г. пр.Хр., македонският цар Филип ІІ превърнал някои от съществуващите от по-рано големи селища в укрепени градове; такива са Филипополис („градът на Филип“) на река Хеброс (Марица) и Кабиле на река Тонзос (Тунджа).

Като тракийски царски град е възникнал в края на ІV в. пр.Хр. и Севтополис, чиито останки са проучени при изграждането на язовир „Копринка“ край Казанлък. Той носи името на одриския цар Севт ІІІ, съвременник на Александър Велики и неговите приемници. Още един укрепен царски град от същата епоха се проучва в земите на гетите, край с. Свещари в района на град Исперих.

Свещарските гробници

Разположеният наблизо голям могилен некропол, в който е проучена Свещарската гробница, показва, че гетският град край Свещари (чието име не ни е известно със сигурност) е бил обитаван от силна и богата местна династия – възможно е това да е била столицата на гетския цар Дромихет.

В един намерен в развалините на Севтополис надпис се споменават градски храмове и олтари. Но важните светилища в древна Тракия са били разположени извън селищата, в характерна природна среда – на планински върхове, край извори, в пещери и пр.

Прочуто било светилището на Дионис в Родопите, което според Херодот се намирало на най-високия връх на планината.

Храмът на Дионисий

Пуснато на: Пет Юли 25, 2008 4:46 pm Заглавие :

Легендата за митичния тракийски цар Орфей.

Сигурно ви звучи невероятно една легенда да бъде доказана.

Така е и с легендата за митичния тракийски цар Орфей.

Легенда, която си оспорват вече хилядолетия народите, обитаващи Балканския полуостров. Затова сега ще се опитаме да ви покажем последните разкрития за обожествения владетел.

Светилището на Орфей
Това са разкритията, направени в Източните Родопи, край момчилградското село Татул, където учените предполагат, че се намира гробът на Орфей.

В началото на 8-и век преди новата ера, когато елините заселват крайбрежието на Мраморно, Егейско и Черно море, заварват старите селища на траките.

Елините възприемат траките чрез бога им Орфей. Те опознават орфизма - култа към слънцето и огъня и безсмъртието на духовната енергия.

Легендата за митичния тракийски цар, певец и поет, в чиито крака сами се принасят в жертва дивите животни, се появява в елинистичната литература и от там тръгва към съвременния свят.

Изображенията на Орфей, познати досега, с лира в ръка, също са от елинистичния период.
В легендата за Орфей, разказана от елините, божественият цар обитава Родопите.

От там идва и връзката с днешната българска територия. Вероятното научно доказателство, че Орфей е погребан в Източните Родопи, се появи наскоро.

След разкопките и изследванията край Момчилградското село Татул, направени от професор Николай Овчаров и колегите му.
Версията тръгва от скалното светилище, изсечено в скална пирамида на хълмиста височина до селото.

Там човешката ръка с длето е издълбала гробница и жертвеник. В продължение на три епохи, хората са ги почитали. На това място са открити останки от царски атрибути - златна маска и жезъл, малка фигурка на Орфей с лира в ръка, керамика.

"Първата смислена хипотеза беше изказана преди 20-25 години от покойния вече професор Иван Венедиков, а всъщност именно той подхвърли идеята, че става дума за светилище на легендарния Орфей. За място, на което са били погребани или символично или реално, неговите мощи.

Тази хипотеза се гради на няколко лаконични антични сведения на Канон и на Павзоний, двама антични историци, които разказват, че разчлененият след смъртта си Орфей, знаем мита, според който Дионис, неговият покровител, се разсърдва срещу него и кара менадите - своите служителки, да го разкъсат.

Тогава костите му са разпилени, главата му е хвърлена в река Марица и достига до остров Лезбус, където има голямо светилище на Орфей. Тези антични историци разказват, че мощите на Орфей се погребват на колона или на скалана височина, а не в подмогилен насип, както се откриват в Тракия по-късно.

Целта била те да бъдат като посредник между земята и небето - т.е. и след смъртта си този обожествен тракийски цар да бъде посредник между боговете и хората", обяснява проф. Николай Овчаров, д-р на историческите науки в Археологическия институт на БАН, научен ръководител и откривател на светилището на Орфей край Татул.

Така започват разкопките край село Татул до Момчилград и досега само те успяват да докажат, че тази скална пирамида е светилище, което функционира от 18 век преди Христа от времето на късната бронзова епоха, времето, когато се предполага, че е живял Орфей.

На върха на пирамидата е изсечен гроб, а под него жертвеник като и двете ниши са свързани с канал. Предполага се, че на това място след погребението са се извършвали жертвоприношения.

Точно по това време е било известно, че царството на Орфей е разположено в Родопите между Марица, Места и Беломорското крайбрежие. Така фактите около Татул довеждат учените до мистичния гроб на Орфей.

Археолозите ангажират копачи от околните села, общината в Момчилград асфалтира паркинг до пътя, който води до светилището. Намират микробус, с който да се возят и работата около Татул започва.

Така от две години учените издирват гроба на Орфей. Всяка сутрин в 7.00 сутринта до рано следобед, когато горещината на хълма става непоносима. По пътя към скалата на очи се набиват два каменни саркофага - голям и малък, домъкнати до селските чешми и влезли в употреба като корита.

Сега селото носи името на отровния бурен, но предишното му име е Кая башъ. То също е свързано със светилището. За това ни разказа сегашният отговорник на бригадата работници Исмаил Али Осман: "Кая башъ. Това ще рече - Кая - камък - башъ - начало. Начало на камъка, сигурно има връзка със светилището. Преди да започнат разкопките се виждаше само скалата, никой не предполагаше, че има такива зидове."

Започват разкопките и 4-5 метра под скалата неочаквано се появяват нови културни пластове от елинистическия и римския период. Открита е селищна могила като всеки пласт достига височина от 2.50 - 2.80 метра. Така археолозите получават възможност да проследят цялото развитие в тези периоди в хронологичен порядък. Така пак се повявяват нови съвпадения с епохата и култовите дейности от времето на Орфей.

"Култовата дейност започва в 18-11 век преди новата ера, времето на късната бронзова епоха, от това време открихме 30 култови огнища, олтари пред скалната пирамида, открити са 20 чели съда - кани за вино, чаши за вино.

Това е било свещено място не само за траките от околността, ние намираме керамика от Мала Азия, Островите, Микенска керамика, тук са идвали поклонници от много места. Това е допълнително доказателство, че може би става дума за светилище на Орфей, защото героят явно е бил почитан много", посочва проф. Николай Овчаров.

Според легендите култът към Орфей е бил култ към слънцето. През деня жреците са почитали него, през нощта се е почитал огънят. Затова и учените свързват огнищата и намерените керамични находки с изображения на слънчевата колесница от Татул с култа към Орфей.

Според учените, ако всички огнища намерени на Татул са горели едновременно, земята е била толкова гореща, че жреците е трябвало да ходят обути с нещо като египетски сандали.

Пуснато на: Пет Юли 25, 2008 4:51 pm Заглавие :

Бих се радвала, ако вземете отношение към темата!

Кой все пак е Орфей?! Тук се говори за египетски сандали!!! Чий потомък е Орфей, на чия цимилизация?!

Нещо по въпроса ... ?! Confused

Пуснато на: Пет Апр 10, 2009 10:06 pm Заглавие :

Белинташ - светилището на бесите

"...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената гора на Дионис се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".

Светоний Транквил, ‘Животът на дванадесетте цезари’

Вече повече от столетие продължава интересът на изследователи, любители и разбира се, иманяри към светилището на бесите, описано за пръв път от Херодот в неговата ‘История’. Очакванията за несметни богатства, скрито тайно знание или просто вълнението от допира до тайнствата на жреците на бесите, са разпалвали не малко умове, посветили се на търсенето на това загадъчно място.

Макар и откъслечни, малко на брой, а понякога и неточни, сведенията на античните автори- съвременници на легендарните беси, както и скорошни открития и анализи, ни насочват към конкретното местоположение на този прочут в древността храм.
Нека започнем нашето търсене на култовото място със съобщението на самия ‘баща на историята’:

"Сатрите, доколкото знам, не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно".

Херодот, ‘История’

Споменаването на светилището на бесите ведно с това в Делфи- най-известното в древния свят- само по себе си е доказателство за известността му. Именно тези думи на Херодот дадоха основание на известния български траколог Александър Фол да нарече търсения в Родопите храм на Дионис "северен Делфи на неелинизираните траки". Очевидно е, че значимостта на този древен култов център далеч е надхвърляла границите на тракийското племе. Интерес буди и сведението за местонахождението му- ‘на висок връх в планината’.

Ако приемем за достоверно това твърдение, от възможните съвременни ‘претенденти’ за светилището трябва да отхвърлим Перперикон, който се намира на невисоко възвишение в ниските Източни Родопи.

Друг автор, който хвърля светлина върху светилището на Дионис, е Амбросий Теодосий Макробий (края на ІV - началото на V в.сл.Хр.):

"Знаем, че в Тракия слънцето се смята също като Либер. Траките го наричат Сабазий и го почитат много тържествено. Нему е посветен храм върху хълма Зилмисос, един околчест храм, чийто покрив е отворен в средата. Кръглостта на храма показва природата на тая звезда. Светлината влиза през върха на покрива, за да се покаже, че слънцето осветява всичко с лъчите , които пуска от върха на небето и че с неговото сгряване се открива всичкo".

Изследователи, които се позовават на Макробий, търсят само следи от околчест храм като единствен характерен белег. Нека се има предвид, че върху мегалитните светилища от времето на пантеизма не са се строели храмове. Древните са обожествявали самата природа- скали, извори, реки, вековни дървета, небесни явления. Възможно е върху труднодостъпното и осеяно с няколко стотици култови елементи каменно плато на Белинташ да е имало и символичен олтар- ротонда. Може би Светоний съобщава за обред в такъв храм.

От съобщенията на Страбон и на други автори знаем, че бесите са граничели с одрисите. Става ясно, че светилището е било близо до границата между тези две племена, защото не е било възможно да се подари на одрисите, без да бъдат покорени и земите на бесите. Този извод е изключително важен, защото ще ни помогне да установим с доста голяма степен на точност местонахождението му. За тази цел ще се спрем на историческите данни за териториите, населени от одриси и беси, и границата между тях.

Книгата на Ал. Фол- ‘Историческа география на тракийските племена’ дава обширна информация по тези въпроси:

Територии на бесите

(Тук ще направим уговорката, че бесите са жречески род от племето на сатрите, обслужвал култа на Дионис (Сабазий) в известното светилище. Поради голямата им известност в древния свят името им постепенно се е прехвърлило върху цялото племе на сатрите, а впоследствие поради яростната съпротива срещу римляните е станало нарицателно и синонимно за всички тракийски племена, които отказвали да се подчинят на империята.)

„Сатрите са споменати най-напред от Хекатей като племе, което живее в Европа. Той не го локализира. Херодотовите сведения са по-подробни и дават възможност за по-точна локализация на племето. Според Т. Сарафов изразът ‘високи планини’ трябва да ни насочва към западно разположените Рила, Пирин и Западни Родопи. Ако имаме предвид обаче, че сатрите са поставени след едоните, и приемем израза на Херодот ‘живеещи навътре в страната’ спрямо едоните, ще получим западнородопския масив. От друга страна, едва ли може да се включат Пирин и Рила, защото проучванията на поселищния живот в древна Тракия показват, че такива високопланински терени не са били обитавани, а вероятно само експлоатирани. Следователно сатрите са заемали района на Родопите и южните предпланини без Пирин и Рила, като на изток вероятно са достигали линията Ксанти-Ардино-Първомай.” (Перперикон е на изток отвъд тази линия и следователно не би могъл да бъде търсеното светилище, б.м).

„Явно е, че едно от тези светилища, посветени на Дионис, се намирало на пътя от Беломорска Тракия през Родопите към Филипополис, защото по този път ще преминат и Александър III Македонски в похода си срещу непокорните племена отвъд Стара планина, и по-късно бащата на Август. Двата най-удобни и вероятни пътя вече се оформиха в хода на проучванията. Единият преминава от района на вр. Виденица към Пещера- Брацигово по билото на Баташката планина и е използван и през предримската и римска епохи. Вторият, който е по-къс и по-удобен, преминава от сливането на притока на Места западно от вр. Циганско градище- с. Арда- с. Могилица- Смолян (пр. Рожен)”. Оттук той поема по билото на пл. Преспа към с. Тополово и е отдалечен от Белинташ само на около 4 км.

Освен, че е по-дълъг и заобиколен, първият друм има съществения недостатък, че преминава през земите на непокорните родопски племена, за разлика от втория, който се движи по граничните земи между беси и одриси. А гениален стратег като Александър Македонски надали би избрал по-неудобния, опасен и заобиколен първи вариант през Западните Родопи. Налице са и многобройни археологически данни за съществуването на древния път през Родопите: за района на с. Арда- остнаки от римски път в граничния район, двете късноантични крепости при с. Кошница и м. Калята при с. Могилица, както и известният Агушев конак показват голямото значение на този път чак до късното средновековие. Пътят води към Смолян, а малко по-нататък, на вр. Рожен е разкопан могилен некропол. След Роженския проход пътят продължава на североизток по вододелните била на реките Марица и Арда. По северния склон на връх Преспа(2001 м.) са запазени големи участъци от римски път. Над с. Горнослав се намират руините на крепостта Калето, а над с. Тополово също има останки от големи строежи, вероятно от крепост. В с. Тополово е открито златно съкровище с монети от Филип II и Александър III Македонски. Напълно вероятно е съкровището да е свързано с преминаването на Александър Велики. Не е изключено то да е част от ограбеното богатство на светилището.

Предполага се, че Александър Велики е познавал пътя, знаел е за прорицалището на бесите, отбил се е при жреците, за да поднесе своите дарове и да му предскажат бъдещето, след което, доволен от предсказанията за бляскава кариера, според преданията, е подарил златна колесница и много монети, сечени от него и баща му.
Походът на Александър Велики от Амфиполис (древен град в Беломорието, на югоизток от дн. Сяр) до Стара планина е отнел 10 дни (според Ариан), потвърдено от Тукидид, който отбелязва, че добър пешеходец изминава това разстояние за 11 дни.
Несъответствието от един ден лесно се обяснява с характера на войската на Александър, включваща и конница.

Вземайки предвид походa на Александър Македонски, търсеното светилище на бесите не би могло да се намира на Перперек, тъй като отклонението от очертаните възможни пътища е прекалено голямо.Не би било по силите дори на армията на гениалния пълководец да измине това разстояние за 10 дни и да направи отклонение от близо 100 километра от най-прекия път!

„Очевидно е, че в Родопите е живяла племенна група, чието име може да бъде отъждествено с това на сатрите или бесите и чиято материална култура не е била различна от тази на траките в останалите райони на страната.”

„Третият голям район се разполага в Родопите и е зает от сатрите. Най-общо той се разполага по горното и средно течение на Места, северните склонове на Родопите, на изток достига линията Ксанти-Първомай, а на юг- Гоцев връх-вр. Циганско бранище.”

Т. Сарафов: „Сатрите не са малко племе, а една значителна част от населението на Тракия, по-точно тази, която обитавала западната, планинската област на Тракия, обхващаща Родопите и вероятно средната и горната част на долината на Места и опираща до източните склонове на Пирин и югоизточните склонове на Рила’ (Сарафов Т. 1973)
Тези мнения се споделят и от изследователите Хан, Томашек, Визнер и Ленк.

Територии на одрисите

Предвид приетото от всички изследователи за достоверен исторически факт местонахождение на светилището на Дионис в пограничния район между племенните територии на беси и одриси, нужно е да прегледаме и териториите на одриската държава. Ще направим това с предварителната уговорка, че е невъзможно да бъдат определени точните граници на отделните племена.
На картата на Х. Киперт одрисите заемат земите между Тунджа и Марица, сакар и Западна Странджа.

На картата на М. Кислинг одрисите се разполагат по долното течение на р. Тунджа, от двете й страни до водосборния басейн на север от р. Ердене в Турция, на североизток от Одрин. В приблизително подобна територия ги локализира и Томашек. Според него одрисите се разполагат на изток от бесите, по теченията на Марица, Тунджа и Ергене(река в Европейска Турция). И тримата автори са единоушни, че земите на племенното ядро на одрисите са по Марица, Тунджа и Ердене.

Според Б. Ленк за създаването и укрепването на одриската държава спомогнало и географското положение: първоначално одрисите живеели вероятно по двата бряга на Тунджа до Черно море и не са било граничени от планини, което е спомогнало за тяхната експанзия. Опирайки се на сведнеията на Страбон, Ленк смята, че през 4-ти век пр. Хр. Всички племена от устието на Марица до Варна били подчинени на одрисите (Lenk Br. 1937). Неподчинени били племената от Родопите и планинските области по долното течение на Струма.
„В периода VI- III в. пр. Хр. локализацията на одрисите в земите на Западна Странджа и Сакар може да се приеме като основна племенна територия, откъдето те ще започнат своето разширяване в две основни посоки. Първата е към Източните Родопи, които скоро ще се превърнат напълно в одриска територия, а втората- на север и североизток, където те достигат Дунав.”

Да обобщим основните изводи от този кратък преглед на териториите на беси и одриси:

1. Повечето автори са единодушни, че племената (беси, сатри, дии, диобеси и др.) от Централните Родопи (където се намира Белинташ) са останали независими дори в периода на най-голямо одриско могъщество. Следователно те са запазили владението на светилището Белинташ до самото си покоряване от римляните през 11 г.пр. Хр. Това позволява да мислим, че Белинташ би могъл да бъде прочутото в древността светилище на Дионис.

2. Преобладаващото мнение сред изследователите относно териториите на одрисите е, че Източните Родопи са били овладени от тях още в началото на териториалното им разширение. Скалният град Перперек, който се намира на близо 100 км на изток от Белинташ е бил в одриски земи в продължение на векове и няма как да е бил търсеното прорицалище на Дионис.

3. Непосредствената близост на Белинташ до най-краткия път от Беломорска Тракия през Родопите към Филипополис и до граничните територии между беси и одриси, импозантността на светилището и очевидната му значимост за древните обитатели на тези земи, свидетелстват, че е твърде вероятно именно там Александър Македонски да е чул съдбовното предсказание за бъдещото си величие.

belintash.com

Пуснато на: Пет Апр 10, 2009 10:12 pm Заглавие :

Беззаконието в България доведе до строителство в подножието на Белинташ

Уникалното тракийско светилище Белинташ е паметник не само от национално, но и от световно значение. Нарастващата му популярност предизвика освен заслужения интерес на любителите на българската история и древна култура, така и нечистите попълзновения на ‘инвеститори’, за които подобни обекти представляват единствено възможност за трупане на бързи печалби.

В момента в границите на археологическия паметник на културата „Тракийско скално светилище Белинташ” тече строителството на Източноправославен храм (!) ‘Светия Кръст’ и прилежащи към него обслужващи сгради. Своето становище за незаконосъобразността на този строеж НИПК изразява с писмо No 5118/07.08.2007 до ДНСК и въз основа на това институтът изисква от ДНСК незабавното спиране на строителните работи и премахването на незаконното строителство за сметка на инвеститора. При посещение на обекта на 10.07.2008 г. се установи, че въпреки сигнала от НИПК, строителните дейности продължават.

Инвеститорът е г-жа Венета Чингарова, собственичка на фирма ‘Филиполон’, гр. Пловдив с адрес: бул. ‘Шести септември’ 152, ет. 1, офис 110.

Въпросната инициативна личност от години събира дарения за ‘богоугодното’ си дело, използвайки без позволението на автора снимка на корицата на една от книгите за Белинташ, дело на Никола Боев- председател на фондация ‘Белинташ’ и откривател на Светилището за науката. Парите от тези дарения, разбира се, не се отчитат пред никого.

А доколко богоугодно е това дело личи от прилежащите обслужващи сгради, към които привлякохме вниманието ви (а именно- хотелски комплекс). Схемата е проста: ‘инвеститорът’ строи храм, който по закон веднага става собственост на Българската православна Църква, и в отплата за благочестивото си дело получава правото да изгради хотели към храма и да събира приходите от постоянно нарастващия поток от туристи. Това става в нарушение на ЗПКМ и в явен опит безценна част от българското историческо наследство да бъде превърната в поредната доходоносна мина за безскрупулни ‘бизнесмени’.

Подобно строителство, освен законите на България, нарушава и духовната атмосфера на обект, който в продължение на хилядолетия е бил почитан като свещен от нашите прадеди, принизява го до нивото на обикновена комерсиална туристическа атракция. Сакралното излъчване на това необикновено място веднъж завинаги ще бъде победено от печалбарството, което ще се развихри в подножието му. Строителните работи ще попречат на бъдещите археологически разкопки и ще застрашат научната работа, която със сигурност ще разкрие пред всички българи непознати и вълнуващи следи от древната история на народа ни. Следи, които ние българите имаме правото да видим.

Предвид гореизложеното се обръщаме към всички заинтересовани институции (ДНСК, РДНСК гр. Пловдив, Община Асеновград) да предприемат незабавни мерки за спиране на незаконното строителство на територията на археологическия паметник на културата „Тракийско скално светилище Белинташ” и премахване на вече построеното за сметка на инвеститора.

Умоляваме всички българи да проявят гражданска съвест и да се включат според възможностите си във всякакви действия ( изпращане на писма до институциите, участие в протестни инициативи, подписки и др.), които ще доведат до запазването на автентичния облик на Светилището и съхраняването на величието и непреходната му научна и духовна стойност за бъдещите поколения.

Фондация ‘Белинташ’

belintash.com