ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ

ИМБОЛК - Денят на свещите

ИМБОЛК (I-ви и 2-ри февруари, Imbolc)

Завръщането на Светлината. Овцете започват да кърмят някъде по това време на годината и това е знак, че зимата си отива. На Британските острови пролетните цвета вече цъфтят.

Вероятно са извършвани гадания кога точно ще дойде пролетта. Имболк празнува идването на пролетта и началото на подготовката за сеитба.

В англосаксонката култура и Уика, Имболк понякога се нарича Кендълмас (Candlemas). Имболк е бил посветен на Богинята Бриид и ритуалите на този ден са бил съсредоточени върху дома и огнището.

Въведение

Келтската култура, нейната музика и изкуство, бе "преоткрита" отново от медиите и хората в Европа и Северна Америка. Популярността на келтството се вижда в успеха на спектакли като "Ривърденс", филма "Смело Сърце" и изобилието от келтски музикални фестивали в цяла Европа.

Вероятно наблюдаваме и повторно появяване на келтските ценности и духовност. Така представеното есе е насочено към хората, които се смятат за самотни последователи на друидизма, бардството, фиана или келтското езичество.

То е за онези, които имат предци-келти, или искат да са имали такива; за онези, които имат желание да научат за древните келти, за техните вярвания и обичаи, или за онези, които искат да им подръжават ревностно по начин валиден за тях и за настоящия век.

Основен акцент в есето се поставя върху исторически доказаните факти, или исторически правдоподобните от гледна точка на известните ни факти. Нагоре

Защо друидизъм в началото на 21-ви век?

Има редица причини съвременните хора да се обръщат към друидизма. Някои виждат в него шанс да се свържат с историята или да "намерят почва" в нея, да подобрят разбирането си за своя произход и своите предци (в случай, че имат келтски корени).

Други са привлечени от връзката с естествения свят, който друидите създават, от артистичните, креативни методи използвани за изграждане на тази връзка.

Редица хоря смятат, че загубата на стария начин на живот, близък до земята, до този на племената, е довело до социалните проблеми и проблемите с опазването на околната среда, пред които сме изправени днес, така че връщането към онези времена ще бъде лечителната сила, от която се нуждае света на този етап.

Друидизмът днес не е бягство от технологиите или отричане от обществото. Той не е оттегляне от реалния свят в една въображаема градина на доволство, в която проблеми няма. Той е потвърждаване на нашите нужди в живота и опит да го вземем в свои ръце.

Съществуват и хора, които избират друидизма пред останалите форми на нео-езичеството. Вероятно причината за това е защото той е не само един от клоновете на нео-паганизма, но и обект на академично изучаване.

Друдизмът често занимава археолозите, историците и митолозите, които не са задължително друиди, или дори езичници. Поради тази причина има изобилие от сериозни научни материали засягащи друидите, и мнозина откриват друидството чрез тях.

Накрая, има и такива, които избират друидството сред останалите традиционни западни религии, които са приети и широко разпространени, като Християнството, например. Изследването на друидизма разкрива за мнозина една от присъщите за Западна Европа духовност.

По същата причина много хора се обръщат към Асатру, за да съживят духовността на Северна Европа. За тези, които се чувстват отчуждени или наранени от християнството, а те са много, и които смятат, че религията все пак има място в живота им, е налице езичеството.

Няма съмнение, че стандартите на живот и начинът на живот, който водим са се променили значително от времето на келтите, но дори и сега нуждата на човека от разбиране, общуване и приятелство не се е променила.

Решението на въпросите отнасящи се до човешкия живот не е нито по-правилно, нито по-грешно, само заради това, че е старо или ново. Така продължаваме да бъдем озарявани от историята и продължаваме да създаваме история.Нагоре

Кои са били друидите?

Друидизмът трябва да се разбира в контекста на създалата го култура. Само древните келти са назовавали религиозните си специалисти друиди; другите култури са имали други имена за своите духовници, от които са очаквали да служат и по различен начин.

Друидите не са етническа или културна група сами по себе си, а част от едно по-голямо общество, от което са били част. В предхристиянската ера на келтите, друидите са били членове на една професионална класа в тяхната култура, Келтските народи на Западна Европа и Британските острови.

Друидите са изпълнявали ролята на съдии, лекари, ясновидци, магьосници, мистични и духовни учени; с други думи те са били религиозната интелигенция в своето общество. За да станат друиди, студентите са се събирали в големи групи за обучение за период от около 20 години.

Митологията описва друидите като хора притежаващи редица магически сили като ясновидство и пророчество, контрол над времето, лекуване, левитация и превръщане в различни животни.

Обучението им е било толкова задълбочено, че в края му те са били буквално ходещи енциклопедии. Една от думите, които добре ги описва е "жреци", но се въздържам да я използвам поради две причини - римляните никога не са я използвали, тъй като друидите не са изнасяли проповеди по време на литургии, както жреци.

Те са имали клиенти, също като адвокатите, консултантите или шаманите. Цезар и неговите историци никога не са се обръщали към тях като жреци, но може и да не са могли да ги признаят за жреци, тъй като римското духовенство е било съставено повече от учители и съдии, отколкото от пророци и ясновидци, докато друидите изглежда са имали и правни и магически сили и отговорности.

Връзката на друидите с природата е източник на всичките им сили, както в обществото, така и в магиите. Разбирайки тази връзка друидът се обединява с природата и така научава всичко, което е известно на природата.

Така друидът се превръща в нещо като природен мистик. За да изпитате друидизмът изгасете компютъра, идете в гората и се заслушайте. Боговете не са безмълвни. Техният език е духащият вятър и вълните на разливащото се море.

Кои са келтските народи?

Основните келтски територии, в които келтската цивилизация е достигнала върха си, и където се говорят местни келтски езици са Алба (Шотландия), Брейц (Британия, или Галия - настояща Франция), Кимру (Уелс), Ейре (Ирландия), Галатия (северна Испания), Керноу (Корнуол), Манин (Isle of Man), и Британия. Келтската култура била основана на родовото общество, т.е.

основната социална и политическа единица е било семейството. Келтите са владеели технологията на новата "желязна ера", което означава, че са могли да коват желязото за необходимите им инструменти, да използват златото и среброто в изкуството, да разчистват земята за земеделски нужди и отглеждане на животни, и са живели в чифлици.

Келтите са мигрирали от древните индо-европейски земи в Щракнете, за да увеличите картата на келтските народиизточна Европа, за да обхванат почти цяла западна Европа. Съществува възможност за проследяване на миграционните маршрути по изработените от тях предмети, които са оставили.

Науката различава два основни класа археологически материал, наследен от келтите - Ла Тене (от 900 до 500г.пр.Хр) и Халщад (от 500 до 15 пр.Х.), наречени на градовете, където са открити предмети, оличаващи се с определен културен стил и специфика.

Халстад се намира в Залцкамергут в Австрия, а Ла Тене е в Швейцария. Келтите от Галатия, настояща Турция, са били посетени от Пол от Тарсус около 40-та година след Хр.; неговото послание към тях има постоянно място в християнската Библия.

Келтите от Шотландия са ирландски колонизатори, скоти, а също така и местни пред-келтски народи известни като Пикти, отличаващи се с матриерхална обществена подредба. Те доминирали в Шотландия, докато не са били обединени с шотландците от Далриада от Кеннет Мак Алпин през 843 година.

За съжаление няма много известни факти за пиктите; дори и името им е това, което са използвали римляните, а не тяхното собствено самоназвание ("Пикти" означава "изрисувани хора"; римляните ги нарекли така, тъй като войните на пиктите имали традиция да се изрисуват в синьо с екстракт от сърпица преди битка).

Съществуват някои предмети изработени от пиктите, предимно гравирани камъни, но за съжеление символите им не са напълно разгадани. Днес силни келтски културни центрове могат да бъдат открити в Нюфаундленд и Нова Скотия, Канада, някои части на Нова Англия, САЩ и Австралия.

Едно от галски келтски племена заслужаващи внимание са Хелветите, които се сражавали срещу армиите на Юлий Цезар през 58 година преди новата ера. Те са населявали днешна Швейцария, като продължават да живеят и сега: официалното име на Швейцария е все още "Confederatio Helvetica", което на латински означава "Конфедерация на Хелветите".Нагоре

Какви други класи съществуват в келското общество?

Други съсловия в социалния ред на старите келти: военната аристокрацията , воинското общество Фияна, бардите, брехоните (законодателите), историците и други по-специализирани професионалисти; земевладелците; свободно родените работници; несвободно родените работници.

Келтските закони са давали възможност на всички, дори и на несвободно родените работници, да се движат в социалната йерархия; определяли какви права и задължения има всеки, и какво наказание се полага на престъпника съобразно статуса му (като повече се е очаквало от тези, които имат повече).

Една стара келтска поговорка гласи "Човек е повече от своята съдба".

Бардите и филите са основните пазители на историията, родословието, законите, поезията, музиката Бронзова колесницана келтскитенароди. Тяхното обучение е било подобно на това на друидите и техния ранг в обществото е втори единствено след Краля.

Бардите трябвало да владеят "три благородни умения", които били музика или поезия, които да провокират смях, сълзи и сън. Бардовете се радвали на почит; полагало им се подобаващо гостоприемство, където и да отидат и не било добра идея да бъдат ; ако това все пак се случило, бардът можел да сътвори поема, която да накърни репутацията на обидилия го човек за поколения напред.

Благородническата класа на келтите разполагала с политическата и икономическа власт на рода. Кралският трон се е предавал от баща на син, или (както е било при приктите) от краля на маичиния син. Повечето келтски племена избирали кралете си за доживотен мандат.

Те били набирани от благородни семейства, чиито предци били крале. Интерес за онези, които изучават друидизма, представлява концепцията за свещения крал. Централно място в нея заема ритуалния съюз/брак му краля и Богинята на земята.

В отделни случаи жена-друид (или както в случая от Донегал, Ирландия, кон) олицетворявала временно богинята, за която бива женен кралят. Негово задължение било да управлява честно и почтено, за да задоволи безсмъртната си съпруга, тъй като в противен случай земята ще стане неплодородна и племето ще се повяхне, събитие, което се случва доста често в митологията.

Кралят трябвало да бъде напълно здрав и без психически отклонения, както и да удовлетворава Богинята - поради това изискване бог Нуада трябвало да абдикира от трона, когато загубил ръката си в битка.

Свещения крал също бил обвързан с геш, като допълнително условие за блоготворното му царуване. Този ритуал бил израз на друидската концепция за единството на хората и природата.
------------------------------------------------------------------------
(следва)

Пуснато на: Пет Фев 01, 2008 8:42 pm Заглавие :

ИМБОЛК - 1-2 февруари

Името Imbolc произлиза от древноирландската дума mblec - «мляко». Ф. Леру в книгата «Друидите» дава друга версия: (комбинация от префикса «imb-» и «folc» дъжд).

Февруари е пикът на зимата, точно средата между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие, когато привършват запасите от храна и топливо, а късметът може да изостави ловците.

В този период теплината, жилището, дрехите и храната са особено нужни за ицеляването. При някои народи е имало обичай тази последна нощ да се прекарва в гуляй и веселие, а после следвал период на пости и пречистване.

Имболк се празнува не само в Ирландия. В този ден, според келтската митология Майката на хляба отпочива в Земята на духовете (Авалон или Анон)и набира сили.

На Самхейн тя е отдала цялата си жизнена сила на Бога, за да му помогне да се възроди. Имболк е празникът на оздравяването на Богинята, на пречистването и възраждането на земята.

Имболк символизира растящата фаза на Богинята, докато противоположността й в Годишното Колело, Ламас - намаляващата. В Ламас Богинята е старица, в Имболк е возродена и обновена девица.

Този ден е особено могъщ за всякаква магия. Именно на Имболк младите вещици и магьосници приемат посвещение. Съединението на противоположностите е символ на Имболк.

През езическите времена на Имболк биели масло от прясно издоено мляко и като жертвоприношение на Богинята оставяли в съда за през нощта къс хляб с масло.

Имболк е бил тясно свързан със свещения огън, който пречиства земята и поддържа плодородието, както и с пробуждането на слънцето от зимния сън. В този ден се извършвали обреди свързани с прогнозирането и сватбени гадания.

Имболк бил ден на пречистването. Било прието човек да се мие, да полива с вода кучетата и домашните животни, да почиства дома си до блясък, да оставя за през цялата нощ горяща свещ.

По време на Имболк са забранени сексът, тъкането, пиенето на бира, ръкоделието, хурките се прибирали в чувал. Забранено било и ходенето в чужди села и присъединяването към тамошните празнични процесии.

Традиционната храна на Имболк е млечната. Поднасяли се и пикантни месни , лук и чесън. Желателно било в тези блюда, както в и напитките, да се добавят стафиди.

На Имболк са принасяли в жертва на водата кокошка или пиле, което заравяли в близост до водоизточник: извор или река. В нощта на Имболк пред дома изкопавали ямка, и наливали в нея малко мляко.

На Имболк гадаели за бъдеще, за реколта и за сватби.

Церемонията на белите камъни, документирана на много места в Ирландия е друг отглас от отдавна отминали времена, чието изначално значение било загубено в продължение на векове.

Белите камъни с имената или личните знаци на юношите се поставяли в голям и буен имболкски огън. Когато огънят изгасвал и изстивал достатъчно, за да се извадят камъните, всеки юноша търсел своя камък и щом го намерел, хуквал колкото му крака държат надалеч от огъня.

Да не намериш своя камък първоначално означавало, че боговете са те белязали с най-висшата чест, избирайки живота ти за жертвопринасяне в името на общото благо и пречистване на племето.

Имболк е времето, когато през зимните студове започват да се появяват първите признаци на приближаващата пролет, първите признаци на това, че Годишното Колело в своето движение е започнало да приближава към топлината и обновлението.

В древна Ирландия февруари бил смятан за първия пролетен месец. В ирландските трактати го наричат месец на сеитбата и на изкарването на добитъка. Свързване също с култ към раждането и с култове към водата.

Смятан е за лош за зачеване, но добър за раждане месец.

Богинята на Имболк е Бригит, явяваща се дъщеря на великия бог на друидите Дагда и, едновременно, майка на всички богове (mater omnium deorum hibernensium).

Произходът на името Бригита се търси в санскритския корен bharat- ("висок", "превъзхождащ") или в индоевропейския корен bhrghnti - дословно превеждан в случая като "тази, която превъзхожда", "тази, която се възвисява". Тя е “майка на семейството” и същевременно “върховна владетелка”.

Затова Бригит е богиня на плодородието, огъня и домашното огнище, и едновременно с това богиня на занаятите, в това число о на ковашкия, на лечителството, поезията; богиня на изкуствата, творчеството и учението в най-широк смисъл.

Други Названия: Имболг, Имболх, Мечи Ден, Вечер на Свещите, Вечер на Огньовете, Оймелк, Луперкалия, Ден на Света Бригита, Бригантия, Ден на Бриждит.

Трифон Зарезан е народен празник в чест на свети Трифон. Чества се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

В православния календар Свети Трифон е на 1 февруари (14 февруари по нов стил). Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци — 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват както следва: 1 февруари — Трифоновден; 2 февруари — Сретение господне и 3 февруари — Свети Симеон.

Св. Трифон е мъченик, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в гр. Апамия, Фригия, в МалаАзия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.

Свети Трифон се счита за пазач на лозята и празникът е в негова чест. Празнуват не само лозарите, но и градинарите и кръчмарите. Рано сутринта стопанката омесва хляб — пресен или квасник.

Освен това сготвя и кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Кокошката се вари цяла, а след това се припича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето.

Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“.

След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща.

Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“.

След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци.

Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните — за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

Празничната трапеза

Тя трябва да бъде приготвена с необходимото внимание от страна на домакинята. Още в ранни зори тя става, за да приготви прясна пита. За целта са необходими единствено 1 кг брашно и 1 чаена лъжичка сол. Брашното се пресява, за да остане само най-чистото от него.
[img]http://test.pixeldepo.com/_files/files/tr.zarezan.gif [/img]
След това трябва равномерно да се посоли и от него да се замеси тесто, като се прибавят 2 чаени чаши хладка вода. Тестото се меси докато започне да образува шупли. След това направената пита се изпича в добре загрята предварително фурна. След като питата е готова, се покрива с памучна кърпа, за да не изсъхне кората ѝ.

Като основно ястие по стар български обичай се препоръчва пълнена кокошка.

СВЕТИ ВАЛЕНТИН

Свети Валентин е празник, който се празнува на 14 февруари. На тази дата влюбените изразяват любовта си един към друг, като изпращат поздравителни картички, бонбони или правят дарения на организации анонимно. Обичайно е да се подаряват цветя на Свети Валентин.

Името на празника идва от един от двамата християнски мъченици, наречени Валентин, живели през трети век. Първоначално стар римокатолически празник, той започва да се свързва с романтичната любов през Средновековието.

На този ден още през 14 век започва да става традиция да се разменят любовни послания под формата на т. нар. валентинки. Съвременните символи на любовта сега са сърцето и образа на крилатия Купидон. През 19 век ръчно написаните послания биват заменени от масово произвежданите готови картички.

АПК (Асоциацията за поздравителни картички) е изчислила, че всяка година се изпращат 1 милиард поздравителни картички, като така изостават по масовост само от коледните картички. Асоциацията също е изчислила, че жените купуват около 85% от всички валентинки.

През втората половина на 20 век в САЩ и други места по света установената практика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на подаръци, като при хетеросексуалните двойки това се прави обикновено от мъжа.

Най-популярните подаръци са рози и шоколад. През 80-те, диамантената индустрия започва да насърчава Св. Валентин в неговото ориентиране към подаряване на бижута без примеси.

Когато двама влюбени вечерят на Св. Валентин, тяхната връзка често се счита за сериозна.

На този ден много хора се поздравяват с пожеланието „Честит Свети Валентин“.

Празник на плодородието

Интересното е, че и свети Валентин и свети Трифон са живели почти по едно и също време. Свети Трифон и свети Валентин са били и лечители и двамата претърпяват мъченическа смърт.И двамата живеят около 255 година.

Твърде е вероятно двамата светци да са една и съща личност. Асоциацията между средата на февруари с любовта и плодородието датира от древни времена. В календара на Древна Атина, периодът между средата на януари и средата на февруари е бил известен като месец Гамелион. Той бил посветен на свещения брак между Зевс и Хера.

В Древен Рим на 15 февруари се е празнувал празникът на Луперкус, бога на плодородието, който е бил изобразяван полугол и облечен в козя кожа. Като част от пречистващия ритуал, жреците на Луперкус принасяли в негова жертва кози.

След това пиели вино и започвали да тичат из улиците на Рим, държейки козя кожа над главите си, като докосвали всеки, който срещнали. Много млади жени идвали по този случай, тъй като вярвали, че след като бъдат докоснати от жреците, ще имат многодетно семейство и безпроблемно раждане. Всъщност светците с името Валентин са били двама, единият от Рим, а другият от Терни в Италия.

Предполага се, че единият е бил свещеник който сгодявал двойки, въпреки забраната на римския император Клавдий II Готски, поради отклоняването на войниците от военна служба, и затова бил екзекутиран на 14 февруари 269 г.сл.Хр.

Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 2:23 pm Заглавие :

Отрано на 1 февруари мъжете се събират в лозята, за да извършат ритуалното им зарязване. Всеки носи бъклица с вино, погача, варена кокошка или наденица.

Всеки стопанин отрязва по три пръчки от три корена и ги полива с вино, за да дадат обилен плод (и да не маньосват).

После се събират на обща трапеза и избират цар на лозята — обикновено някой по-заможен стопанин, но и добър лозар. Накичват го с корона от лозови пръчки, качват го на колесар и тържествено го съпровождат до вкъщи. Там той ги кани на двора, отварят бъчва с вино и продължават веселбата до късно. Царят трябва да се напие, за да има берекет.

Първи, втори и трети февруари се наричат също и Вълчи празници, Трифунци. Посветени са на вълка и затова се спазват ред забрани: жените да не плетат, да не предат, не тъкат, не перат. В някои краища не пипат ножици и игли, за да не пипа вълкът стоката. В първия ден се меси колач, раздава се по къщите, слага се и в кърмилката на добитъка, за да не го напада вълкът.

В някои краища Трифоновден се смята начало на пролетната оран; затова стопаните закичват впрегатния добитък със здравец и го прекаждат с тамян. Другаде пък заплашват дърветата, че ще ги отсекат, за да родят богато.

По времето на първи февруари се гадае каква ще бъде реколтата — вали ли сняг, ще бъде обилна.

В обредността на Трифон Зарезан се преплитат различни култови практики. Няма съмнение, че в основата им лежи езическото почитане на Дионис с типичните напивания, поливане с вино — ритуални действия, разрешени на празника, но осъждани в друго време на годината.

Елементи от култа към Дионис (Бакхус, Вакх) — бог на винарството, лозите, но и на плодоносящите сили на земята и растителността, се откриват и в други елементи на празника: избирането на цар, возенето му на колесар и т.н.

Практически честването на християнския светец Трифон съвпада с древните Дионисиеви празници. С течение на времето култовете към Дионис се християнизират и към житието на св. Трифон в народна среда се добавят легенди, които "обясняват" самоотрязването на носа му (като наказание, наложено от св. Богородица за подигравките му).

В най-общ смисъл, в българския народен календар Трифон Зарезан носи белезите на преход в аграрната дейност от зима към пролет: първа оран, закичване на животните, прекаждане, "заплашване" на дърветата, различните гадания, свързани със стопанските дейности.

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 11:54 am Заглавие :

Март

Названието „март" идва от латинското „Мартиус", т. е. Марсов, посветен на Марс - бога на войната, син на Юпитер и Юнона. Старите българи са го наричали „брезен" - „брезите лист и мъзга пущат". в тъмни зори, преди да настъпи месецът, стават само девойките, за да не им препика баба Марта очите, та цяло лято да им се спи като работят. Младите трябва да срещнат първи своенравната старица, за да бъде цял месец весела и засмяна, а времето - топло и хубаво. През март не се подстригват хората, за да не им се „подстриже" умът и да станат глупави.

1 март МАРТУВАНЕ

(Мартеници)

Преди много, много години, от далечните Тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал топ много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бо-кали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки - за майка си и сестра си Калинка. Седнал топ на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете. и станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве.

Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от Зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила - както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накитил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих побелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи - за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.

На първи март сутринта във всеки дом се пали огън на двора, с много дим. А после всички прескачат до три пъти огъня, с лице към изгряващото слънце, За да се очистят от зли сили и да се предпазят от болести.

Стопанката изнася червени дрехи и тъкани, които мята по клоните на дръвчетата пред дома и по стобора. Чак тогава окичва децата и животните с изработените отнапред мартеници от вълнена или памучна прежда.

А християните разправят, че преди много години, когато хората били радостни, обличали бели дрехи. Така в една пролетна утрин на първи март, в годината, когато Исус щял да се появи сред

човеците, Дева Мария в бяла премяна се изправила сред одаята пред огнището, отрязала една лентичка от фустата си и я обагрила с девствената си кръв. После я усукала с друга бяла такава и украсила гърдите си. След туй излязла на пруста, за да срещне първите зари на слънцето, да възвести на вселената, че я чака плодородие - животворящо и свет-ло, и да я благослови...

И се родил Господ Исус Христос, единосъщ с Бог Отец, въплътен от Свети Дух и Дева Мария - Пресвета Богородица.

Оттогава до днес усуканото бяло и червено „мартеница" нарекли и с нея в първия ден на месец март се кичат всички благочестиви българки, децата и домашните животни, за да бъдат здрави, да са плодни и да носят радост на семействата. А според християните от поречието на Тонзос този български обичай е единствен по света и е израз на човешко поклонение към майката Господня.

В традиционните български мартеници са вплетени парички, скилидки сух чесън, синци, мъниста, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюви и др. Затуй мартеницата се смята за амулет, който предпазва от зли сили.

Децата носят мартениците на дясната ръка, шията или гърдите, а момите и младите невести - на шията или вплетени в косите. Мъжете пък връз-ват мартеница над левия лакът или над левия глезен, а някъде я поставят в обувката на левия крак под петата, зер ако ги видят с вързана мартеница, може да им се върже и мъжествеността. Мартеници завързват на младите животни за здраве и на плодните дръвче-та за повече берекет.

Хората носят мартеница, докато видят щъркел. После я връзват на плодно дръвче, изричат едно желание и вярват, че то непременно ще се сбъдне.

Имен ден на Марта, Мартин.

6 март. Имен ден на Красимир, Красимира, които народът нарича „украса на света".

9 март МЛАДЕНЦИ (Свети 40 мъченици)

Християнският празник „Свети Четиридесет мъченици" народът нарича още „Светото" или „вси светии".

Една легенда на българите от село Зеленовка - Таврия, разказва как Господ на този ден забива 40 нажежени шиша в Земята - така я затопля, а „слънцето се обръща към лято" и вече може да се сее и сади.

За предпазване от болестта шарка жените месят благи хлебчета, мажат ги с мед, кадят ги и си ги раздават по комшийски, за да са здрави децата. всяка стопанка сготвя и 40 червени чушки, които пълни с ориз или булгур и всеки гледа в този ден 40 неща да хапне - да е берекетлия годината. Пернато в този ден не се коли, не се попарва вълна, за да не се разлюти баба Шарка. Децата се качват на висока могила, търкалят камъчета и викат: „Отърколи се, Зимо, дотьрколи се, Лято!"

В този ден излизат от леговищата си змиите и гущерите, а хората, за да се предпазят от злите сили, палят огньове, прескачат ги и се опушват за Здраве. и още вярват, че който може да убие змия в този ден, да й отреже глава-та, да постави в нея семена от босилек и да ги зарови в земята, стръковете, които израснат, са магически. Моми или ергени, закичени с такава китка босилек -болест и уроки не ги лови, а другите лудеят по тях.

10 март. Имен ден на Галя, Гальо. Означава „черен, мургав".

23 март. Имен ден на Лидия. „Лида" в народната вяра е „разглезена девойка

24 март. Имен ден на Захари, Захарина. Произхожда от староеврейски и означава „Бог си спомня".

25 март Благовещение (Благовец)

За да посрещнат лятото на чисто, стопаните

измитат дворовете и къщите срещу Благовец, а боклука винаги Запалват, за да изгорят и болестите през годината.

По Благовец жените садят тикви, за да станат бели и благи, а бубарите турят в пазвите си бубено семе и гледат времето в този ден да е хубаво, за да е на хаир и добитата коприна през годината. Отварят кошерите и пускат пчелите, за да съберат сладък мед.

На Благовец хората срещат щъркелите и лястовиците. Това е празник и за децата, които щом видят птиче, весело подвикват към небето:

„Щърко, шарен дългокрак, дай ми здраве с кукуряк!"

А девойките, на които предстои женитба, щом съзрат лястовичка, бързат с ръченика си три

възелчета да свържат, като изричат с надежда:

„Лястовичке, посестримке, какъвто ма земи, такъв нишан да ми туриш!"

Поставят забрадката на покрива на пещта да престои там три дни и три нощи, след което, като я вземат в ръце, гадаят: ако забележат кал по платното — дюлгерин ще да е женихът, хартийка ли намерят - даскал ще е...

всички в тоя ден, преди да чуят кукувича песен, гледат да са нахранени, пара да имат в джобовете си и добро настроение на сърце, за да са сити, паралии и весели през годината.

Благовеи се почита и от иманярите. вярва се, че където има закопано имане, в късна доба срещу Благовец парите излъчват син пламък над земята. Затуй иманярите от полунощ до първи петли обикалят могили, пресъхнали кладенци и Запустели места с надеждата да съзрат пламъка, който ще ги дари с богат-ство.

Имен ден за Благой, Благовеста.

28-31 март Бабини дни

Някога, много отдавна, когато дните на баба Марта били двадесет и осем на брой, в едно китно селце, сгушено в скута на планината, живеела заядлива бабичка с две бели козлета. в последния ден на месеца пекнало слънце и бабичката изкарала по баира козичките да пори-пат на припек и да си щипнат млади фи-лизи. Но нали си била заядлива, не пропуснала да се подиграе на баба Марта, че вече си отива и се изпровикнала към гората: „Марта - парта, къш, изкарах си козичките - е-е-е..."

Ядосала се баба Марта, но времето й свършвало. Полетяла тя към своето братче февруари и го помолила да й заеме три дни от своите. и нали е братец, харизал ги Февруари на кака си. Че като се развилняла Марта, разфучал се вятър и сковал с

лед цялата земя. вледенила се и бабичката с двете козички, както рипали по полянката. Оттогава Марта станала с три дни по-голяма, а народът почита тия дни, не работи полска работа, да не разсърди старица-та, че да затрие реколтата. в някои селища наричат тези дни още „заемни" и тогава садят фасул край къщите, защото става по-сладък и по-малко „звучен". Ако времето е ясно и хубаво тогава, хората знаят, че копринените буби през пролетта ще бъдат здрави и много пашкули ще има. Ако е облачно и дъжделиво, бубите ще са болнави, а реколтата от плодове - слаба.
--------------------------------------------------------------------
promacedonia.org

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 12:09 pm Заглавие :

Гадалушки

С красота срещу злото

Бяло-червеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно - да сме здрави, силни и щастливи, да помним, че сме българи - където и по света да се намираме

Наричания

"Да има здраве по хора и добитък, да раждат овошките, слънцето да се пърли през лятото и да не краде от хубостта на момите; да бягат змии и гущери от хората, да има сполука в рогат добитък..."

"Да си здрав - червен и да остарееш и побелееш като Стара планина!"

В народните представи пролетта идва с пристигането на Баба Марта. Нейният двойнствен образ - ту весел, ту сърдит, едновременно утвърждаващ и отрицаващ, представя женското, пораждащо живота начало, и в същото време - пак женското, но стихийно, рушащо начало. Март е единственият женски месец - месецът на зачатието на пролетта и земята, която ще роди лятото и плодородието. Негов знак е мартеницата, символ на пробуждането и култа към слънцето. Баба марта, която стои на границата между зимата и лятото, е посрещана с множество обичаи, за да бъде добра и милостива. Народът е измислил - с красота срещу злото.

Баба Марта е празник, с който се отбелязва началото на пролетно-летния сезон (затова в някои области го наричат Летник). Рано сутринта на празника във всеки дом започва основно чистене - изтърсване, изтупване на дрехи, тъкани, измитане на къщата и двора, почистване на комина, замазване на дупките. Това чистене е свързано с магическото изгонване на бълхите, символизиращи злото. Сметта се изхвърля далеч от дома. Почистването често се смесва с паленето на огън (начало на пролетните огньове) в двора, който домашните прескачат с лице към изгрева на слънцето.

Според народните вярвания в Югозападна България Марта празнуват и за предпазване от змии и гущери. Като предпазни мерки срещу тях палят огън, прескачат го, люлеят звънци, обикалят къщата. Всичко това е съпроводено с изричането на заклинателни думи. За осигуряване на хубаво време, а оттам и на плодородие и благополучие, се предприемат редица обредни действия.
На Марта жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки. За да не пада гръм, в някои добруджански села не тъкат, не тупат, не варят нищо.

Цветовете

Традиционната мартеница е била плетена от два основни цвята - червен и бял, те се усукват поотделно наляво, след което двата конеца се свързват и отново се усукват - този път надясно. Бабата, която я правела я наричала за здраве, късмет и защита от злото. Именно това наричане (баене) било същността на мартеницата, то я превръщало в мощен магически талисман, кодиран за определената цел. Корените на мартеницата са от магическите ритуали на прабългарите за пробуждане на пролетните природни сили.

В някои райони на страната конците са само червени, в други - многоцветни, но с преобладаващо червено: то, според народното поверие, има силата на слънцето и дава жизненост на всяко същество.

Белият цвят първоначално символизира мъжкото начало, силата, светлата, соларна зона. По-късно под въздействието на християнската митология обозначава девствеността и непорочността - белият цвят е цветът на Христос. Бялата вълна в мартеницата предвещава дълъг живот,
Червеното е женското начало, здравето и силата - то е знак на кръвта, на зачеването и раждането.

Традицията

Рано сутринта на 1 март стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Те пазели къщата, да не влезе в нея злото - болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.

Жените завързват или окачват на всеки от семейството бели и червени конци - така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите - отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже - изрязани до възела, за да не се развяват по седенките. За здраве връзват мартеници на китките, на пръстите на ръцете и на вратлетата на децата, по плитките на момите, на кръста под пояса и на лактите под ръкава на ризата на ергени и на млади мъже.

Свалят се с първия щъркел

Мартениците пазят човека от уроки и болести. Свалят се едва когато се види първият щъркел. Закачат се на разцъфнало (или зелено) дръвче. По други места я слагат под голям камък и след девет дни гледат какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце, ако има други, по-едри буболечки - сполука в крави, в едър добитък. Затова някъде наричат мартеницата "гадалушка". Другаде я хвърлят в реката, та по вода да им върви и всичко лошо да изтече. Всеки, който види за пръв път прелетна птица, е добре да върже мартеницата си за най-близкото дърво и да каже: "Отнеси зимната труднотия и ми остави пролетната хубостия!".

Броените дни

В някои краища наричат седмицата, започваща от 1 март, броените дни. По тях се гадае какво ще бъде времето през годината. Широко е разпространен и друг обичай - избиране на ден: всеки си намисля определен ден до 22 март и по него познава каква ще му е годината. Ако е слънчев, ще е успешна, ако вали и времето е лошо - ще има трудности.

Формите и прибавките

Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, са били само усукан червен и бял конец, без прибавки към него. В Родопската област се правят и многоцветни, а в Софийско и Мелнишко цветовете са син и червен. В някои области на конците вързвали златна или сребърна паричка, синьо манисто, скилидка сух чесън, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюв, но те по-скоро играели ролята на народен амулет - да предпазват от болести хората, добитъка и овощните дървета.

Обикновено направени от вълна, мартениците са във вид на парички, топчета, пискюли, пулчета и съсънки (гроздчета). Уникални са кукличките Пижо и Пенда. Много разнообразни са и мартениците от плат: квадратчета в бяло и червено, съчетани по две; ивици, увити като змия; квадратчета, нанизани по четири, които образуват кубчета; изрязани парички и украсени с вълнена прежда.

Обичаите

Обичаите на този ден са свързани със стопанката на къщата. Тя трябва да подпомогне възраждането на природата след тежката зима, като започне с обновяването на къщата. В Родопите слагали мартеници от двете страни на главата на булката, за да не я урочасат.

В Троянско на първи март преди изгрев слънце стопанките връзват червена вълна по ключалките на вратите, на овошките, на съдовете за млечни произведения, по рогата на добитъка и т.н. На този ден жената е обречена в червено, тъмни дрехи не се носят.

А в Хасковско бабата, която рано преди съмване връзва мартениците на децата от семейството, се облича изцяло в червени дрехи. В Разградско сутринта при изгрев слънце домакинята мята червен плат на едно от плодните дървета в градината, за да разсмее Баба Марта.

Легендите

- Много и различни са легендите за единствено българското послание за късмет и красота в живота - мартеницата. Една от тях свързва носенето на мартеници с излизането на хайдутите в планините. Цветовете съвсем не са случайно избрани. Белият символизира жадуваната свобода, а червеният - неизбежното проливане на кръв за извоюването й.

- Друга легенда ни пренася във времето на Аспарух. След победата над византийците и обявяването на новооснованата българска държава ханът решил да извърши жертвоприношение на бог Тангра. Обичаят от земите на хан Кубрат отреждал жертвената клада да се запали със стръкче изсъхнал копър, какъвто не успели да намерят наоколо. Докато мислел какво да прави, на рамото на хана кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. Хуба, останалата в далечния бащин дом сестра на Аспарух, сънувала сън и разбрала за затруднението на брат си. Изпратила му копър по любимия сокол. По белия конец имало червени капки кръв - от одрасканата й от птицата длан. Хан Аспарух запалил огъня с копъра, а червено-белия конец завързал на китката си за спомен. После всички се закичили с червено-бели конци. Денят бил 1 март, тогавашната Нова година. Нарекли червено-белия конец мартеница, по името на месеца, и тя станала символ на мир и любов, на здраве и щастие. С белия цвят се изтъкват чистотата и искреността на отношенията, а с червения - топлотата на приятелството и взаимната обич.

- А християните разправят, че преди много години, когато хората били радостни, обличали бели дрехи. Така в една пролетна утрин на първи март, в годината, когато Исус щял да се появи сред човеците, Дева Мария в бяла премяна се изправила сред одаята пред огнището, отрязала една лентичка от фустата си и я обагрила с девствената си кръв. После я усукала с друга бяла лентичка и украсила гърдите си. След това излязла на пруста, за да срещне първите зари на слънцето, да възвести на вселената, че я чака плодородие - животворящо и светло, и да я благослови. И се родил Господ Исус Христос, единосъщ с Бог Отец, въплътен от Свети Дух и Дева Мария - Пресвета Богородица.

На 1 март празнуват имен ден Марта, Мартин, Мартина, Евдокия
------------------------------------------------------------
duma.bg

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 12:16 pm Заглавие :

Как се носи мартеница

И до днес българите посрещат месец март закичени с мартеници от прeсукани червен и бял конец. Има и още старинни ритуали, изпълнявани някога в чест на 1 март.

Семпла нишка от усукани заедно бял и червен конец – това е "класическата" мартеница, с която българите посрещат 1 март открай време. Сега младите хора обикновено връзват мартеница на китката на ръката. А някога така носели мартеници само децата, момите и младите булки.

Ергените навремето връзвали бяло-червена нишка на кутрето на лявата ръка, а женените мъже – на глезена или я скътвали в пояса. Имало и обичай момите да закичват мартеници на пазвата, но непременно отляво, докато невестите закичвали мартениците си отдясно.

Съвременните градски жители завързват мартеници на своите домашни любимци. Но и това има своите корени в традицията. По селата открай време връзвали мартеници на шията, по рогата, опашките и краката на крави, овце и на други стопански животни.

В първия мартенски ден окичвали с мартеници и най-важните женски вещи – тъкачния стан, хурката. На първи март дори плодните дръвчета в двора осъмвали с вързани на стеблото мартеници.

За съвременния българин мартеницата е преди всичко традиция и символично пожелание за здраве и късмет. Но някога смятали мартеницата за амулет. Вярвали, че тя предпазва хората, добитъка, къщата и цялото стопанство от "злите сили" на отиващата си зима.

На някои места я наричат "урочница", защото се вярвало, че предпазва от "лоши очи" и от уроки. От друга страна, обаче, червено-бялата нишка по магически път стимулира плодовитостта, според фолклорните представи.

По-образно и метафорично звучи вярването, че мартениците развеселяват баба Марта. Така се нарича месец март в българския фолклор. Баба Марта е пословична с капризния си нрав. Ако се развесели и усмихне, грейва слънце и става топло.

Разсърди ли се старицата, докарва студ и сняг. За да я развеселят още повече, някога хората я посрещали и с прострени червени дрехи по стоборите, прозорците и вратите.

В ранното първомартенско утро навън излизали само момите, защото тяхната хубост радвала баба Марта. На шега или сериозно, някога имало обичай дори да "женят" Марта за някой стар ерген или вдовец от селото. Ако след това времето се стопли, значи баба Марта е харесала жениха. Ако пък не го е одобрила, старицата се разсърдвала и зафучавала със снежни виелици.

Другаде разказват, че тя си имала двама мъже – един любим и един омразен. Когато срещнела своя любимец, Марта се радвала и докарвала хубаво време. Когато срещнела другия си мъж, тя се разгневявала и връщала зимата. Все така образно се обяснява и обичаят да се палят обредни огньове на 1 март.

Казват, че с тях стоплят баба Марта в ранната пролет. Но ако се разшифрова първомартенската обредност, става ясно, че баба Марта всъщност е образ на пролетно-лятното слънце. Затова в някои райони наричали месец март "летник" и го смятали за начало на лятото в старите времена, когато деляли годината само на два сезона – зима и лято.

Първомартенските обредни огньове "разпалват" и зареждат със сила новото слънце, според древните представи. А като отплата хората искат Марта да не ги "пърли" и изгаря през лятото.

По традиция мартеници се носят до Младенци – на 9 март или до Благовец – на 25 март. По-рядка е била навремето практиката да се носят само през първите три дни от март. Още по-ограничен е обичаят мартеници да се носят цели 40 дни или чак до жътва.

Най-популярна и до ден днешен е представата, че червено-бялата мартеница се сваля, когато човек види цъфнало плодно дръвче. Свалената мартеница се връзва на цъфнала клонка, за да стане плодовито дървото. По-трудно изпълним за градските жители е обичаят мартеницата да се свали, когато видиш щъркел за първи път през пролетта.

Поверието е, че ако видиш щъркела в полет, всичко през годината ще ти върви добре - сякаш "хвърчи". А ако щъркелът е кацнал, ще си сънлив и мързелив през идното лято. Затова пожеланието в такъв момент било "Щъркел хвърчи и аз да хвърча". Или пък като хвърляли своята мартеница нагоре към летящия щъркел, децата викали: "На ти на тебе мартеница, а дай на мене здраве".

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 12:19 pm Заглавие :

Мартеницата - мощен магически талисман

От векове на хората е известно, че енергийното поле на Земята през месец март е силно, защото: природните сили се събуждат, настъпва пролетното равноденствие и същевременно започва следващият зодиакален цикъл. Хората от древността се мъчат да умилостивят природата и създават свои талисмани. Такава е и мартеницата по нашите земи.

С настъпването на месец март, всички българи започваме да търсим мартенци, които да подарим на нашите близки с пожелание за здраве, щастие и късмет.

По сергийте, магазините и книжарниците вече има много различни видове мартеници, някои от които нямат нищо общо с традиционната. Срещат се под формата на пръстени, значки и други подобни, които нямат магическата сила на обредната магия.

Баба МартаТрадиционната мартеница е била плетена от два основни цвята - червен и бял, като по време на изработването й бабата, която я правела я наричала за здраве, късмет и защита от злото. Именно това наричане (баене) било същността на мартеницата, то я превръщало в мощен магически талисман, кодиран за определената цел.

Корените на мартеницата са от магическите ритуали на прабългарите за пробуждане на пролетните природни сили.

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 12:23 pm Заглавие :

Ето и приказката за Баба Марта:

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име - Сечко. Само че единият наричали Малък Сечко, а другият - Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята.

Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла с благата си усмивка, блестяло слънцето, прелитали весело птичките.

Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, когато топлото слънчице огряло, птичките се обадили, та из тревица стоката си да попасе.

- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е!

Скоро Сечко си отиде - думал й свекърът.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месецът разбирал кога дъжд ще завали, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.

- Кърпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът. - Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!

- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи - казала снахата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла.

Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!

Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове безмилостно забрулили напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.

Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците горе в планината.

Така останал обичаят да се правят мартеници от червена и бяла вълна, за да радостна Баба Марта и да носи само добрини на хората.

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 12:26 pm Заглавие :

Най-голямата мартеница

Най-голямата мартеница с дължина 200 метра изработиха децата от ОДЗ "Мир" в Мездра. С нея те обиколиха цялата детска градина, за да посрещнат най-българския празник 1 март, съобщи БНТ.

Баба Марта закичи входа на детската градина с традиционните Пижо и Пенда и така сложи началото на най-дългата мартеница. За поставянето й помогнаха всичките 120 деца на възраст от 2 до 6 години.

Ивайла, 6 години: "Всички деца сме направили тази мартеница да сме здрави и силни".

Иван, 6 години: "Баба Марта идва само в България и тя и български празник".

Децата се хванаха на хоро около мартенското дърво в двора, окичено в бяло и червено.

За 1 март при децата дойде и подранилата пролет с първите цъфнали теменужки и минзухари.

Пуснато на: Съб Мар 01, 2008 12:34 pm Заглавие :

Ето ви и един прекрасен подарък под формата на разказ ....

М А Р Т Е Н И Ц А

Първо ръмеше дъжд, после по стъклото затропаха, леки и бели, мънички топчета (като че някой там горе дробеше парче стиропор) и когато Марта се наведе над „Малкия принц" и над себе си — за хиляден път, — та после унесено дигна глава, във въздуха се въртяха много разкошни парцали от сняг.

Тя обичаше месеца, който започваше от утре, не само защото носеше същото име. Не само защото и той — като нея — бе женски. Някъде далече в късното й детство — да кажем преди трийсет и осем такива „марти" — беше се случило нещо завинаги, нещо неясно, единствено, чудно, пълно с уплаха и пак така с много разкошни парцали от сняг, които танцуваха заедно с китените, копринените бяло-червени черешки в ръката й, а тя, като не знаеше какво е това, което се е случило с нея, скачаше в сладостна уплаха, пееше и дирижираше всичко наоколо.

После я раглезиха (защото имаха пари и тя им беше едничка), макар заедно с разглезването малката Марта да беше получила знания, възпитание и онзи строй на нервите си за възприятия и реакции, с който открай време се отличават аристократите.

После се разболя, после се омъжи. После той държа ужасно много речи, че на всяка цена иска деца, а тя, като не можеше да се защити от естественото му право, нито да се извини, че не може да ражда, мълчеше и мълчеше — докато отново се разболя.

Разводът мина лесно — след правната дума „взаимно" (която беше натъпкана с толкова много раздяла) всъщност трябваше да се добави: „облекчение". Дори сега — отново сама — трийсетгодишната Марта успя да си вземе от живота онова, което (отдавна подозираше) се полага на всеки. Свободна жена. Сама печели и се гледа сама. Силна. Много образована, с маниери. Интелектуалка с цигара, на чаша кафе. Разходката до леглото много по-лесна от тази до Витоша (в събота и неделя, моля: ти се, с „простаците"). Умен съветник в бизнеса на всеки издигнат приятел. Обърни- лодка, естествено, без предразсъдъци и сантименти. Един ироничен поставяч на обективни оценки. Чисто днешен тип: жената-мъж.

Това ли беше силата на живота? Прословутата средна възраст? Нарицателната Балзакова трийсетгодишница?

"Аз съм мома англичанка" — веднъж изпя един иначе мрачен тип архитект, намигна й безцеремонно и я заведе в ателието си.

"Я свари пет-шест яйца да хапнем — каза той още щом влязоха. — Ей ги там на прозореца."

Марта послушно изпълни нареждането, макар много да й се искаше то да бъде молба.

"Сега едно кафе — каза архитектът веднага след като се нахрани. — Сладко да бъде, точно за такъв тиквеник като мене."

Марта отново се разшета, като автомат. С кафето архитектът започна да пие коняк и да й говори за проектите си (това беше предлогът да дойдат тук, а Марта работеше като юристконсулт в същото предприятие), викаше архитектът, ръкомахаше и ругаеше — страстно разпален. Когато се умори, покани я да вечерят. Без да я докосне с пръст, той я изведе от ателието и докато тя вечеря, изпи още три коняка, разнежи се и й обеща някога пак да я повика в ателието, да му го изчисти.

"Видя ли колко е мръсно?" — попита той дрезгаво, като я изпращаше.

"Да" — каза Марта и за пръв път от много години изпита онова удивително и безименно чувство; да се излееш половината в радостни сълзи.

Тя живя няколко години с него (влюбена до полуда) и едва тогава откри (един прекрасен ден архитектът замина за Африка и повече не се върна), че следващите думи на смешно старомодната песен "Аз съм мома англичанка" съдържат великата и проста истина за жената.

Думите: "родена за любов".

Каква любов? Всички си отиваха. Всичко, до което се докоснеше, с течение на малко време се превръщаше в прах.

Другите имаха деца след любовта и тези деца (о, сигурно много по-важно нещо от бащите) се превръщаха постепенно в прекрасни девойки, в красиви юноши, в мъже, жени — народ, който съставлява света. По същия начин постъпваха следващите (самите тези деца), така се раждаше и следващият свят след тях, и все така — прахът (от другите!) бе побеждаван.

Много пъти се бе канила да си вземе дете. Да си избере едно от тези домове, да го отгледа, да го възпита... Все нещо се случваше да отложи. Все нещо се случваше да си обещае, но — временно — да се откаже. Веднъж дори отиде решена — сто и двайсет километра пътува с влак, но когато видя сградата и децата, които си играеха в двора, седна на едка пейка, мисли два часа унила и си купи само един билет за връщането. Може би по-добре ще е, ако се омъжи за някой, който има дете. Може би... Три дни след пътуването е влака се разболя — този път толкова лошо, че единствената й мисъл беше: "Само да оживея!"

Тя оживя. Доктор Савов (без когото до този момент светът и животът бяха напълно невъзможни) направи някакви чудеса и ето — месец по-късно Марта седи у дома си и зяпа снежинките през прозореца. Пред нея "Малкият принц". През страниците му — които знаеше наизуст и сега само гледаше, а не четеше — целият й живот на една общителна и приятна самотница.

Толкова ли е един живот? Господи, защо човек се ражда?

Противно на отдавна установената си природа, Марта бутна любимата книжка небрежно, стана и се облече бързо.

Излезе и тръгна сред приказните снежинки, задъха се, усети решителност, а веднага след това и бодрост, заслуша се в това само ней познато „хруп-хруп-хруп..." под краката й.

Марта спря пред първия павилион, който зърна, и купи пет мартеници.

Едни бяло-червени черешки за себе си.

Едно смешно шарено коте с пискюлчета, което сложи в плик, написа отгоре: "Конго, Киншаса, посткутия 555, арх. Староселски, подател Марта" — и отиде до пощата да го изпрати.

Един космат мечок за доктор Савов.

Два чифта "Пижо и Пенда" — за децата на единствената й приятелка, останала като скала (Ваня, и "скала", моля ти се — тъй дребничка и винаги разтреперана от една крехка усмивка), останала единствено Ваня — през годините и толкова усложнените прости неща на живота.

След пощата (разписката шумна в ръката й като лист, неволно откъснат от гробище) Марта се запъти енергично към Ваня. Те бяха в къщи — и Ваня, и мъжът й, и децата. Зарадваха й се, пиха кафе — всичко протече, както обикновено. Но децата не подскочиха до тавана от скъпите мартеници на леля Марта. Те имаха свои. Обикновени, ситни „жълъдчета", които подскачаха на якичките им като живи. И — това е всичко, разбира се, бяха им купени от мама.

Останаха доктор Савов и тя. Десет минути след като излезе от Ваня (стиснати зъби, „хруп-хруп-хруп" — като тик вътре в душата й), беше пред болницата.

Портиерът я поздрави и се усмихна. (Имаше един милион такива познати.) Една сестра й каза, че изглежда отлично (все едно нищо, че сега Марта изглеждаше като изрязана от картон), друга й стисна ръката. Пререди чакащите, чукна формално на вратата и влезе при доктор Савов.

— О! — каза той искрено радостен.

— Добър ден — каза тя.

На ревера на престилката му се люлееха два дълги копринени пискюла — може би по-дълги от педя. Бял и червен. Бял, като памуците, които Марта смътно помнеше в ръцете на този човек, надвесен над нея, и червен — като кръвта й, която те отнасяха в кофата.

— Как сме? — попита докторът колкото зарадван от неочакваната визита, толкова и притеснен от прекъсването на работата му с пациента.

Никакъв рунтав мечок не беше той, тя само си измисляше. Една трепетлика бе той — стокилограмовият спортсмен в бяла престилка. Огромен ствол с един милион листа по него, които щяха да спрат да потреперват от радостите, страданията, надеждите, отчаянията, злото, доброто и всичкото из въздуха, който избистря и мъти живота само когато едно неизбежно "трас!" оповести кротко и ясно, че туй е то сбогомът, туй е то откъсването от яките корени и ето — стволът с грохот ще се отмести от вечната пътека на живите, та да направи място на други, бъкащи с любовта, още по-живи и от него.

— Отлично — каза Марта. — Всичко е о'кей. Минавах наблизо и се отбих да ти донеса мартеница.

Той взе мечока от ръката й, погледна я с най-милите си очи (които при него бяха и професия), та каза:

— Марта... Мартеница... Само ти можеш да го измислиш толкоз на място.

Мечокът имаше игла, доктор Савов се огледа и го забоде на календара зад гьрба си. Като се обръщаше отново към нея, огромните пискюли на ревера му (как разкошно разцъфтяват дебелите стволове с нежни листа), да, пискюлите на ревера му се люлееха...

— Не искам да ти преча — каза Марта. — Довиждане.

— Обади се! — каза искрено доктор Савов.

— Непременно — каза тя, като ръката и избърза с вратата и едно „но" от опашката на думата си остана само за нея.

След болницата Марта влезе в първата закусвалня и изпи едно кафе. Права — като в чакалня. Две цигагари изпуши с него. Третата смачка почти цяла, плати с голям бакшиш и бързо излезе.

Тя купи четиридесет и три мартеници от най-близкия павилион. Взе такси и каза адреса на най-близкия от о н е з и домове. Когато стигнаха, даде голям бакшиш и на шофьора.

— Какво обичате, другарко? — любезно я попита възрастният, кротък човек с престилка, на когото тя се представи.

— Ами... нищо особено — каза Марта. — Нося за децата мартеници. Имам... някакъв повод. За здраве. Може ли да им ги раздам?

Човекът с престилката въздъхна незабележимо — като че ли нещо видимо излезе от него и го обви в светлина.

— Другарко... — тихо каза той. — Не знам... какво да кажа. Толкова години съм тука... Елате, елате! Заповядайте!

Той я заведе при децата. Те бяха по-малко от четиридесет и три и за някои имаше по две мартеници. Настана боричкане, смехория — гласът на Марта се извиси.

— Всички ли имат сега? — попита тя накрая.

— Да-а-а! — извикаха децата.

Тя ги огледа и забеляза едно момче, което мълчеше. То беше русо и ужасно слабо — изглежда, костите му толкова бързаха да го направят мъж, та щяха да му пробият кожата.

— А ти? — попита го Марта.

— Какво аз? — направо грубо я попита и момчето.

— Как какво? — зададе третия въпрос от диалога дарителката на мартеници и с решителна крачка отиде при него. — Каквото на всеки, разбира се, и на теб.

Момчето се изчерви силно.

Марта разрови чантата си и откри, че са останали пет мартеници.

— Пет — каза тя. — Последен си, но пък за тебе са пет. А, не. Чакай. За тебе са четири, защото едната си е за мен.

Докато окачваше четирите мартеници на момчето — дългокрако и мълчаливо като щъркел, — Марта изтърва шала си и побелялата й коса потече по рамото му.

— Каква мартеница! — тихо каза човекът с престилката.

— Коя? — попита Марта. — Всичките горе-долу са еднакви.

— Не, нищо — каза човекът. — Аз не за това. Аз си измислям. Нищо, нищо.

Все тъй заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, човекът — прекарал половината от живота си между самотни момиченца и момченца — наистина беше видял една великолепна, жива мартеница, — която тайно си подари и която дълго щеше да помни.

Червеното — бузите на момчето.

Бялото — косата на тази жена.

Дончо Цончев

Пуснато на: Пон Мар 03, 2008 11:14 am Заглавие :

МАРТЕНИЦАТА – НАЙ-ГОЛЯМАТА МИСТЕРИЯ НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

Мартеницата е много по-стара отколкото се предполага. В Кушанското царство, империя, създадена през ІІ век след Христа на територията на днешна Индия и Пакистан с основател легендарният владетел хан Кардама от рода Дула със столица град Пушало, днешен Пешавар, богът на изобилието Фара бил изобразяван като овен, украсен с мартеница на врата.
Българският етнос преобладавал в Кушанската империя. Скулптури са изобразявали мъжете с високи островърхи шапки, идентични с гуглите от ямурлуците на доскорошните овчари из нашенско. Специалисти смятат, че кушаните имали писменост, идентична с глаголицата, което пък потвърждава теорията за доразработка, осъвременяване и усъвършенстване на вече ползвана от старите българи протописменост. Саами Чуудхори, професор от Бенареския университет, в разговор с руския учен и писател Еремей Парнов, споделя, че съществува обща основа на културите на Индия, Шумер и Балканите. За културни връзки между българи и китайци и взаимствене от китайците на нестинарството пише и професор Михаил Арнаудов. Кушанската империя просъществувала до 359 година след Христа, когато била покорена от Китай. Китайците били най-добрите клиенти на кушаните в купуване на коне, но от тях са взаимствали най-вероятно и мартеницата. Факт е, че тя е позната още и в райони около планината Алтай.
Професор д-р Моско Москов от СУ "Св. Климент Охридски" описва пътуване из Монголия, където имал редкия случай да срещне кичене с мартеници на дърво. "На всяко клонче – пише той – бяха вързани сплетени бял и червен конец в красив възел." Създадената от старите българи мартеница е имала своята дълбока символика и магия.
Според адептите на учението за двете жизнени енергии ИН и ЯН спираловидното усукване на двете енергии определя душевния свят на човека. Точно това са били закодирали българските шамани в червения и белия конец на мартеницата. Усукването на конците е само част от други български обичаи, свързани с усукване. Червени усукани върви, наричани гахтани и до днес са запазени в носии на представители на българския етнос в Кавказ, носени са от българите на Волжско-Камска България. Българските магове отпреди 2000 години са стигнали до прозрения, които психотрониката открива едва в наши дни. Не може да не прави впечатление, че ДНК структурите представляват спирала с ляво завъртане, идентично с това, което се прави с червения и белия конец на мартеницата.

Пуснато на: Пон Мар 03, 2008 11:28 am Заглавие :

E аз за това исках да говоря, ама на - Ревета ме е изпреварила!

Именно това е истинското олицетворение на мартеницата - ДНК структурите и енергиите ИН/ЯН.

Оттам идва и поверието за здравето - ами нали ако с ДНК структурите всичко е наред, както и впоследствие с енрегиите ИН/ЯН, то здравето на човека ще е в превъзходно състояние!

Пуснато на: Пон Мар 03, 2008 6:16 pm Заглавие :

Белият цвят предвещава дълъг живот, а червеният - здраве и сила.

Пуснато на: Нед Мар 09, 2008 12:33 pm Заглавие :

От днес започват Сирни Заговезни

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

Седем седмици преди Великден и една седмица след Месни заговезни, винаги в неделя - празник, с който се поставя началото на най-продължителния пост през годината. Трапезата на тържествената вечеря има подчертано обреден характер. По традиция се приготвят баница със сирене, варени яйца, бяла халва с орехови ядки.

Вечерта на празника при родителите се събират семействата на техните синове, дъщери, внуци, за да заговяват от млечни храни. Веселието и оживлението по време на вечерята нараства, когато дойде ред на обичая Хамкане.

На Сирни заговезни (някъде и през цялата Сирна неделя) си вземат прошка.

Най-характерен и съществен обичай е запалването на празничните огньове (Сирнишки огньове). Хората, които се играят, са последните от зимния празничен цикъл. По време на Великденските пости хоро не се играе с изключение на Буенец.

Със Сирни заговезни са свързани и Кукерските игри.

Обредна трапеза: баница със сирене, питка, мляко с ориз, яйца, бяла халва с ядки, риба.

СИРНИШКИ ОГНЬОВЕ

Сирници, курници, гаро, олалие, оратници, оруглици, фенер - обичай, изпълняван на Сирни заговезни. Участници в него са момчета (8-14 години) и ергени.

Преди вечерята (по-рядко след нея) ергените запалват по високите места край селото предварително подготвени купове от слама, съчки, шума и прочее. По-малките момчета правят свои огньове по улиците. Стремежът е огънят да има колкото се може по-висок пламък, защото се вярва, че докъдето стигне светлината му, дотам няма да пада градушка през лятото.

Действията около него са съпроводени с шеговити припевки и наричания. Ергените, а в някои райони на страната и мъже, жени и деца прескачат този огън за здраве и предпазване от бълхи.

Младежите приготвят пръчки, разцепват ги в единия край и привързват към тях слама. Запалват сламата и завъртат оратника, като наричат и благославят.

В Родопите, Тракия и Добруджа същите участници приготвят специални стрели, чавги, пярници, бутурници. На празника те излизат извън населеното място, запалват стрелите от огъня и ги хвърлят към селото, към дворовете на своите избраници или близки с наричания за здраве и плодородие, с пожелания и заклинания за любов и женитба.

Голяма чест и гордост е за момите, в чийто двор са хвърлени много стрели. Тежко и горко на тази мома, на която тази вечер не е изпратена нито една стрела.

В отделни райони на страната пък момците правят паликош - запалват кошове, пълни със слама и ги издигат нависоко, за да осветят далече.

В Южна и Югоизточна България всички играят специално обредно хоро около празничния огън, за да подсилят неговото действие върху бъдещото плодородие.

***

ПРОШКА

Обичай, изпълняван на Сирни заговезни и през цялата Сирна неделя. По-младите целуват ръка на по-старите (деца на родители, младоженци на кумове), изричайки формулата на прошката: "Прощавай мале, тате...".

"Просто да ти е. Господ да прощава" е задължителният отговор. Без Прошка не може да се заговее (въздържание от блажна храна по време на пост).

***

ХАМКАНЕ

Ламкане, ласкане - обичай, изпълняван на Сирни заговезни. На края на кълчищен конец (по-рядко на мартеница), окачен на тавана или на дълъг прът, се връзва силно сварено обелено яйце, сирене, парче халва или въглен. Конецът се залюлява в кръг и всички около трапезата (главно децата) се опитват да уловят окаченото с уста.

Когато децата се наиграят, а старите - нарадват, наричат последователно на всеки от семейството конеца и го запалват. Според това, как гори, се гадае за здраве, дълъг живот или близка смърт.

В някои райони на страната по същия начин се гадае за бъдеща реколта, приплода на добитъка или предстояща женитба.

В Ловешкия край с конеца и сиренето от децата се извършват различни магически действия. Конецът се поставяна гредата на тавана или се заравя в нивата за берекет. Поставя се пред домашната икона и се използва за лечение. Яйцето и въгленът може да се сложат в ярема на добитъка за здраве.
-------------------------------------------------------------
Източник: Календарни празници и обичаи на българите