Първото Посвещение

Първото посвещение и следващата го дълга тежка фаза

Колкото по-бързо стремящият се разбере, че само любовта може да го заведе до целта, толкова по-бързо ще протича процесът на неговото духовно развитие. Едновременно с това той ще разбере, че любов означава служене. Истинската любов в началото ще се концентрира само в нежните, слаби кълнове на неговата вътрешна сърдечна привързаност към собствената божественост.

И когато това съзнание за собствената божествена равноценност бъде разбрано, възприето и осмислено, неговото ниво на самовъзприятие и доверие към самия себе си ще започне да се повишава непрекъснато и стабилно. От този момент, неизменна и непоколебима в своя израз, ще се прояви в него постоянно растяща вътрешна потребност цялата тази енергия на любовта да се прояви открито, изразяваща се в стремежа да се служи на другите и по този начин на целия свят.

До това време менталното вцепеняване и вялост трябва да са взети под контрола на душата, макар и често той да има фрагментарен характер. Процесът на придобиване на знания ще върви по своя ред също така непрекъснато, както и преди, но наравно с него в стремящия се ще се събуди и постоянно растящо проникновено разбиране на реакциите на заобикалящия свят.

Навсякъде, където се предоставя възможност да се притече на помощ, стремящият се ще предлага своето активно участие и съдействие. И колкото е по-действен в своето служение във всекидневния живот, толкова с по-голяма радост ще открие, че знанието, добито по пътя на четене и изучаване на книгите, постепенно се асимилира и се претворява в мъдрост под прякото влияние на растящия в него дар на любовта.

Първото Посвещение често става именно в този момент. Обикновено кандидатът в повечето случаи е в неведение какво именно е станало с него, макар от друга страна към този момент неговата вътрешна потребност да изживее живота си в служение на целия свят и на човечеството се оказва вече достатъчно зряла и осъзната.

Периодът, следващ от този момент до Второто Посвещение, е много дълъг по продължителност и обхваща като правило няколко инкарнации. Първото и основното, което ученикът трябва да научи и да овладее по времето на тази дълга фаза, е умението да управлява своята чувственост. Макар и всичко физическо да се намира сега под стабилния контрол на разума, чувствата както и преди са предоставени сами на себе си и е необходимо те да се наблюдават, опознават и овладяват.

Това е велик и може да се каже взривоопасен момент за цялото по-нататъшно развитие. В продължение на много и много животи личността дотолкова е свикнала да доминира и диктува своята воля, а чувствата са били дотолкова пренебрегвани и оставени сами на себе си, били са до такава степен самоволни и самоуправни, че сега те няма да предадат доброволно своите стари самодържавнически позиции.

Безкрайно бавно върви сега процесът на разширение на контакта с душата и с това установяването на по-стабилен контрол над неумерените чувства в живота. В този период всички въплъщения и животи на ученика са запълнени с илюзии и миражи, а самият ученик най-често е още съвършено незрял и относително сляп за това какво всъщност става с него.
Практически всички стари привички и наклонности на неговата личност както и преди робски шестват след него, сякаш вързани на синджир. И макар неговият вътрешен живот вече да се отличава със страстното желание да служи на света и да промени себе си, все пак процесът на неговото духовно израстване върви много бавно и тежко.

Облаците се сгъстяват. Личността защитава себе си. Мъглата става все по-плътна. Илюзиите, отхранени от личността, сега отново се обновяват, доукрасяват, излъскват се и като правило се приемат за изпълнение. Илюзията става съвършена, а личността – сляпа. Защото ослепява самата себе си пред лицето на действителността.

Когато душата е отстранена от управлението, навсякъде разцъфтяват само едни миражи. Личността се превръща в сляп крал, който си въобразява, че на него всичко му е ясно, всичко е в неговата власт, че той се разпорежда с всичко и главното, че той е самото съвършенство, докато другите грешат и са виновни за всичко.

Това огромно Колело на Илюзиите се върти непрекъснато в продължение на безкрайно множество инкарнации, захранвайки велики миражи, илюзии и самозаблуди – докато душата не нахлуе в изоставените си владения и не отвоюва изгубените си имения. Тогава настъпва времето на великото изчистване, трудно и мъчително време, когато веднага след този процес на самоосъзнаване следва тежка и изнурителна работа. Душата трябва да удържи победа и рано или късно ще победи, но личността отчаяно се защитава, отстоява своите права и владения и при това продължава с пълна сила да угажда на своите стари наклонности и навици.

При липса на духовна воля този процес никога не може да мине леко и бързо. Личността отново и отново ще се опитва да се защитава, издигайки около себе си нестабилната мъглява пелена на илюзиите, която душата задължително трябва да разкъса и разсее, за да постигне пълно господство над личността.

Всеки ученик в този момент се оказва пред необходимостта да вземе окончателно и необратимо решение. И колкото по-рано, толкова по-добре. Глупаво е просто така да се седи и изчаква удобен момент. Решението трябва да се вземе веднъж и завинаги и от този момент душата не трябва да изневерява на своя избор нито за секунда и да губи личността от поглед, нито за секунда не трябва да отслабва своето внимание и бдителност.

Сега душата пристъпва – наистина много, много бавно – към осъществяването на практика на проекта на своята преориентация и макар вцепенението, вялостта, инертността, консерватизмът и други такива нелепости, в които е затънала личността, по старому да се опитват да я овладеят и ограничат действията й, все пак вече душата съзнателно ще се фокусира само върху положителните контрасти, оставяйки по този начин елементалите без храна и обричайки ги на гладна смърт.

Ученикът се готви за Второто си Посвещение; той вече е способен да разбере и оцени необходимостта от мъжествена, търпелива и непрестанна работа по затвърждаването на новите положителни знания и критерии. Защото душата ще победи само тогава, когато ученикът поиска тя да победи.

Няма ли воля – няма резултат. Няма ли воля – няма Посвещение. През Вратата на Посвещението може да се мине само въоръжен със силна воля и всеобхватна сърдечна топлота.
Обстоятелството, че на ученика му е толкова невероятно трудно да подчини на себе си астрала, е предизвикано от това, че много неща са скрити и изкривени.

От дълбоките тайници на своето подсъзнание той трябва да извлече на белия свят много негативни чувства и желания, които неговата личност не желае да види за нищо на света. По силата на старите привички и шаблони на реагиране тя винаги – и то по много хитроумни изтънчени начини – се стреми да избегне всичко неприятно и затова мълнеоносно привежда в действие някои надеждни механизми, с чиято помощ се опитва да се защитава, използвайки следните уловки:

1. Като изкривява, с помощта на лъжи или измами, фактическата реалност, личността при благосклонното съдействие на астралното и менталното тяло, призовава на помощ своята фантазия и съчинява някаква небивалица, звучаща толкова достоверно и правдоподобно, че противната страна й вярва. В този случай обикновено опасността се преувеличава.

2. Оправдава се. Това също е един от многобройните защитни механизми, които личността толкова ловко използва заради собственото си оправдание.

3. Снема отговорността от себе си и я стоварва на други. Тази точка органично се включва в точки 1 и 2, но може да се прояви и в качеството на самостоятелен фактор. Принципът, използван тук от личността се заключава в това, че тя светкавично намира т.н. “жертвен агнец” – човека или обстоятелството, напълно подходящи за това да прехвърли върху тях цялата вина и отговорност. Тук опасността като правило също се преувеличава.

Тук са посочени само няколко варианта от многобройните защитни механизми, хитро и изобретателно използвани от личността в качеството на самозащита.

Постепенно, успоредно с това как Светлината на душата все повече и повече пронизва и озарява този грандиозен илюзорен мираж, ученикът започва бавно да разбира какво всъщност все пак е станало. Като изпитва неизразимо отвращение – защото личността в своята старозаветна гордост абсолютно не понася и най-малкото сериозно разобличение на своята истинска същност - и прибягва към безкрайни уловки и извъртания, нейната груба природа колкото по-далече, толкова повече ще се противи със всички сили на този неприятен за нея процес на разобличение.

По-късно, когато душата най-накрая поеме инициативата, вземе под свой контрол и подчини личността на себе си, ученикът сам, доброволно, ще се съгласи да поеме отговорност за всичко гадно, противно и неприятно, което си е позволил да излее навън.

Източник: "Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг