 "Светът е пълен с мистериозни явления, те се срещат на път и под път", твърди американският писател фантаст Клифърд Саймък в разговор с журналист от "Ню Йорк таймс". И е прав. Сред най-големите световни загадки са опитите (доста често сполучливи) на призраци да общуват с живи хора. За такива случаи разказват хора от различни краища на света.
Мястото на действието е нощният клуб "Батърфлайс" в английския град Олдъм. В малките часове на 27.10.1991 г., събота,
там се случва нещо необикновено
Мениджърът на клуба Камерън Уолш и помощникът му Джон Рейдж заключват заведението и включват електронното устройство, уведомяващо полицията, че неканен гост иска да влезе в клуба. По традиция всяка събота двамата мъже отиват в дома на Джон, пият чай, обсъждат спортни състезания, гледат телевизия и по обяд Камерън си тръгва. Такива са намеренията им и в този студен и мъглив ден.
В 4,30 ч обаче телефонът на Рейдж звънва. От местното полицейско управление съобщават, че сигнализацията на "Батърфлайс" се е задействала. "Веднага отидохме там и видяхме, че няма опит за взлом, същото констатираха и полицаите", разказва Уолш. Резултатите от огледа сочат, че всичко е наред. Но никой не игнорира факта, че аларменото устройство, инсталирано в офиса, където се съхранява касата на клуба, се е включило. За голямо учудване на двамата служители и полицаите вратата на този офис все още е заключена и
в него няма жива душа
Изненада поднася скритата камера, разположена в коридора, която вижда кой влиза в офиса и кой излиза от него. Видеозаписът показва, че в 4,29 ч някой, облечен с риза с къси ръкави, върви по коридора и после буквално се просмуква през заключената врата на офиса.
След като историята се разчува, при Уолш идва съгражданинът му Дерек Лойд, който изказва предположението, че в клуба вероятно е бил призракът на неговия баща, загинал през 1936 г. по време на ремонт на заведението. Никой обаче не обръща сериозно внимание на думите му. И служителите в "Батърфлайс", и полицаите смятат, че има наслагване на образи - предишното изображение е изтрито частично и лентата е използвана отново. Да, ама не. Лентата е изследвана със супермодерната апаратура на Би Би Си. Заключението на специалистите е: всички предишни изображения са изтрити напълно,
камерата действително е заснела фигура
в риза с къси ръкави, преодоляваща по някакъв начин заключената врата на офиса.
Компютърът вече е част от нашето всекидневие и поради това не бива да се стряскаме, когато на монитора му се появи призрак, предупреждават експерти по аномални явления. Една от най-интересните случки за поява на призрак тъкмо на такова място е описана от английския журналист Кен Уебстър в книгата му "Вертикална равнина".
През лятото на 2001 г. авторът отива в старата занемарена семейна къща в британското градче Долстън. И установява, че там се случват странни неща - столове, фотьойли и маси самостоятелно се преместват, когато им скимне, вилици, лъжици, ножове, чинии и тенджери хвъркат във въздуха, възглавници танцуват из стаите и т.н. А когато Кен оставя включения лаптоп без надзор,
 на монитора се появяват странни послания
Томас Гардън, собственик на къщата през XVI в., например съобщава: "...някъде съм виждал тази твоя машина." Дороти, баба на журналиста и покойница от едно десетилетие, го скастря: "Вече си на 36 години, отдавна ти е време да се ожениш."
Кулминацията на мистерията настъпва, когато Уебстър вижда на монитора послание от... 2019 г. В него някой (нещо) прогнозира, че след две години Кен ще се ожени за красива чужденка, която ще го дари с близнаци. Журналистът се усмихва скептично, връща се в Лондон и, увлечен в работата, забравя предсказанието. Но то се сбъдва. В началото на юни 2003-а обаятелна италианка постъпва в неговия отдел като помощник-редактор. Уебстър се влюбва в нея от пръв поглед. Сватбата е след няколко месеца. Любовта между мургавата  италианка и русокосия англичанин се увенчава с две дъщери близначки.
"Призраците в моя лаптоп се оказаха отлични ясновидци"
признава в книгата си Кен.
Ето още един случай на призрак, пребиваващ в компютър. Привечер на 11.09.2001 г. американката Марша Рендал оползотворява времето си с гладене. Докато мести ютията напред-назад, започва буря. В стаята се разнася телефонен звън. Жената вдига слушалката и чува гласа на съпруга си Карл, който звучи твърде немощно: "Мила, искам да знаеш, че те обичам много още от първия миг, в който те зърнах." "Откъде се обаждаш?", пита нежната половинка. Отговорът е: "Аз съм страшно, страшно далеч оттук."
Изключително притеснената Марша излиза от вцепенението и осъзнава абсурда: ръката й е застинала в поза, като че ли държи телефонна слушалка. В новия им дом - планинско ранчо, откъснато от цивилизацията, все още няма телефон, а мобилката й е изключена.
Жената предполага, че халюцинира
че за особеното състояние, в което е изпаднала, е виновна бурята. Обаче след десетина минути вижда на телевизионния екран как един самолет се врязва в Световния търговски център в Ню Йорк. В този самолет е нейният съпруг. Съсипаната от скръб Марша се паникьосва: "Нима съм разговаряла с покойник?!"
Това не е финалът на загадъчната случка. След няколко дни вдовицата прочита на монитора на семейния лаптоп: "Мила Марша, не ме забравяй, аз също никога няма да те забравя! Карл." И припада. Опитите да бъде открит авторът на прощалните слова са неуспешни. Нещо повече: два-три пъти седмично невидима ръка продължава да изписва разнообразни послания. От време на време г-жа Рендал вижда на монитора: "Дано си добре, не искам да тъгуваш за мен", "Престани да плачеш, ще се разболееш", "Махни траура, облечи розовата блузка - много ти отива", "Ако искаш, продай ранчото и купи къща в голям град, където има повече развлечения" и др. "Убедена съм, че духът на съпруга ми пише тези неща и се радвам, че все пак мога по някакъв начин да контактувам с Карл", казва Марша. Тя е късметлийка: по-добре е да разговаряш с духа на любим покойник, отколкото да тъгуваш за него без всякаква възможност за общуване.
|
