НЕВИДИМИТЕ ЗАЩИТНИЦИ НА ГОРАТА

Пуснато на: Чет Юли 10, 2008 5:06 pm Заглавие :

Тук ще видите също нещо уникално!

Някой от вас може ли да унаподоби на какво прилича тази фигура на снимката!

СЪЖАЛЯВАМ, НО ... СНИМКАТА Е ИЗЧЕЗНАЛА ( И НЕ САМО ТЯ!!!) ПОРАДИ ФАКТА, ЧЕ САЙТА, КЪДЕТО ГИ БЯХ КАЧИЛА Е ХАКНАТ И ОТГОРЕ НА ВСИЧКОТО СА МУ ПУСНАЛИ И ВИРУС!!!

Нe ви изпитвам ... просто искам вашето мнение! Sad

Аз имам готов отговор, но искам да се консултирам и с вас ...

Пуснато на: Чет Юли 10, 2008 7:03 pm Заглавие :

На мен ми прилича на риба, а може би на акула или кит /последното не е риба, де/ все едно погледнато отдолу-нагоре как плува. Rolling Eyes

Пуснато на: Чет Юли 10, 2008 8:13 pm Заглавие :

Споделям мнението на Кати !

Пуснато на: Чет Юли 10, 2008 8:24 pm Заглавие :

Както винаги - най-смелите!

Мдааа, прави сте Кати и Диди, че тази енергийна структура има формата на риба, но ... не е риба.

На снимката е "хванато" в кадър едно уникално същество, което се нарича силван.

Силван

СИЛВАНИТЕ живеят в храстите и дърветата, но се разхождат навсякъде. На външност изглеждат като изключително красиви мъже - в повечето случаи изкусително разголени, а понякога и напълно голи.

Вакхани по характер, те са със структура близка до тази на лешеите.

Силваните са независими от дървото, от което се раждат и са вечни.

Родили са се с първите дървета. Живеят ден за ден - жестоки и безгрижни. Могат да изчезнат с изчезването на последното дърво.

Големи егоисти са и са безразлични към всички останали.

Изображение на енергийната структура на силвана ...

Силваните са господари на гората.

Пуснато на: Чет Юли 10, 2008 9:23 pm Заглавие :

Ще ви разкажа накратко нещо и за елфите ... все пак в тази тема не съм обяснила какво представляват те.

Елфите може би са най-разумната структура в гората. Крилата им са като на водни кончета, хранят се като пчелите и пеперудите, и са със сребристоярки цветове.

Телата им са като човешките, но многократно по-малки. Елфите се раждат от цветовете на дърветата и идеално се разбират с насекомите.

След физическото унищожение на елф, от него остава само течност. Те биха могли да загинат - въпреки всичко - от сушата, а също така и огънят.

Могат да се придвижват от дърво на дърво; бръмбарът е техния кон, яздят го и издават звук като от сребърна камбанка, но изключително фин и трудно доловим.

Можем да ги примамим с хубаво тихо пеене. Има дневни и нощни елфи. Нощните са сребристо-сини или лилави, но има и черни, които не са добронамерени.

Всички те се хранят с плодове с предпочитания към боровинките и ягодите.

Елфите са хибрид между човек и насекомо и се поддават на магически заклинания. Най-големите познавачи на билките.

На главата си имат "антенки" и не понасят електромагнитните вълни. Елфите са двуполови - мъжки и женски.

Елфите са раса от малки божества на природата и плодородието. Те често са изобразявани като млади мъже и жени с прекрасна външност, живеещи в гори или други места сред природата, под земята или в езера и други водни басейни.

Те са описвани като дълго живеещи или безсмъртни същества, които притежават магически способности.

Обичат да танцуват при лунна светлина; музиката им хипнотизира слушателите, кара танцува дори неживата природа.

Музикант не може да спре елфическата мелодия, докато не се скъсат струните на цигулката му. Заниманието на светлите елфи е преденето и тъкачеството, техните нишки са летящите паяжини.

В редица предания елфите имат свои крале, водят войни и т.н. Вълшебният народ се е наричал елфи и се е делял на два класа - тъмни и светли елфи.

Светлите елфи в средновековната демонология са духове на въздуха, атмосферата, красиви малки човечета ( на ръст около дюйм), с шапки от цветя. Могат да обитават в дърветата, които в никой случай не трябва да се отсичат.

Тъмните елфи живеят и по пещерите, те са зли и войнствени.

Тъмен елф

Джужетата и тролите са защитници и помощници на елфите

Джуджета в митология на европейските народи са малки антропоморфни същества, обитаващи под земята, в планините или в горите.

На ръст са колкото малко дете или колкото пръст, но са надарени със свръхестествена сила; носят дълги бради, понякога имат кози рога или пачи крака. Живеят много по-дълго от хората.

В недрата на земята джуджетата пазят съкровищата си – скъпоценни камъни и метали; те са изкусни занаятчии, могат да коват вълшебни пръстени, мечове и др.

Изявяват се като благонадеждни съветници на хората, понякога са враждебни (особено черните джуджета), отвличат красиви девойки.

Често сами се обръщат за помощ към хората и щедро ги даряват със съкровища. Джуджетата не обичат полевите работи, които вредят на подземното им царство.

Тролите в германо-скандинавската митология са великани в сравнение с елфите. Живеят в планините, където пазят съкровищата си. Те са грозни, имат голяма сила, но са глупави. Явяват се главни защитници и пазители на елфите

Пуснато на: Чет Юли 10, 2008 11:34 pm Заглавие :

Случайно преди 2 дни по тв имаше игрален филм /"Изгубено вълшебство"/ как един млад фотограф се опитвал да заснеме елфи в гората /във филма ги наричаха "феи"/. Историята беше красива, но и драматична - тези, които се докосваха до света на вълшебните същества загубваха живота си при нещастно стечение на обстоятелствата, но не и децата.

Повече за филма - тук.

Пуснато на: Пет Юли 11, 2008 10:21 am Заглавие :

Гледала съм филма 3 пъти - поне ...

Не и тогавашните деца, защото са били все още с чисти и с неосквернени души!

Я сега да видим дали е така с децата?!

Те първи си отиват от този свят, защото са потенциални носители на невиждана агресия.

Тогава, в онова време, са загивали родителите им или други по-възрастни хора от тях, които са били главните причинители на злините в света на "малкия народ".

Но не "малкият народ" ги е наказвал или си е отмъщавал на самите тях, нннееее - просто природните закономерности са рекуширали върху възрастните и родителите им - като проявление на зловредни им постъпки.

А сега просто зловредните дечица си получават на мига заслуженото, а мама и тате страдат отново от собствените си безоотговорни деяния по отношение на възпитанието на тези дечица ... и не само това. Confused

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:02 pm Заглавие :

Ето какво снимах в една гора в събота вечерта, когато бяхме на разходка с маг Живин:

Както виждате на пръв поглед нищо необичайно - една от ония енергийни сферички и ... нищо повече.

Да, ама не е така обаче ... я погледнете по-внимателно:

Тук се вижда ясно главата на ... змей - Змей Горянин!

Очите са му много добре оформени, както и веждите над тях, челото и големия нос, както и самите челюсти.

Ето ви тука една картинка с глава на змей, с която можете да направите сравнение.

Така по-лесно ще забележите, че и нашият змей си има големи уши и т.н. останали змейски атрибути.

Всъщност - има змейове и змиици - и лично аз мисля, че това може да е и змиица - все пак- защото гледа много апетитно точно в посоката, където е маг Живин! Razz

Какво знаем за този вид рептилоиди ли?!

Това ще научите в следващия постинг ...

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:11 pm Заглавие :

ЗМЕЙ

В българската митология змея е същество закрилник. Има два вида змейове - добри и зли.

Сред южните славяни се вярва, че някои змейове (хали) са добротворни — пазят селата си от други змейове и помагат на хората в беда.

Живее в пещери близо до някое село и ако селяните го предразположат, той пази добитъка, нивите и населението от ламите, халите и други лошотии.

Ако не му даряват дарове, змея може да напусне селото и да се премести другаде, където да го почитат повече.

Змей в славянската митология е демон с образ на змия, човек и птица, с крила, крака и опашка.Тялото му е покрито със светещи люспи. Змеят е висша зла сила, пратеник на бога на злото Чернобог, и се стреми да разруши божествения ред — Правда.

Живее в пещери, по високи планини и скали. Змейовете отклоняват или спират облаците и дъждовете, предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера, или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад.

Живее в пещери близо до някое село и ако селяните го предразположат, той пази добитъка, нивите и населението от ламите, халите и други лошотии. Ако не му даряват дарове, змея може да напусне селото и да се премести другаде, където да го почитат повече.

Понякога змейовете принуждават селата, край които живеят, да им дават като данък млади девойки. В противен случай змеят спира реките или отравя езерата.

Змеят може да се превръща в красив млад мъж и да подмамва или отвлича жени.Змеят често залюбва накоя мома, като й се явява в облика на млад силен мъж. Може да бъде разпознат по матовия цвят на кожата и ярко зелениете очи.

Обикновено се твърди, че притежават сурова красота и неземна физическа сила, по-висок е от останалите мъже.

Обикновено се явяват на изгорите си като се крият в кладенците, купа сено на полето или я причакват по тъмно.От техния сексуален контакт се раждат юнаци.

Ако дадена мома е залюбена от змей, тя е обречена - или трябва да се омъжи занего, или залинява и умира. В последния случай змея напуска селото. Затова много често се е случвало моми насила да бъдат давани на змея, за да остане като закрилник.

Етноложка разказва, че в многото си обиколки из страната е записвала множество разкази на баби, които са били любени от змей.

Има метеорологично явление, за което се твърди, че означавало змейова сватба.

Пръв враг на змея е бог Перун — върховният господар. Той преследва злите змейове и влиза в единоборство с тях като винаги побеждава след дълга и опасна борба, по време на която се разразяват страховити бури и стихии.

Богът-конник Ярило също встъпва в битка със злия змей всяка пролет, което е израз на борбата между доброто и злото, между зимата и лятото.

Начин да се прогони зъл змей от селото е фолклорният ритуал „Гонене змей“.

При него всички неженени мъже от селото се събличат чисто голи, събират се в дружина и тръгват да обикалят въоръжени.

Вдигат шум и мушкат навсякъде, където може да се е скрил духът на змея. Ако срещнат човек по улиците може да го набият, защото змейовете често се превръщали в хора.

Накрая всички заедно се изкъпвали в река, така че силата на водата да отнесе злите енергии.

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:23 pm Заглавие :

ЗМЕЙ ИЛИ ЗМИИЦА ...

В българската митология често се преплитат праезически представи с по-нови християнски образи и символи.

Един от най-популярните митологични герои е змеят. Той олицетворява хаоса. Има връзка със земните и с подземните води, гръмотевичните бури и градушките.

В народните представи змеят прилича на огромен гущер с кучешка глава, широка уста, големи очи, четири крака, опашка и остри нокти.

Тялото му е покрито с жълти люспи, може да има вместо една няколко глави, както и крила. Змеят често се влюбвал в най-личната мома. Чрез своята невидима любов нарушавал нейното земно щастие, правел я злочеста, различна от всички останали, болна.

Често причинявал смъртта й - независимо дали като й грабне внезапно душата или като остави момата да се топи и линее.

Любената от змей всичко знаела и можела (както само надарен и докоснал се до знанието на хаоса избраник), но не издавала нищо, защото змеят не й позволявал.

Той не й разрешавал да слага китки, да се реши, да носи нови премени, да ходи на кладенци или на хоро. Ако близките й решели да я омъжат, змеят с гръм и трясък, като вихрушка я отнасял със себе си.

Понякога я грабвал от хорото и повече никой не я виждал. За съжаление дори след лечение с билки обречената не живеела дълго - залинявала, обесвала се или полудявала. Единици успявали да се спасят от змейската любов.

Интересно е описанието на залюбените от змей девойки - змейничавите. Те от малки са неразговорливи, затворени, избягват срещи с хората, не обичат веселието, разговарят със себе си.

Любената от змей е чужда на света – “жива умряла”, небрежна към външността си, посърнала и бледа, несресана и неумита.

Когато се гърми и трещи, такива жени спят като умрели. Странят от хората, не ходят на седенки и на хоро, не се занимават с нищо в къщи. Те са мълчаливи и тъжни, често плачат.

Всъщност това ми прилича на депресия, но според нашите прадеди, по това се познавало кога една мома е залюбена от змей. На тази болест в Самоковско казвали “облачката ограма”, защото змеят бил облак, а любената от него намирали в синини.

МАГИИ ЗА ПРЕДПАЗВАНЕ ОТ ЗМЕЙСКА ОБИЧ

Според преданията любовта на змея е болест, която се лекува с отвара от "змеева" билка. На залюбената мома й баели, прекадявали стаята й с билки. Тъй като залюбването ставало при предпочитаните от змея дъжд, вятър, гръмотевици, на девойките забранявали да излизат навън, да пеят и да викат в такова време.

"Мома или момък, любени от змей, не трябва да казват на никого, понеже ще умрат - обяснява Лилия Старева. - Жена, която ще роди змей, го носи 11 месеца. Има една поговорка: " Змей ли носиш, та още го няма детето".

Нощта, в която щял да се роди змей, викали по къщите дванадесет девойки да му приготвят риза, да го облекат. Те му я съшивали мълчешком и му я обличали, също без да издумат дума. "

Змей или змеица предците ни се опитвали да прогонят надалеч с билките вратига, жълта комунига и тинтява. На запустяло огнище извън дома, в медно менче сварявали през деня китка от тези билки. С водата ръсели моми, ергени, младоженци, поотраснали деца. Китката после заравяли в пепелта на огнището.

Магическият ритуал, правен за предпазване от любовта на змей, е известен като обичая "кумичене", извършван на Лазаровден и Връбница. Лазарките отиват на река, като всяка от тях носи оплетено венче и специално омесен обреден хляб "кукла".

На дървена дъсчица момите нареждат венчетата и куклите и ги пускат да се носят по течението. Онази мома, на която венчето заплува най-напред, се определя за "кумица". Тя повежда моминското хоро към къщата си, където се слага обща трапеза.

Според народното поверие девойката, която е била кумица и се е кумичила, няма опасност да бъде похитена от змей и има право да се моми, да очаква сватове и да се омъжи.

ГОНЕНЕ НА ЗЪЛ ЗМЕЙ

Обичай, характерен за Северозап. Б-я. В този район съществува вярване, че когато настъпи дълга суша, в околността се заселва змей ( в нар. митология той е пазител и заповедник на водата).

За да го прогонят, няколко мъже се въоръжават с тояги или остри сечива и тръгват посреднощ голи из селото. Докато трае гоненето се пази ритуално мълчание.

Преминава се през селото, обикалят се ниви, градини, воденици, кошари като с тоягите мушкат навсякъде, където се предполага, че се е скрил змеят и го плашат, като вдигат шум: трошат разни непотребни вещи, провикват се силно, гърмят.

Най-накрая участниците се изкъпват в реката.

Змеят може да бъде победен от лековити билки - вратига, комунига, синя горска тинтява, чемерика, перуника, набрани на Еньовден или през Русалската неделя.

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:28 pm Заглавие :

ЗМЕЙ

Змеят е митологично същество от подземния свят. Змеят, подобно на космическото дърво, свързва трите свята и дели вселената по вертикала.

Змията (змеят) често изпълнява ролята на космически медиатор, който свързва подземния, земния и небесния свят и се доближава функционално до космическото дърво или е негов вариант.

В космогоничните представи на Двуречието и Египет змеят се отъждествява с първичния хаос, с първичния океан, който обхваща света. Най-ранните символни изображения съчетават змей и вода - вълнообразна или начупена линия.

Змията-змей се почита не заради реалните си свойства, а заради това, че символизира божеството на подземния свят. Също така змеят се счита за носител на здраве и неизчерпаеми жизнени сили, на плодородие и безсмъртие.

Известни са изображения на змия-змей още от късния палеолит на територията на Европа и Азия. Изкуството на неолита и енеолита е пропито от образа на змията.

В ШУМЕР и АКАДИЯ, ЕГИПЕТ и МАЛА АЗИЯ, силите на хаоса се представят в образите на различни демонични същества, победата над които се осмисля като космогоничен акт или като поддържане на космически ред в света.

Най-ранните образи, представящи в класически вид космическия ред - световното дърво, намиращо се в свещената гора и пазено от змеевидно чудовище, което е победено от героя - се откриват в мита "Гилгамеш в страната на живота" (Месопотамия).

Във ВАВИЛОНСКАТА МИТОЛОГИЯ отново се среща образът на змея като централна фигура от силите на хаоса. В митът за борбата между Мардук и Тиамат, богинята-майка е представена като превъплъщение на неорганизирания свят, и самата тя има змиевиден вид.

Месопотамското изобразително изкуство е оставило много добре развит образ на змея - от класическия му вид като голяма змия, през четириного чудовище, до антропоморфизирано изображение.

Интересен е фактът, че змея се превръща от хтонично митологично същество в небесен "слънчев" змей, а също и това, че се превръща в атрибут на върховния бог. Това развитие на образа се откроява много ясно в мита за Мардук и Тиамат.

Графично-стилизираното представяне на образа на змея (начупена линия) се преодолява, и прави преход от "обозначаване" към "изобразяване". Появата на крилат змей е свидетелство за издигането му от подземното в небесното царство.

В ЕГИПЕТ, както и в Двуречието, змеят се превръща в атрибут, в свещено животно на върховното божество Ра. И в египетската митология се наблюдава отделянето на змея от подземния свят и превръщането му в слънчев змей - пазител и помощник на върховното слънчево царство.

Оформят се представите за добрия и лошия змей.

ДОБРИЯТ ЗМЕЙ, увенчаващ короната на слънчевото божество, е негов пазител, негово оръжие и помощник в борбата му със змея Апоп.

ЛОШИЯТ ЗМЕЙ остава антагонистът на подземния свят - змеят Апоп, основният враг на Слънцето, стремящ се да го погълне. Свещената змия, която пази Слънцето, се намира и на челото на фараона - земният представител на Слънцето. В Египет, подобно на Месопотамия, се среща образа на змея като жена - богинята Рененутет, която е пазителка и покровителка на плодородието.

Митологичната змия заема особено важно място в КРИТО-МИКЕНСКАТА. Богинята, закрилница на дома, държи във всяка една от ръцете си по една змия.

В традиционната БЪЛГАРСКА КУЛТУРА и изобразително изкуство образът на змията и змея е много често срещан мотив. С развитието на изобразителното изкуство през Възрожденската епоха: църковна живопис, дърворезба, каменна пластика, металопластика - змеят и змията присъстват в много изображения.

Наред с останалите животински мотиви те придават внушението за предпочитаемост към чудовищност. Последното важи особено силно за дърворезбата и отчасти за каменната пластика. Образът на змеят се открива като вярване и изобразителна практика още в древна Тракия (вятърът Борей).

Прабългарите също носят в религиозната си традиция змея-дракон. В славянската религиозна езическа система е много силна вярата за хвърчащи смоци-змейове, чийто образи се откриват в мита за борбата на върховното божество Перун.

Змеят е един от основните персонажи в митологичната система на българите. Народните вярвания за това митично същество разкриват тясната връзка между змея и змията от една страна, и човека и птицата от друга.

Змеят произлиза от змия (смок), която не е видяна от човешко око за дълъг период от време (10-40-100 години), поникват й крила и започва да лети. Змейовете имат и човешки произход - те се раждат при връзката между смъртна жена и змей. Някои змейове дори са хора.

Външният облик на змея напомня на змия, човек и птица - има крила, крака и дълга опашка. Змеят е мъжки митичен персонаж. Той обитава пещери, дупки, пукнатини, живее във високи планини и скали - от където е и прозвището му Горянин.

Аналогично с митологията на Двуречието и Египет, змеят и в българската народна вяра изпълнява няколко функции. Най-важната от тях е да бъде стопанин, покровител. И в българските митове се среща двуборчеството между змея и халата, както и змееборството.

В борбата с халата змеят хвърля огнени стрели и камъни, от което се получават светкавиците и гръмотевиците. Змейовете са първи помощници на св. Илия, който поема функцията на змееборец.

Щом светецът забележи някоя хала, свиква змейовете, качва ги на колесницата си и заедно с тях хвърля стрели и камъни по халата. Винаги камъкът е главно оръжие на змея.

В БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО са широко разпространени и образите на ламята и халата, които са близко свързани със змея. Ламята произхожда от змийска глава, попаднала на рог на вол или бивол, и сраснала се с него след 40 дни.

Външният вид на ламята напомня огромен гущер с кучешка глава, четири крака, и опашка, която се завива на колело. Ламята живее в пещери и дупки и пази съкровища.

Най-типични нейни черти са лакомия и кръвожадност. Според някои поверия ламята изчезва напълно след като св. Георги я убива.

Змеят след дълги години се превръща в хала и живее на небето. И тук се вижда аналогът с Египет и Двуречието за трансформацията на образа на Змея, но в по-различен вид. В българското народно творчество змеят е покровител на хората, докато ламята и халата са носители на унищожителната сила на природата.

Змеят е преди всичко земно и небесно същество, с черти на змееборец и гръмовержец. Халата е свързана с небесните води, но и с разрушителната сила. Ламята запазва връзката със земните и подземните води, като причинява суши и наводнения.

Змеят и неговите трансформации - хала и ламя, както и превръщането му от хтонично в соларно митологично същество, са многократно изобразявани в българското изобразително изкуство, в каменната пластика, в дърворезбата.

Образът на змея в българската каменна пластика. От периода на Първата Българска държава (VII-IX) каменната пластика е народно изкуство, и е предимно декоративна.

В нея липсват ярко подчертаните елементи на символизъм и религиозен мистицизъм, въпреки че църковните догми са строги и са ограничили тематичния и сюжетен кръг в творчеството на майсторите-каменорезбари и скулптури.

Изображенията на животните (заек, куче, птица) обикновено са свързани с растителните мотиви. До нас не са достигнали много образци на каменната пластика от този период, върху които да фигурира образа на змея.

Най-известна е шуменската плоча, която е била с култово предназначение и върху която се виждат изображения на две змии, заобиколили мъж от двете му страни. От митологичните и фантастични същества са познати образите на лъв, лъвица и грифон.

В СРЪБСКАТА МИТОЛОГИЯ има запазени вярвания за душата, култ към камъните, дърветата, билките, животните, небесните тела и техния произход.

ЗМЕЙ (Змаj)

Митологично същество, което в различни райони на Сърбия се представя по различен начин. Според вярванията за образа на змея той се разделя в три групи – змейове които се идентифицират с метеорити (ватрени змаj – огнени змейове), змейове – хора и змейове – змии.

В народната традиция змей се явява рядко като аждая в изправен ръст, при повечето случаи се доближава до змея- змия, но такъв е до един момент. В народните приказки се разказва за някякъв змийски цар- змей, който денем живеел в планината Цера, а през нощта ходел в мачванското село Ночая.

Хранил се с деца от 4- 5 години, които мачваните всяко утро му довеждали. Трудно е до се разграничат трите групи змейове, защото като се разглежда някой според народните вярвания, има елементи и от другите две.

Като цяло независимо от “вида” , змея не е зло същество. Изключения има, и те не са редки, най-много такива са в народната литература, което значи, че може да са дошли от чужди народни предания.

Образа на змея, в сръбските представи, е трудно да бъде описан, защото на места има елементи и от трите споменати групи. Няколко примера :

В източна Сърбия се вярва, че змея е някаква птица със змииска опашка, която лети нощем и от нея струи светлина. Змея ставал от шаран, който бил на 40 години и тогава добива крака и крила. Вярва се, че някои домашни животни могат да бъдат силни змейове – като петела, гъсока, пуяка.

Те имат вече по едни крила, но могат да им поникнат по още едни по-малки, змеевски, така стават много силни и могъщи и могат да се борят със халата, която води градоносните облаци.

Змейовете може да имат и човешки облик. Те са известни здухачи, и бранят своето село и край от нещастия.

За много личности в сръбския народен епос може да се каже, че са змейове, или са родени от отношенията на змей със вила или обикновена девойка.

Такъв е Змаj – Огнен вук, възпят в народните песни още със своето раждане, когато Йерина говори с турците :

Не е чедо като чедо,
с вълча лапа и орлово крило
и змейски кръг под мишницата,
из уста му огнен пламък бие,
от майка си не може да бъде закърмен.

Или в песента за Милош Обилич змейски син, където се казва :

Какви юнаци имаме в Сърбия,
всичките отгледани от вили
много са се змейове родили.

Като такива змейове са описани още Реля Бошнянин, Банович Секуля, Банович Страхиня, Лютица Богдан и Кралевич Марко.

Особеностите на змея зависят от групата в която попада и от вярванията и преданията които го описват, затова змейовете от един край се различават от змейовете от друг.

Някои змейове могат да бъдат идентифицирани като метеорити, явяват се нощем и само в някои изключения денем. Прелитат през небето, светят, чува се свистене, бучене и после тътен, трясък.

Когато такъв змей разпери своите огнени крила, народната песен казва :

Из крила му жив огън се сипе,
сипе се над елови клони,
кога падне на земята черна,
всияката трева по земята запалва.
или
засия Ястебац планина,
и полетя змей от Ястребца,
забеляза се от Крушово поле.

Има една приказка “Баш челик”, в която появата на змей предизвикала в двореца стрес и шумотевица.

Когато дошъл змейският цар, целия двор засиял и заблестял. Като свое предвестник змея изпратил метеорит и затова сръбския народ припознава змея с тази природна поява.
Преди всичко змея се свързва с огъня.

Има гатанка която гласи : имало два дола, между тях змей лежи, гдето змея лежи трева не расте. Отговора е : огъня в огнището.

Змейовете – змии от народните вярвания са описани в приказките. За тях се казва, че са крилати змии които летят и могат да се определят и като змейове – метеорити. Имат държание като на хората, но са много по силни от тях.

Има вярване, че змия след определен брой години, например сто, става змийски цар. Има и вярване за смок който брани от град, и смок който се бори с хала. Във всичко по-горе казано има връзка между змея и змиите.

Змейовете – хора са споменати вече при юнаците от сръбския епос, които както вече видяхме с визията на змейове или змейски синове.

В източна Сърбия се вярвало, че има хора които като ги сполети нещастие, умрат или заспят, от телата им излиза дух, който например може да се бори с алата предвождаща градобитните облаци.

Те могат да бъдат и мъже жени, и също така са най-силни докато са млади, а най-силен и най-як е такъв змей – човек когато е новороден и още не е закърмен.

Змейовете като цяло не са лоши същества освен в някои особени случаи в които могат да предизвикат суша.

В българската народна митология също има представи за змея – змия и змея – човек (макар да се доближава повече до здухача в сръбската), но огнения змей не присъства. Отново има връзка между змея и огъня, но не се отъждествява с метеорит, а с огнените стрели и камъни, от които се получават светкавиците и гръмотевиците, при борбата с халата.

Друга съществена разлика е, че децата на любените от змей са нездрави психически и физически в българските представи, докато тук както видяхме са описани като юнаци.

Може би една от най-важните функции на змея като български митологичен персонаж е да бъде стопан, покровител, което го доближава до змията-стопан.

Със тези функции в Сърбия е нагърбен здухача и домашния дух покровител - дjед.

АЖДАЯ (Аждаjа)

Митично същество останало в представите и митове на много народи. Сродно е на змея и халата. Аждаята е виждана и от смъртни хора, докато халата и змея само от прозорливите.

Аждаята е огромна крилата змия, с нечетен брой глави като на гущер или крокодил, по изключение може и с две.

В преданията се споменава за три-, седем- и деветоглави, с четири къси крака, змийска опашка, крила като на прилеп, с отворени челюсти от които излиза пламък, страховит поглед, люта и ненаситна. Тя се превръща от змия доживяла 30 или 100 години и така добива крила и крака.

Аждаята обитава планински и пещерни езера. Силата и се крие във врабче – “ далеко в друго царство, под царския град, имало езеро, в него аждая, в нея шопар, в шопара – заек, в заека – гълъб, в гълъба – врабец, а в него силата на аждаята”.

Хората пренасяли на съществото животински жертви, а понякога и девойки, за да спасят селището си от нея. Малко хора са успели да я убият, защото когато я стреляли с пушка, оловото отскачало от нея.

Може да я прогони и убие св. Стефан или гръмовете на св. Илия, а на някои аждаи главите им са обковани със желязо и може да ги убие само св. Георги.

Има вярване, че тя нападнала слънцето, когато се родило. Покачила се на една висока планина, където се били родили три слънца и тя изяла две и тъкмо да изяде и третото, се появила една лястовица и гущерица, които го спасили и то сега ни грее.

Лястовицата дръпнала слънцето пред аждаята, а гущерицата я захапала за опашката и й отклонила вниманието. Вярва се, че води градоносните облаци.

Представите при българите за ламята се припокриват с по-горе посочените. При сърбите липсва борбата на това митично същество със змея, а в нашите народни вярвания отсъства легендата за слънцето и аждаята.

ХАЛА (Ала)

Зооморфно същество, сродно на аждаята и змея.

В Косово се вярва, че халата е огромна, опашката и се спуска до земята, а главата и е в облаците. Ако човек зърне главата и , ще полудее от страх.

Тя е много силна и много лакома и ненаситна, затова има и погаворки “ як като ала “ и “ ненаситен като ала “.

Пакости на хората в първата половина на лятото, когато зрее житото. Тя води черни и градобитни облаци и бури, които унищожават посевите. МожЕ да се види във вид на орел, който предвожда облаците и пищи. Някъде води борба със змей, който пази посевите.

Когато халата тръгва се вдига вихър, ако човек бъде хванат в този вихър ще полудее. В Сремско се вярва, че ако птица мине под облака ще бъде като халосана, ще падне и ще умре. Ако куче намери птицата и я изяде ще побеснее.

Когато се скрие слънцето или месеца има вярване, че халата ги е закрила с крилете си и иска да ги погълне. Когато слънцето започне да се показва и е почервеняло, това се смята че е от кръвта където го е погълнала халата, а когато напълно изгрее се смята, че е победило. Когато халата успее да погълне слънцето ще настъпи края на света.

За да не стане това по време на затъмнение хората стрелят с пушки, вдигат шум с клепала и звънци, жените баят.

Има предание което разказва че хората гонели някаква хала, която стигнали в Стига ( Бранически край ) и тежко ранили, умряла в пещера край Голупца. Казват, че от трупа и излязла голубачката мушица, която била опасна за живота на хората и животните.

Когато започнат да идват черни облаци, които води халата се казва: “ Ало, не идвай, отивай на Татар планина “. Пред къщата изнасят маса на нея хляб и нож с черна дръжка и секира, които поставят с острото към облака, за да го прогонят. Алата може да бъде изгонена от змей, здухач или прозорлива жена.

Халата може да се превръща в хора и животни и тогава могат да я видят само шестаци ( хора с по 6 пръста на ръцете или краката ). Тя отклонява хората от пътя им като ги изяжда край потоци. Отвлича и деца, които изяжда в леговището си, там често са намирани детски кости и пролята кръв. Яде също и волове.

Със халата свързват студените северни и силни ветрове, които изкореняват дървета и вдигат покривите на сградите.

Функциите на халата в българските представи са идентични.

Едиствената разлика е, че в българските вярвания тя има описание що за същество е (бик с рогове, гола като човек, много стара, във вид на смок, с дълга опашка от земята до небето, с шест крила и дванадесет опашки и др.), докато при сърбите е спомената само като зооморфна

СДУХАЧ (Здухач)

Това е човек, който има надприродни свойства. Другите му имана са здуха, здухат, здува, здувач, стуха, стухаh, стува, стуваh ( в Босна, Херциговина, Черна гора и Санцак ) или вjедогоньа и jедогоньа ( в Которския залив ).

Докато спи от него излиза дух, който води ветрове, гони облаци, донася и отпраща град или се бие с други здухачи. Под друго тълкуване това е чудно митично същество, което живее по планините без някакъв специфичен облик.

Вярванията са най-разпространени в централните предели на страната и най-вече в босна, Херциговина и Черна гора или там където има големи маси от преселници. Смятало се, че всеки край, племе и род има свой сдухач.

Те защитават своята околия в борба със съседни сдухачи. Вярвало се, че можело да предсказват бъдещето.

За много исторически личности се смята че са били такива – Марко Милянов, Петър I Петрович и др. За тях ясно си личи, че са здухачи, защото имали добър дух, който прави само добро за своя край, защитава го, бори се за него и през това време причинява лошо на друг край.

Сдухачи може да бъде и дете, и жена. За някои животни също се вярвало, че могат да бъдат – като овчарското куче, волът, кравата, овена, коня, ярето и др. За дете, което се роди във “ риза “ се вярва че е предопределено да бъде сдухач.

Някъде се вярва, че тази риза е червена, на други места бяла. Много било важно да се запази и когато стане здухач винаги да е в неги и особено в “ акциите “ му или постоянно да е скрита някъде от погледа на хората.

В Куча се вярва, че я крие под надгробния камък на гроб на сродник откъдето взима още сила за борбите си.

На пръв поглед сдухачите не се различават от обикновените хора. Само където спят по-непробудно и тежко и трудно се събуждат, защото през това време духът им не е в тях. Имат изморен вид и дълги нокти, често са замислени и сериозни.

Те са като “ щастливи ръце “ за своя дом и околия, долавят всяка тегоба и несгода. По силни са от другите хора и имат свийството да предричат собсвената си смърт.

Често при борби с други сдухачи провождат в техните краища облаци с град и бури и така предпазват своя край, народ и посеви. Например презморски здухачи ( от Италия ) воюват против здухачите на Черна гора и Арбанаш.

Сдухачите животни се борят помежду си като от зависи съдбата на стадото и стоката. Борбата между сдухачите се води в определено време и дни от годината и по определен начин, когато духат силните пролетни и есенни ветрове.

Предвождат ги по старши и така се получават войски. В борбата се влиза с оръжие, което е различно и особена за всеки. За едни е заострено парче черен бор приличащо на вретено.

Други използват големи дървета – букове или брястове, които изкореняват със една ръка. Ако в близост няма дървета се бият с огромни камъни, които и голям брой хора не могат да повдигнат.

Освен оръжия носят още и ведра за мляко, лопати и метли за житното гумно. Тези предмети обикновено са главна цел в борбата, която трябва да се достигне, ако ги отнемат от другите взимат им плодородието и берекета, докато загубилите не си ги върнат.

Местата на които се водят тези сражения са планини, високи места, морския бряг. Тези битки са страшни, защото има силни ветрове, които носят много прах, унищожават реколтата, разрушават къщи, могат да убият и човек ако е в близост.

Както във всяка битка и тук има ранени и убити. Има вярване, че човек, който умре неочаквано е бил сдухач. Тези, които са ранени не живеят дълго, те са слаби, изчерпани и много уморени и не могат да се оправят.

От горе изложеното се вижда, че сдухача не спада към злите същества, но ако със своята сила и знание служи на дявола, след смъртта си може да вампиряса.

По своите характеристики сдухача се доближава до змея – човек в българската митология, както вече бе споменато.

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:28 pm Заглавие :

ЗМЕЙ

Змеят е митологично същество от подземния свят. Змеят, подобно на космическото дърво, свързва трите свята и дели вселената по вертикала.

Змията (змеят) често изпълнява ролята на космически медиатор, който свързва подземния, земния и небесния свят и се доближава функционално до космическото дърво или е негов вариант.

В космогоничните представи на Двуречието и Египет змеят се отъждествява с първичния хаос, с първичния океан, който обхваща света. Най-ранните символни изображения съчетават змей и вода - вълнообразна или начупена линия.

Змията-змей се почита не заради реалните си свойства, а заради това, че символизира божеството на подземния свят. Също така змеят се счита за носител на здраве и неизчерпаеми жизнени сили, на плодородие и безсмъртие.

Известни са изображения на змия-змей още от късния палеолит на територията на Европа и Азия. Изкуството на неолита и енеолита е пропито от образа на змията.

В ШУМЕР и АКАДИЯ, ЕГИПЕТ и МАЛА АЗИЯ, силите на хаоса се представят в образите на различни демонични същества, победата над които се осмисля като космогоничен акт или като поддържане на космически ред в света.

Най-ранните образи, представящи в класически вид космическия ред - световното дърво, намиращо се в свещената гора и пазено от змеевидно чудовище, което е победено от героя - се откриват в мита "Гилгамеш в страната на живота" (Месопотамия).

Във ВАВИЛОНСКАТА МИТОЛОГИЯ отново се среща образът на змея като централна фигура от силите на хаоса. В митът за борбата между Мардук и Тиамат, богинята-майка е представена като превъплъщение на неорганизирания свят, и самата тя има змиевиден вид.

Месопотамското изобразително изкуство е оставило много добре развит образ на змея - от класическия му вид като голяма змия, през четириного чудовище, до антропоморфизирано изображение.

Интересен е фактът, че змея се превръща от хтонично митологично същество в небесен "слънчев" змей, а също и това, че се превръща в атрибут на върховния бог. Това развитие на образа се откроява много ясно в мита за Мардук и Тиамат.

Графично-стилизираното представяне на образа на змея (начупена линия) се преодолява, и прави преход от "обозначаване" към "изобразяване". Появата на крилат змей е свидетелство за издигането му от подземното в небесното царство.

В ЕГИПЕТ, както и в Двуречието, змеят се превръща в атрибут, в свещено животно на върховното божество Ра. И в египетската митология се наблюдава отделянето на змея от подземния свят и превръщането му в слънчев змей - пазител и помощник на върховното слънчево царство.

Оформят се представите за добрия и лошия змей.

ДОБРИЯТ ЗМЕЙ, увенчаващ короната на слънчевото божество, е негов пазител, негово оръжие и помощник в борбата му със змея Апоп.

ЛОШИЯТ ЗМЕЙ остава антагонистът на подземния свят - змеят Апоп, основният враг на Слънцето, стремящ се да го погълне. Свещената змия, която пази Слънцето, се намира и на челото на фараона - земният представител на Слънцето. В Египет, подобно на Месопотамия, се среща образа на змея като жена - богинята Рененутет, която е пазителка и покровителка на плодородието.

Митологичната змия заема особено важно място в КРИТО-МИКЕНСКАТА. Богинята, закрилница на дома, държи във всяка една от ръцете си по една змия.

В традиционната БЪЛГАРСКА КУЛТУРА и изобразително изкуство образът на змията и змея е много често срещан мотив. С развитието на изобразителното изкуство през Възрожденската епоха: църковна живопис, дърворезба, каменна пластика, металопластика - змеят и змията присъстват в много изображения.

Наред с останалите животински мотиви те придават внушението за предпочитаемост към чудовищност. Последното важи особено силно за дърворезбата и отчасти за каменната пластика. Образът на змеят се открива като вярване и изобразителна практика още в древна Тракия (вятърът Борей).

Прабългарите също носят в религиозната си традиция змея-дракон. В славянската религиозна езическа система е много силна вярата за хвърчащи смоци-змейове, чийто образи се откриват в мита за борбата на върховното божество Перун.

Змеят е един от основните персонажи в митологичната система на българите. Народните вярвания за това митично същество разкриват тясната връзка между змея и змията от една страна, и човека и птицата от друга.

Змеят произлиза от змия (смок), която не е видяна от човешко око за дълъг период от време (10-40-100 години), поникват й крила и започва да лети. Змейовете имат и човешки произход - те се раждат при връзката между смъртна жена и змей. Някои змейове дори са хора.

Външният облик на змея напомня на змия, човек и птица - има крила, крака и дълга опашка. Змеят е мъжки митичен персонаж. Той обитава пещери, дупки, пукнатини, живее във високи планини и скали - от където е и прозвището му Горянин.

Аналогично с митологията на Двуречието и Египет, змеят и в българската народна вяра изпълнява няколко функции. Най-важната от тях е да бъде стопанин, покровител. И в българските митове се среща двуборчеството между змея и халата, както и змееборството.

В борбата с халата змеят хвърля огнени стрели и камъни, от което се получават светкавиците и гръмотевиците. Змейовете са първи помощници на св. Илия, който поема функцията на змееборец.

Щом светецът забележи някоя хала, свиква змейовете, качва ги на колесницата си и заедно с тях хвърля стрели и камъни по халата. Винаги камъкът е главно оръжие на змея.

В БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО са широко разпространени и образите на ламята и халата, които са близко свързани със змея. Ламята произхожда от змийска глава, попаднала на рог на вол или бивол, и сраснала се с него след 40 дни.

Външният вид на ламята напомня огромен гущер с кучешка глава, четири крака, и опашка, която се завива на колело. Ламята живее в пещери и дупки и пази съкровища.

Най-типични нейни черти са лакомия и кръвожадност. Според някои поверия ламята изчезва напълно след като св. Георги я убива.

Змеят след дълги години се превръща в хала и живее на небето. И тук се вижда аналогът с Египет и Двуречието за трансформацията на образа на Змея, но в по-различен вид. В българското народно творчество змеят е покровител на хората, докато ламята и халата са носители на унищожителната сила на природата.

Змеят е преди всичко земно и небесно същество, с черти на змееборец и гръмовержец. Халата е свързана с небесните води, но и с разрушителната сила. Ламята запазва връзката със земните и подземните води, като причинява суши и наводнения.

Змеят и неговите трансформации - хала и ламя, както и превръщането му от хтонично в соларно митологично същество, са многократно изобразявани в българското изобразително изкуство, в каменната пластика, в дърворезбата.

Образът на змея в българската каменна пластика. От периода на Първата Българска държава (VII-IX) каменната пластика е народно изкуство, и е предимно декоративна.

В нея липсват ярко подчертаните елементи на символизъм и религиозен мистицизъм, въпреки че църковните догми са строги и са ограничили тематичния и сюжетен кръг в творчеството на майсторите-каменорезбари и скулптури.

Изображенията на животните (заек, куче, птица) обикновено са свързани с растителните мотиви. До нас не са достигнали много образци на каменната пластика от този период, върху които да фигурира образа на змея.

Най-известна е шуменската плоча, която е била с култово предназначение и върху която се виждат изображения на две змии, заобиколили мъж от двете му страни. От митологичните и фантастични същества са познати образите на лъв, лъвица и грифон.

В СРЪБСКАТА МИТОЛОГИЯ има запазени вярвания за душата, култ към камъните, дърветата, билките, животните, небесните тела и техния произход.

ЗМЕЙ (Змаj)

Митологично същество, което в различни райони на Сърбия се представя по различен начин. Според вярванията за образа на змея той се разделя в три групи – змейове които се идентифицират с метеорити (ватрени змаj – огнени змейове), змейове – хора и змейове – змии.

В народната традиция змей се явява рядко като аждая в изправен ръст, при повечето случаи се доближава до змея- змия, но такъв е до един момент. В народните приказки се разказва за някякъв змийски цар- змей, който денем живеел в планината Цера, а през нощта ходел в мачванското село Ночая.

Хранил се с деца от 4- 5 години, които мачваните всяко утро му довеждали. Трудно е до се разграничат трите групи змейове, защото като се разглежда някой според народните вярвания, има елементи и от другите две.

Като цяло независимо от “вида” , змея не е зло същество. Изключения има, и те не са редки, най-много такива са в народната литература, което значи, че може да са дошли от чужди народни предания.

Образа на змея, в сръбските представи, е трудно да бъде описан, защото на места има елементи и от трите споменати групи. Няколко примера :

В източна Сърбия се вярва, че змея е някаква птица със змииска опашка, която лети нощем и от нея струи светлина. Змея ставал от шаран, който бил на 40 години и тогава добива крака и крила. Вярва се, че някои домашни животни могат да бъдат силни змейове – като петела, гъсока, пуяка.

Те имат вече по едни крила, но могат да им поникнат по още едни по-малки, змеевски, така стават много силни и могъщи и могат да се борят със халата, която води градоносните облаци.

Змейовете може да имат и човешки облик. Те са известни здухачи, и бранят своето село и край от нещастия.

За много личности в сръбския народен епос може да се каже, че са змейове, или са родени от отношенията на змей със вила или обикновена девойка.

Такъв е Змаj – Огнен вук, възпят в народните песни още със своето раждане, когато Йерина говори с турците :

Не е чедо като чедо,
с вълча лапа и орлово крило
и змейски кръг под мишницата,
из уста му огнен пламък бие,
от майка си не може да бъде закърмен.

Или в песента за Милош Обилич змейски син, където се казва :

Какви юнаци имаме в Сърбия,
всичките отгледани от вили
много са се змейове родили.

Като такива змейове са описани още Реля Бошнянин, Банович Секуля, Банович Страхиня, Лютица Богдан и Кралевич Марко.

Особеностите на змея зависят от групата в която попада и от вярванията и преданията които го описват, затова змейовете от един край се различават от змейовете от друг.

Някои змейове могат да бъдат идентифицирани като метеорити, явяват се нощем и само в някои изключения денем. Прелитат през небето, светят, чува се свистене, бучене и после тътен, трясък.

Когато такъв змей разпери своите огнени крила, народната песен казва :

Из крила му жив огън се сипе,
сипе се над елови клони,
кога падне на земята черна,
всияката трева по земята запалва.
или
засия Ястебац планина,
и полетя змей от Ястребца,
забеляза се от Крушово поле.

Има една приказка “Баш челик”, в която появата на змей предизвикала в двореца стрес и шумотевица.

Когато дошъл змейският цар, целия двор засиял и заблестял. Като свое предвестник змея изпратил метеорит и затова сръбския народ припознава змея с тази природна поява.
Преди всичко змея се свързва с огъня.

Има гатанка която гласи : имало два дола, между тях змей лежи, гдето змея лежи трева не расте. Отговора е : огъня в огнището.

Змейовете – змии от народните вярвания са описани в приказките. За тях се казва, че са крилати змии които летят и могат да се определят и като змейове – метеорити. Имат държание като на хората, но са много по силни от тях.

Има вярване, че змия след определен брой години, например сто, става змийски цар. Има и вярване за смок който брани от град, и смок който се бори с хала. Във всичко по-горе казано има връзка между змея и змиите.

Змейовете – хора са споменати вече при юнаците от сръбския епос, които както вече видяхме с визията на змейове или змейски синове.

В източна Сърбия се вярвало, че има хора които като ги сполети нещастие, умрат или заспят, от телата им излиза дух, който например може да се бори с алата предвождаща градобитните облаци.

Те могат да бъдат и мъже жени, и също така са най-силни докато са млади, а най-силен и най-як е такъв змей – човек когато е новороден и още не е закърмен.

Змейовете като цяло не са лоши същества освен в някои особени случаи в които могат да предизвикат суша.

В българската народна митология също има представи за змея – змия и змея – човек (макар да се доближава повече до здухача в сръбската), но огнения змей не присъства. Отново има връзка между змея и огъня, но не се отъждествява с метеорит, а с огнените стрели и камъни, от които се получават светкавиците и гръмотевиците, при борбата с халата.

Друга съществена разлика е, че децата на любените от змей са нездрави психически и физически в българските представи, докато тук както видяхме са описани като юнаци.

Може би една от най-важните функции на змея като български митологичен персонаж е да бъде стопан, покровител, което го доближава до змията-стопан.

Със тези функции в Сърбия е нагърбен здухача и домашния дух покровител - дjед.

АЖДАЯ (Аждаjа)

Митично същество останало в представите и митове на много народи. Сродно е на змея и халата. Аждаята е виждана и от смъртни хора, докато халата и змея само от прозорливите.

Аждаята е огромна крилата змия, с нечетен брой глави като на гущер или крокодил, по изключение може и с две.

В преданията се споменава за три-, седем- и деветоглави, с четири къси крака, змийска опашка, крила като на прилеп, с отворени челюсти от които излиза пламък, страховит поглед, люта и ненаситна. Тя се превръща от змия доживяла 30 или 100 години и така добива крила и крака.

Аждаята обитава планински и пещерни езера. Силата и се крие във врабче – “ далеко в друго царство, под царския град, имало езеро, в него аждая, в нея шопар, в шопара – заек, в заека – гълъб, в гълъба – врабец, а в него силата на аждаята”.

Хората пренасяли на съществото животински жертви, а понякога и девойки, за да спасят селището си от нея. Малко хора са успели да я убият, защото когато я стреляли с пушка, оловото отскачало от нея.

Може да я прогони и убие св. Стефан или гръмовете на св. Илия, а на някои аждаи главите им са обковани със желязо и може да ги убие само св. Георги.

Има вярване, че тя нападнала слънцето, когато се родило. Покачила се на една висока планина, където се били родили три слънца и тя изяла две и тъкмо да изяде и третото, се появила една лястовица и гущерица, които го спасили и то сега ни грее.

Лястовицата дръпнала слънцето пред аждаята, а гущерицата я захапала за опашката и й отклонила вниманието. Вярва се, че води градоносните облаци.

Представите при българите за ламята се припокриват с по-горе посочените. При сърбите липсва борбата на това митично същество със змея, а в нашите народни вярвания отсъства легендата за слънцето и аждаята.

ХАЛА (Ала)

Зооморфно същество, сродно на аждаята и змея.

В Косово се вярва, че халата е огромна, опашката и се спуска до земята, а главата и е в облаците. Ако човек зърне главата и , ще полудее от страх.

Тя е много силна и много лакома и ненаситна, затова има и погаворки “ як като ала “ и “ ненаситен като ала “.

Пакости на хората в първата половина на лятото, когато зрее житото. Тя води черни и градобитни облаци и бури, които унищожават посевите. МожЕ да се види във вид на орел, който предвожда облаците и пищи. Някъде води борба със змей, който пази посевите.

Когато халата тръгва се вдига вихър, ако човек бъде хванат в този вихър ще полудее. В Сремско се вярва, че ако птица мине под облака ще бъде като халосана, ще падне и ще умре. Ако куче намери птицата и я изяде ще побеснее.

Когато се скрие слънцето или месеца има вярване, че халата ги е закрила с крилете си и иска да ги погълне. Когато слънцето започне да се показва и е почервеняло, това се смята че е от кръвта където го е погълнала халата, а когато напълно изгрее се смята, че е победило. Когато халата успее да погълне слънцето ще настъпи края на света.

За да не стане това по време на затъмнение хората стрелят с пушки, вдигат шум с клепала и звънци, жените баят.

Има предание което разказва че хората гонели някаква хала, която стигнали в Стига ( Бранически край ) и тежко ранили, умряла в пещера край Голупца. Казват, че от трупа и излязла голубачката мушица, която била опасна за живота на хората и животните.

Когато започнат да идват черни облаци, които води халата се казва: “ Ало, не идвай, отивай на Татар планина “. Пред къщата изнасят маса на нея хляб и нож с черна дръжка и секира, които поставят с острото към облака, за да го прогонят. Алата може да бъде изгонена от змей, здухач или прозорлива жена.

Халата може да се превръща в хора и животни и тогава могат да я видят само шестаци ( хора с по 6 пръста на ръцете или краката ). Тя отклонява хората от пътя им като ги изяжда край потоци. Отвлича и деца, които изяжда в леговището си, там често са намирани детски кости и пролята кръв. Яде също и волове.

Със халата свързват студените северни и силни ветрове, които изкореняват дървета и вдигат покривите на сградите.

Функциите на халата в българските представи са идентични.

Едиствената разлика е, че в българските вярвания тя има описание що за същество е (бик с рогове, гола като човек, много стара, във вид на смок, с дълга опашка от земята до небето, с шест крила и дванадесет опашки и др.), докато при сърбите е спомената само като зооморфна

СДУХАЧ (Здухач)

Това е човек, който има надприродни свойства. Другите му имана са здуха, здухат, здува, здувач, стуха, стухаh, стува, стуваh ( в Босна, Херциговина, Черна гора и Санцак ) или вjедогоньа и jедогоньа ( в Которския залив ).

Докато спи от него излиза дух, който води ветрове, гони облаци, донася и отпраща град или се бие с други здухачи. Под друго тълкуване това е чудно митично същество, което живее по планините без някакъв специфичен облик.

Вярванията са най-разпространени в централните предели на страната и най-вече в босна, Херциговина и Черна гора или там където има големи маси от преселници. Смятало се, че всеки край, племе и род има свой сдухач.

Те защитават своята околия в борба със съседни сдухачи. Вярвало се, че можело да предсказват бъдещето.

За много исторически личности се смята че са били такива – Марко Милянов, Петър I Петрович и др. За тях ясно си личи, че са здухачи, защото имали добър дух, който прави само добро за своя край, защитава го, бори се за него и през това време причинява лошо на друг край.

Сдухачи може да бъде и дете, и жена. За някои животни също се вярвало, че могат да бъдат – като овчарското куче, волът, кравата, овена, коня, ярето и др. За дете, което се роди във “ риза “ се вярва че е предопределено да бъде сдухач.

Някъде се вярва, че тази риза е червена, на други места бяла. Много било важно да се запази и когато стане здухач винаги да е в неги и особено в “ акциите “ му или постоянно да е скрита някъде от погледа на хората.

В Куча се вярва, че я крие под надгробния камък на гроб на сродник откъдето взима още сила за борбите си.

На пръв поглед сдухачите не се различават от обикновените хора. Само където спят по-непробудно и тежко и трудно се събуждат, защото през това време духът им не е в тях. Имат изморен вид и дълги нокти, често са замислени и сериозни.

Те са като “ щастливи ръце “ за своя дом и околия, долавят всяка тегоба и несгода. По силни са от другите хора и имат свийството да предричат собсвената си смърт.

Често при борби с други сдухачи провождат в техните краища облаци с град и бури и така предпазват своя край, народ и посеви. Например презморски здухачи ( от Италия ) воюват против здухачите на Черна гора и Арбанаш.

Сдухачите животни се борят помежду си като от зависи съдбата на стадото и стоката. Борбата между сдухачите се води в определено време и дни от годината и по определен начин, когато духат силните пролетни и есенни ветрове.

Предвождат ги по старши и така се получават войски. В борбата се влиза с оръжие, което е различно и особена за всеки. За едни е заострено парче черен бор приличащо на вретено.

Други използват големи дървета – букове или брястове, които изкореняват със една ръка. Ако в близост няма дървета се бият с огромни камъни, които и голям брой хора не могат да повдигнат.

Освен оръжия носят още и ведра за мляко, лопати и метли за житното гумно. Тези предмети обикновено са главна цел в борбата, която трябва да се достигне, ако ги отнемат от другите взимат им плодородието и берекета, докато загубилите не си ги върнат.

Местата на които се водят тези сражения са планини, високи места, морския бряг. Тези битки са страшни, защото има силни ветрове, които носят много прах, унищожават реколтата, разрушават къщи, могат да убият и човек ако е в близост.

Както във всяка битка и тук има ранени и убити. Има вярване, че човек, който умре неочаквано е бил сдухач. Тези, които са ранени не живеят дълго, те са слаби, изчерпани и много уморени и не могат да се оправят.

От горе изложеното се вижда, че сдухача не спада към злите същества, но ако със своята сила и знание служи на дявола, след смъртта си може да вампиряса.

По своите характеристики сдухача се доближава до змея – човек в българската митология, както вече бе споменато.

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:34 pm Заглавие :

А тук има нещо и за наш Аудан, които все още няма компютър, но съм сигурна, че ще види това нещо ...

БАРАДЖ

Добър змей, покровител на Свещената Българска Династия Дуло.

Решил Аудан,
че Всевишнияте посочил Барадж
като знак за своята милост
към българите.

Той помолил Барадж
да се засели в планината Урми в Есегел.
И заповядал да извезат на знаме
образа на Барадж.

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 3:38 pm Заглавие :

Имам и още една изненада за вас, но ... малко по-нататък ще ви я покажа.

Става въпрос за така наречените "диви хора (песоглавци)", от които снимахме един на същата тази разходка в гъстата гора вечерта ...

Пуснато на: Вто Юли 15, 2008 5:18 pm Заглавие :

А сега ето ви и другата обещана снимка от мен:

Тук можете да съзрете нещо като кучешка глава, но ... това не е куче, нито пък каквото и да било друго животинче!

Това просто е един от така наречните "диви хора" - не-не-не, тук не става въпрос за йети.

Пак гледа към маг Живин ... явно тези горски твари си го харесват или ... се страхуват от него!

Вие ще кажете. Razz

Много малко информация открих за така наречения"див човек" или песоглавец още.

Песоглавци наричат още и вампирите, които определено са няколко типа (изключвам енергийните човешки естествено!).

Някои от тях поразително приличат на този тук, но и се различават все пак ...

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си - тенец, който е вампир-сянка;

върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът;

и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества.

А на снимката, която съм направила аз по-скоро става въпрос за дете-песоглавец на див човек-песоглавец.

Прочетете за него ...

ПЕСОГЛАВЕЦ (ДИВ ЧОВЕК)
Диви люде (Горски люде, Люди дивие)

Див и диви в славянската митология са две абсолютно различни неща, които често биват смесвани и бъркани.

Див е едно от наименованията на бога-сътворител Род, и произхожда от праиндоевропейската дума за бог — *dyus, което вероятно е било името и на първичния върховен бог в религията на индоевропейците.

Диви люде (Горски люде, Люди дивие) в славянската митология са човекоподобни демони, целите покрити с тъмна козина, обитаващи гъстите планински гори.

Ако човек неволно наближи бърлогите, където са оставени децата им, те се нахвърлят с крясъци върху него и го разкъсват. Понякога, обаче, могат да се смилят над изгубено в гората човешко дете и да го отгледат като свое.

В древноруските легенди дивите люди обитават далечни приказни земи. Сред тях някои са многоглави, други имат кучешки глави (песоглавци), птичи глави и крака, криле и пр.

В "Слово о плъку Игореве" и други източници, дивите люди се наричат просто диви: "Дивъ кличетъ връху древа" или "уже връжеся дивъ на землю".

В изследванията на славянския фолклор двете понятия често се бъркат и това е причина за възникването на някои противоречия, относно ролята на бог Род и неговия характер.

Някои учени разглеждат всички източници споменаващи "Див" като отнасящи се до бога сътворител и поради това го описват като второстепенен демон.

Други (основно руски) изследователи твърдят, че в повечето по-късни източници „Див“ се употребява в смисъла на "див човек", един от дивите люде и не касае първичното божество — демиург Род.

За такъв е бил възприеман самият Боян Мага - демиург!