Убийството на българския език

Българският език отдавна е навлязъл в онзи стадий на своето развитие, наречен от големия писател Итало Калвино “антиезикът” и включващ съвкупност от различни тревожни тенденции и процеси, някои от които изглеждат необратими.

За много от водещите на радиопредавания, особено на държавно-правителственото ни радио всичко е “арт” като съществително и като прилагателно. Няма “изкуство”, няма “художествен”. Хората на изкуството са, разбира се, само “артисти”, дори и такива които са единствено художници.

По-незнаещите в такива случаи предполагат, че става дума всъщност за актьори, а не за скулптори, живописци, графици или други рисувачи и приложници. Алисия и други нейни попфолкколежки са титулувани като “фолкикони”.

Някой да е виждал хора да се кръстят пред образа на Алисия или пък да й палят свещи (да не й е уроки!). Всеки филм или музикален хит е “култов”, култови са и всякакви актьори, актьорчета имащи още жълто около устата, режисьори и знайни и незнайни поп-певци (да не говорим за чалга-звездите).

Всеки голям футболист или сегашен треньор е “легенда” и “легендарен”, чуваме редовно за няколко сини, червени или пембени легенди в българския футбол и други популярни спортове.
реклама

Само дето никой още не е чувал да се разказват легенди за тях.

Фирмите масово се кръщават с имена само на английски, нищо че пазарът им често е ограничен само до родния. Световно и национално неизвестни фирми носят гръмки, често мегаломански имена като правилото е единствено в тях да няма нищо, което макар и слабо да напомня на българско.

Когато се цитират интернетадреси или други заглавия, дори и българските думи в тях се произнасят с английски акцент, доколкото говорителите си мислят, че го владеят. Даже името на България в такива случаи се произнася като “Бългерия” и дори пази боже! като “Бългейрия”, което е грешно, но не защото навява асоциации с “гей”.

В спортната журналистика например е наложен един професионален жаргон, който изисква “комплексни” познания по езици като италиански да речем – иначе откъде средностатистическият запалянко ще знае, че “росонерите” (Милан) означава “червено-черните”, “бианконерите” (Ювентус) – “бялочерните”, а пък “адзурите” (Италия) и “плавите” (навремето Югославия) са всъщност “сините”.

За замяната на кирилицата с някаква слабограмотна латиница в интернетфорумите, и за неграмотния правопис и език в тях, изглежда вече няма смисъл да говорим. Дори се чуват предложения да се допусне алтернативен правопис при контролните работи на учениците, те да използват знаците с които са свикнали в интернет – 4 вместо буквата Ч, 6 вместо буквата Ш и други такива глупости, понеже така било решен проблема (на непознаващите правописа ученици) отскоро в Австралия.

По такъв начин обаче може само да се прикрие неграмотността, непознаването на родния език, неговия богат речник и правопис, пропускаме такава незначителна подробност като пунктуацията. Вече дори не е учудващо, че има твърде много хора, които продължават упорито да пишат на латиница в чисто български интернет форуми, където от години е решен проблема с разчитането на кирилицата, просто защото вече са свикнали да пишат на латиница.

А някои дори твърдят, че интернет средата просто предразполагала да пишат на латиница, кирилицата там стояла не на място. Очаквам в скоро време да заявят, че и българският език, дори осакатяван на латиница, няма място в интернет пространството. Какво ли казват в такива случаи китайците, японците и други народи, които имат нещастието да пишат с йероглифи, дори и в интернет...

Повечето радиопредавания, и то не само в частните радиостанции, а също и в телевизиите, ощастливяват слушателите и зрителите си с имена на английски. Някои от тях са всъщност преводни формати, авторските им права се държат от чужди фирми, но това не е основание имената им да не се превеждат на езика на съответната държава, където се излъчват.

Едва ли ще изненадам читателите, като им кажа, че любимият на простолюдието в България “Биг брадър” в Италия се излъчва под името “Ил гранде фратело”, което е точният превод на италиански на “Големият брат”. А подобни примери в други страни в Западна Европа, при това много по-американизирани от нашата, са стотици.

Българската наставка “-увам”, “-уване” или “-авам, -явам”, “-аване, -яване”, почти повсеместно е изместена от чуждата “-ирам”, “-изация” при различните глаголи дори с български корен. Българският езиков гений дори на наши известни професори роди езикови бисери като “договорирам” и “договориран”, “българизирам” вместо “побългарявам” и прочие дълбокомъдрени безумия.

В държавно-правителствените ни радиостанции имат строго следвана политика да не излъчват българска чалга или поп-фолк. Тази уж “правилна” политика обаче се сблъсква с практиката да се пускат всякакви рап-парчета на английски език.

А рапът, тази субкултура на низшите социални слоеве от гетата за цветнокожи в САЩ е известен с крайно нецензурния си и вулгарен език. В рап-музиката има добър ритъм, често и претенции за някакви сериозни социални послания, но музикалните му достойнства са повече от спорни, не само защото в него прекалено често липсва що-годе прилично написана мелодия.

За много хора по света и у нас рапът – това е една от формите на американската чалга, плод на специфичната културна среда. Текстовете на рап-“песните”, ако така може да бъде наречен този речитатив, са изпълнени с вулгарности и нецензурни изрази.

Изглежда музикалните редакторки в програма “Христо Ботев”, а и в още по-строгата “Хоризонт” разчитат, че слушателската им публика не знае английски, затова не се свенят да пускат рап-парчета, бъкащи от галещи американското ухо думи като fuck, suck, dick, lick my ass и тем подобни.

В българската чалга подобни мръсни думички отдавна са забранени, но щом са на английски значи можем да ги слушаме в националния ефир, издържан с парите на данъкоплатеца. Българска чалга няма да пускаме, но американска – може, защото слушателите ни са прости и не разбират английски, а сигурно не разбират и от музика.

Вулгаризмът си е вулгаризъм независимо на какъв език е изпълнен! Този “изискан” език на американските рап-гурута беше приет като образец за подражание и от българските рап-групи и това си личи от съдържанието на техните текстове, които се опитват да ни шашнат не толкова с претенциите си за социални послания, колкото със сексуалните подмятания и мръсотийки в тях.

Давам този пример като още една илюстрация накъде ни води склонността към низкопоклонство спрямо чуждите “културни образци”, дан на която плащат и божем културни институции като т. нар. Българско национално радио.

А мои познати ми споделиха, че са чували и песни със сексуално вулгарно съдържание на испански и френски рапери и дори поп-певци, излъчвани по БНР.

Като ще има негласна цензура за българската чалга, която става все по-безобидна в някои отношения, не е зле да има такава цензура и за чалгата изпълнявана на чужди езици, дори и на така популярния в България английски, който за нас вече не е чужд език, така както до 10 ноември 1989 г. за нас близък и роден език беше и руския в съветския му вариант!

В българския език действащите лица и професиите имат форми за мъжки и женски род. Ако за формите “министърка” и “президентка” може да се приеме нежеланието за употребата им поради привижданата от някои носителки на българския език неблагозвучност и дори пейоративност (а такава като че ли няма в думата “кметица”, радваща се вече на честа употреба), то за избягването на употребата на формите за женски род като писателка, художничка, редакторка няма никакво оправдание.

А по електронните медии вече е всекидневие да чуем, че еди-коя си симпатична г-жа или г-ца е писател, художник, “артист” или редактор, директор, мениджър и дори “модератор”. Няколко години в езика ни се опитваха да наложат и думата “фасилитатор” – пак нещо като “модератор”, но още по-така, по-авторитетно звучащо; този напън досега не успя, но кой знае какво ще се случи в бъдеще...

Само в едно произволно взето предаване на “По света и у нас” можеш да чуеш “брекети” вместо зъбни скоби, каквито носехме ние като деца, вместо зъболекари ни лекуват “дентисти”, нови модели самолети извършват “тестови полети” вместо изпитателни, различни неща и хора са “атрактивни” вместо привлекателни, всеки има “визия” вместо виждания по въпросите, селските стопани вече са само “фермери”, а окисите – оксиди, при това със специално решение на “експертите по въпроса”, които преди няколко години ни задължиха да наричаме въглеродния двуокис “въглероден диоксид”!

Навремето в дълги статии ни обясняваха защо зъболекарите трябвало да се наричат стоматолози – защото лекували всички болести на устата (“стома” на старогръцки), а не само зъбите.

Днес вече специалността “стоматология” се нарича “дентална медицина” (от латинската дума за зъб), но още преди това зевзеците измислиха думата “зъбар” с която наричат зъболекарите и това е буквалният превод на “дентист”! И отново никой не се сети да нарече тази специалност “зъбна медицина” или “зъболечение”.

Примерите за неправилна употреба на българския език и за прогонването на българските думи от него са хиляди и едва ли е възможно да се изброят. Проблемът тук е, че това явление, този процес на стихийно и все по-често съзнателно, преднамерено оварваряване на езика не се осъзнава като проблем.

Звателният падеж също беше нарочен още преди няколко десетилетия за остарял, и крайно неблагозвучен дори обиден при формите за женски род. Много жени се обиждат смъртно, ако се обърнеш към тях като поставиш името им в звателен падеж (“Мила ми Венето, ... Иванке”, Христино, или Камелийо), без да подозират кутрите (т. е. горките на югозападен диалект), че звателен падеж съществува в повечето славянски езици (тук лошото изключение прави руският, където е отпаднал поради превземките по французката мода), както и в латински – вокатив, и в старо- и новогръцки – клитикос, клитики птоси.

Доста зрители се дразнят, когато чуват всекидневно телевизионните говорителки да се обръщат към колегите си без да използват звателния падеж, с неприсъщи на българския език интонации, да използват възклицанието “уау-уу!" означаващо “олеле!" (в положителен, отрицателен, учуден, неразбиращ, глуповат и всякакъв друг смисъл), усвоено вероятно от американските филми, заедно с изрази като “Гив ми файв”, “Ей, мен!”, “Към он, бейби, бойс, (или гълс)” и така почти до безкрай...
-------------------------------------------------------
Емил Асемиров

Пуснато на: Пон Сеп 22, 2008 11:08 am Заглавие :

Роден език – учи ли се с тестове?

Мина и поредния очакван с трепет и мравки в корема тест за седмокласниците. Дали ще изкарат, дали ще успеят да влязат в елитни гимназии, дали ще имат добро бъдеще – притесняват се родителите. Дали ще излязат от тях българи – притеснявам се аз.

Гледам публикувания тест и мисля. По едно време се усещам, че само си мисля, а най вече си задавам въпроси, на които не знам кой би могъл да ми даде адекватен отговор.

Тестът е хубаво упражнение – основното му предимство е, че улеснява максимално проверяващите учители. Просто се налага шаблон и оттам натам се брой, в случая до 50, поглежда се в дадената схема и се поставя оценката – нищо работа за максимум 2-3 минути на тест, дори няма нужда изобщо да разбираш от български език и литература, и от каквото и да е друго, за да го провериш – единствено трябва да си добър в броенето.

Но за да го направиш... четейки теста... си казвам – брей, колко били умни днешните младежи – знаят какво е съставно глаголно сказуемо, фразеологично съчетание, спрягат глаголите по време, по наклонение, че и по спрежение.

Просто недоумявам как тогава, като чета Интернет писания на младежи попадам на въпиющи интерпретации на българския език.

Признавам си, на този тест вероятността да ме скъсат е голяма, най-вече на частта с художествените произведения.

Доста се замислих над откъса от “На прощаване” на Христо Ботев – частта, която е цитирана е картината на въображаемото победно завръщане на героя и един от въпросите е "Посочете невярното твърдение – стиховете разкриват:

* а/ силното вълнение на бунтовника – според мен – да, разкриват го
* б/ готовността на героя за саможертвата – да, тази готовност е лайт мотива на цялата творба
* в/ колективната радост от победата – според мен би трябвало да се каже въображаемата колективна радост, защото тази картина е изцяло хипотетична и тук трябва да попитаме кой е правил тестовете? – ако беше зададен коректно въпросът – отговорът отново е – да
* г/ красотата и мъжеството на юнаците – ми да – лични са момците – това не е ли достатъчно за да опишеш красотата на юнака.

И до какъв извод стигаме – аз съм сащисана, съжалявам, това не е легитимна българска дума – да кажем смутена, тази пък е с доста нисък емоционален заряд, в крайна сметка такива отсенки не са на мода днес, давам нататък – всички отговори ми звучат вярно, с изключение на един некоректно зададен – но в тези тестове първо трябва да си научил какво е искал да каже съставителят преди всичко, а не какво е мислел и чувствал авторът, а за твоите мисли и чувства – кой го е грижа – важното е да минеш теста.

Второ, трябва да правиш асоциации по техния начин, а не да проявяваш творчество, както можеш да си го позволиш, ако се научиш да пишеш свободно свой текст на български език. Тъжно, и на мен ми става тъжно – няма да вляза в елитна гимназия. Е, поне се успокоявам с добрите стари спомени, че съм учила в една от най-елитните. Срам не срам, поглеждам отговорите – верен е /Б/.

Аз съм в шок. Използвам шока, за да спестя кафето за събуждане. Подобни въпроси си задавам и когато минавам през въпросите за “Немили-недраги”, “Ангелинка”, “До Чикаго и назад” – странна тенденция усещам тук, прочетете въпрос 46, в контекста на емиграцията със зелени карти и ще разберете защо.

Задължително да си напомня да препрочета още веднъж “По жицата”, сигурно съм я чела над 50 пъти, но какво ли разбирам аз – децата са чели разказа по веднъж и сто процента знаят правилния отговор, а той е, че творбата не носи послание за неспособността на човека да победи злото – шах с пешката – аз все затова плача, като го чета – колко несправедлив е животът и колко вяра ни трябва, за да го живеем и въпреки това сме безсилни пред превратностите на съдбата.

Срам не срам, ще се редя на опашката за розови гащи, като в приказката за Пипи дългото чорапче – хубаво поне, че с малко или повече грешки мога да пиша на родния си език. Но някак си хич не ме е срам, че не налучках верните отговори, защото с този тест може да се проверят средните знания на учениците по биология, химия, география, дори и история, както и дали са овладели конструкциите и условностите в чуждите езици, но по роден език... Какво като знаят с каква част на речта е изразен подлогът в изречението, като извън класната стая дори забравят що е това подлог и речниковият запас от думи на родния им език е по-малък от този на чуждия.

Все повече българи започват да водят кореспонденцията помежду си на английски или на латиница – кога най-сетне латиницата ще я има като отделен език, че да си сложа в досието, че знам още един език в начална степен. Сигурно ще е скоро, но това никак няма да ме радва.

Бях втрещена от изказването на средношколничка, която на въпроса на майка си защо пише писмото до българската си приятелка на английски, отговорът е – защото не знам да пиша на кирилица. Нали уж във всяко българско училище, подчертавам българско, имаше инициатива да има компютри?

Затова ли модернизираме училищните бази, за да може децата ни по-бързо да забравят българския? Затова ли ги мъчим със странни тестове, за да може да се отвратят от българския и да предпочетат да пишат и четат на английски? Аман от криворазбрана цивилизация!

Какво смятате, че ще решат тези деца, които не знаят как се пише на кирилица на компютър, когато след 20 години поемат управлението на страната и пред тях се постави въпросът – българският с кирилица или с латиница? Те отдавна ще са направили своя избор, защото не знаят къде се намира на клавиатурата кирилицата и пишат за по-лесно с латиница.

И ние, останалите малко радетели за чист български език, за опазване на уникалността и красотата, за памет пред богатата ни езикова традиция ще потропваме с бастунчета и ченета, ще се възмущаваме в нета и по площадите, но какво повече ще можем да направим – като вече е изпусната нишката на традицията.
-------------------------------------------------------------
Вергиния Генова
---------------------------------------------------------------
Да имате случайно мнения по въпроса?! Sad

Пуснато на: Пон Сеп 22, 2008 9:31 pm Заглавие :

Мнението ми съвпада с горенаписаното. Положението наистина е тревожно. Проблемът е в учебните програми, медиите също допринасят за опорочаване на езика ни за съжаление. А това с тестовте е пълно безумие, що се отнася за литературата като учебна дисциплина. За граматиката може - там има ясни правила, които трябва да се знаят и тестът е добър начин да се проверят знанията. Но в изучаване и анализиране на литературни пропизведения е равносилно на осакатяване. Така се отнема възможността на учениците да разсъждават и развиват мисълта си в това направление, както и се убива интереса им към происведенията, към художествената литература и четенето въобще - щом трябва да назубрят някакви готови отговори и чужди мисли, за да решават тестовете.

Пуснато на: Вто Сеп 23, 2008 11:42 am Заглавие :

Езикът - и писмения, и говоримия е отражение на една нация. Когато нацията изчезва, няма как езикът да се запазва. Тези процеси са свързани. Просто едното е по-наяве от другото.

Пуснато на: Сря Сеп 24, 2008 12:27 pm Заглавие :

А не търсим ли основната причина за тази, така да се каже, пагубност?!

Не мислите ли, че българина, независимо от коя възрастова група е, се стреми не само и единствено в подражанието си да прилича на чужденец, но и да е такъв?!

Не, че няма невъзможни неща, но в стремежите си да "бъде" чужденец, българина се превърна просто в ено пародийно посмешище и не само забрави своя роден език и писменост. Той забрави собствените си деца, забрави себе си ... искам да кажа, че много старателно се обезличи като такъв САМ.

Това според мен е истината.

Аз не съжалявам подобни хора или нации, които сами се самоунищожават в стремежите си да подражават на другите, на чужденците, а не представляват себе си - докато чужденците имат свое лице и представляват себе си.