Отговорността на личността и безотговорността на жертвата на

Понякога ни се налага да правим нещо по принуда, не по своя воля, а защото така трябва, и затова сме нещастните, бедни жертви на обстоятелствата, роби, които не са способни да правят самостоятелен избор и да отговарят за себе си и за живота си. В такива моменти живеем принудени от камшика, с който ни удря кочияшът на съдбата.

Такъв избор правим сами, за да обвиняваме обстоятелствата в живота ни, президента, правителството, началството, родителите, приятелите, случайния срещнат, или който и да е, само не и себе си. Така се крием от себе си, за да не се сблъскаме с горчивата истина за себе си, като за слаба личност, която избягва трудностите и вместо да решава проблемите си, предпочита да стане жертва на обстоятелствата, която трябва по справедливост да съжалите и възнаградите за нанесените щети.

ПОЗИЦИЯ ЖЕРТВА – това е позиция на човек, който избира да мисли, че няма избор, но има обстоятелства, които му връзват ръцете и краката. Като жертва той действа, не когато избере, а когато „трябва” и е „длъжен”, когато „няма друг изход” за него. Жертвата не избира да действа – тя трябва да действа, защото я принуждават обстоятелствата, защото животът я е притиснал до стената.

От такъв човек всички искат нещо, очакват нещо, всички вече отдавна са му омръзнали, защото като „жертва” и „роб”, не иска сам да действа и работи, а само да се весели и развлича. И всичко, което препъва това желание, се приема като една огромна принуда, която кара човека да излиза от зоната си на комфорт.

А така живеят много хора, излизайки сутрин по принуда от многоквартирните мравуняци към плантациите многочислени офиси, заводи, учебни и др. учредения, защото „нямат избор”, а само принудата, с която човек цял живот „опъва каиша”, без да разбира, че това е бил и неговият избор, продиктуван от вътрешните противоречия.

Цялата тази затормозяваща робска принудителност ни се случва, докато не разберем, че сами сме си избрали такъв живот. Докато не поемем отговорност за себе си, за преживяванията и решенията си, ние оставаме пасивни жертви на обстоятелствата и се затваряме за всички възможни промени към по-добро.

Жертвата не умее да действа. Тя чака всичко да се подреди от само себе си, да се размине някак си, да се случи и нареди без активното й участие. Но някак си незнайно защо, нищо подобно не се случва. Защо за някакви наистина добри промени са нужни съзнателните ни усилия? Различните чудеса, наследства и др.дарове на съдбата не влизат в сметката. Става дума за промените, които искаме да създадем със съзнателните си решения. Животът няма да се промени, докато сами не започнем да правим избор към живота, който искаме. Сам да избираш е страшно, това е голяма отговорност, но това работи.

Да, да си самостоятелен и да поемаш отговорност за решенията си е страшно, прекалено, като за възрастни. А къде по-лесно е да се забиеш в обичайното блато, да се потопиш в обичайните грижи, ежедневните развлечения и да не излизаш от обичайния аквариум на рутината, просто защото реалността може да се окаже прекалено реална в сравнение с фантазиите ни за себе си и за достойнствата ни.

Толкова силно се привързваме към познатите, обвити с мъх, отъпкани пътеки, водещи нагоре и надолу, защото там се чувстваме опитни потребители и царе на нищожно малък комфорт. Ние избягваме отговорността за живота си, за да скрием от самите себе си, кои сме, и за какво сме достойни. Избягваме отговорността за себе си и преживяванията си, за да обвиняваме другите в собствените си неудачи, за да продължаваме да залъгваме самолюбието си с напомпана самооценка, която би се спукала при сблъсък с реални трудности.

Да, за пореден път всичко опира до самооценката. Всички ние много обичаме да я завишаваме. Не трябва много, а само повод, за да се почувстваш невероятен и търсен. И вече след като сме се пропили с илюзията за собственото си величие, ни става страшно да я загубим. Става ни страшно да правим съзнателен избор, когато този избор ни сблъсква с истинското положение на нещата, когато ни заплашва да разпердушини лъжливото ни величие. И точно в такива моменти капитулираме, спасяваме се от реалността с бягство, отхвърляме отговорността от себе за неудачите си и ставаме жертва на обстоятелствата.

В такава ситуация лошият танцьор отказва да признае фактите. Той започва да философства и измисля – обувките му стискат, партньорът му е кривокрак, днес не си е наспал, подът е хлъзгав, завистници са му попречили и пр. Човек просто се отказва да признае случващото се. Подменя фактите с измислени глупости, лошият танцьор се опитва да докаже на себе си, че на практика той е напреднал и успешен. Опитва се да запази завишената си самооценка непокътната, и затова е по-лесно да се дразни, скривайки се от фактите, отколкото да разбере истината, която заплашва да унижи лъжливото величие и с разрушението на илюзиите.

Любителят не е виновен за лошото качество на работата си, тъй като на практика е майстор, както сам смята. Просто днес е жертва на някаква си случайност. Нещо му е попречило, нещо му се е случило, нещо го е подтикнало, объркало и изкарало от пътя, сложило му е препятствие и той се е оказал в безизходица. Точно така човек отказва да поеме отговорността за живота си и измисля удобна лъжа за самия себе си, за да може да припише неуспехите на външни обстоятелства.

За такова самозалъгване е достатъчно всяко, малко или много, рационално обяснение, на което самият човек да се върже. Той създава вътрешни противоречия, за да запази илюзията за собственото си величие, да се скрие от болезнената истина и да спре развитието си. Несъзнателно разбира, къде, и как се самозалъгва, но във външното съзнание, продължава да лъже себе си и другите. Готов е даже да „удуши” всеки, който му намекне за това самозалъгване.

Готов е с пяна на уста да доказва, че всичко е точно така, както сам е успял да си внуши. Именно така и ние избягваме душевното порастване и самостоятелност, оставайки си слаби жертви, пасивно плуващи по течението на живота. Всякакви значителни промени заплашват раздутата ни самооценка, тъй като ни сблъскват с реалността, която руши фундамента на издигнатата от самозалъгването крепост. Забутаната истина, скрита заради лъжливото величие, създава неврози.

Всичко, което е нужно за разрешаването на конфликта със самия себе си е да си признаем истината, да признаем, „че аз съм този, който съм” – нито повече, нито по-малко.

Принудата, безизходицата и обстоятелствата, са за нас една голяма илюзия. На практика всичко това е реалният ни избор, изпълнен със съмнения и продиктуван от вътрешните противоречия. Ние самите избираме да живеем точно така, както живеем.

Ако човек се измъчва, че трябва да се прибира у дома заради семейството, от една страна той се отказва да прави избор, а от друга – избира позицията на жертвата. Този наш човек може съзнателно да се откаже от къщната работа и да му се струпат последствията от такъв отказ. Той може съзнателно да се съгласи да почисти, дори да не му се нрави. Във всеки случай той прави избор. Но ако човек не е свикнал да е отговорен към себе си, дори в такава невинна ситуация прави от себе си жертва на обстоятелствата.

Понякога човек страда и се дразни, когато го помолят за услуга. Това може да е всяка невинна ситуация. Примерно в маршрутката помолите някой да подадете парите на шофьора за билет, и той така се сърди от това, все едно е голям проблем и въпреки това предава парите на шофьора. Като че ли той няма избор, билетчето е чужд проблем, но сега той е жертва и трябва мъчително съпротивлявайки се на живота, да тегли робски като протяга ръка към шофьора, за да отхвърли от себе си този тежък товар. Възмущава се наум от чуждата наглост и в себе си мечтае да вдигне бунт срещу целия свят.

Струва си поне един път да размисли трезво, какво се случва в действителност. Има ключов момент – искат услуга от теб. Това е моментът, в който ти правиш избор. И този избор винаги го има. Ти можеш да откажеш, да се направиш на неразбрал, да избягаш, да се самозатвориш или спокойно да изпълниш молбата на човека. Достатъчно е само да помислиш, какво точно ти се иска да направиш. Не какво си принуден, а какво искаш да направиш. Точно честното и претеглено „искам” във всяка жизнена ситуация ни освобождава от измислената принуда. Възрастният човек осъзнава ограниченията си наистина и в тези рамки избира това, което сам иска да направи.

Да, ние имаме ограничения. Ние сме хора, а не Богове. Не можем да правим, каквото ни се иска и ползваме това, което е в наличност. И там, където трезво осъзнаваме ограниченията си, не възникват невротични принудителни „трябва”, „длъжен съм”, „принуден съм”, „задължен съм” и пр. Иначе може да се стигне до абсурд и да се измъчваме заради това, че като хора с тела, сме принудени да дишаме въздух, да се храним, да посрещаме нуждите си и пр. Това са дадености в живота, които ние наистина нямаме силата да променим. Но много често човек гледа на житейските трудности като даденост, докато те изцяло зависят от неговия реален избор.

Да можеш и да искаш са различни понятия. Именно оттам е объркването и възникват проблемите. Да можеш или не можеш нещо, показва само реалните възможности. Желанията ни могат да съвпадат или не с тези възможности. Трезвото „не мога” е на мястото, в което човек осъзнава ограниченията си. Но има и невротично „не мога”, когато човек приписва желанията си като следствие от ограниченията си и се смята за жертва на тези свои намислени ограничения.

Всяко „искам” може да стане „трябва”, когато не всичко е по вода, когато има препятствия, когато не става от първи път. И ако след това се предадем и вече не искаме да продължаваме, именно това наше нежелание трябва да приемем за даденост, а не да се терзаем заради слабостите си, в които честното „не искам” се сменя с невротичното „не мога”.

Ако смятате, че не можете да станете слон – това очевидно е трезвото „не мога”. И да се преживява поради това, е безсмислено. Но, ако окончателният ви извод е „не мога да откажа цигарите”, това по правило е невротизъм, който да оправдае нежеланието ви да ги откажете. С други думи, когато човек казва, че не може да откаже цигарите, той подразбира, че може и да не ги отказва. Но въпреки това някъде го гложди, че „не може” да откаже цигарите, вместо честно да си признае, че просто не иска да ги отказва.

Почти всички наши трябва, не мога, принуден съм, са наши неврози в ситуациите, където се отказваме от отговорността за собствения избор, основавайки се на някакви ограничения за това. Така човек започва да се самоизмъчва, че „не мога да спортувам”, вместо да си признае „мога да си навлека проблеми със спорта”. Точно това „мога” трябва да приемем в себе си. Но вместо това, ние манипулираме съвестта си като изграждаме сложни сделки и се взимаме за „пострадали”. В действителност, страдаме от собственото си насилие върху себе си, за което пък после допълнително се измъчваме.

Отговорността пред себе си е трезвото отношение към последствията на собствените действия – честност пред себе си. Докато бягането от отговорност за собствените действия, е опит за самозалъгване като прехвърляме отговорността за неудачите върху други хора или външни обстоятелства.

Така пред човека застава реалния избор – или да продължава да самозалъгва себе си и другите, или да избере реалното развитие. В самозалъгванията си, човек може да стане и крал. И ако изначално човек е избрал саморазвитието за подхранване на самолюбието, ще му е трудно да се развива, тъй като веднага ще се самозалъже като се прави на просветен, начетен и напреднал пред другите. И така създава конфликт със самия себе си. Става уязвим и зависим от мнението на другите. Цялото му величие е халюцинация, която между другото, може да има своите последователи от хора със сходни проблеми. Понякога самозалъгването е толкова голямо, че човек сам започва да вярва в лъжата си и да клони към психиатрията.

Да си обикновен човек със здрава психика или да си велико менте с болезнена психика – в това се заключава реалния ни избор. Очевидно е, че да отстояваш самоизмамата, винаги излиза по-скъпо. Животът неизбежно ще те сблъсква с нея. Може и да убедите няколко заблудени, но ще бъдете изключен от обществото на трезво мислещите. И до посиняване ще обяснявате на другите, колко сте велик, само за да не се срещнете лице в лице със страховете си. Но реалното развитие е възможно само тогава, когато човек се приема такъв, какъвто е. Само тогава човек е честен и открит със себе си, той самият е истината. Докато великото менте не се развива, защото развитието ще го срещне със фалшификата.

Ако избираш развитието и се смяташ за напредващ, струва си да си отговориш честно, наистина ли си велик или има някакви външни признаци, според които можеш да минеш за такъв? Наистина ли си велик или се самозалъгваш за това? Когато грешиш, кой е виновен за това? Кой носи отговорността? В крайна сметка всяко самовъзвеличаване, всяко самоопределяне като напредничав човек, води до зависимост. Непреклонно да бъдеш себе си, да носиш отговорност за себе си и живота си, е най-добрият избор.

Автор: Игор Саторин
Източник: progressman.ru
yosif.net
Превод: Анита