Мъдри разкази

Отварям тази тема, защото мои приятели пишат просто невероятно мъдри разакази, повести, поезия...

Искам да ги споделям с вас! Ако и вие се натъкнете на подобни - моля, заповядайте в темата заедно с тях!

Колкото повече - толкова по-добре. Smile

Ето първият мъдър разказ ...

Кърваво червената градина от рози

Ден преди изливането на дъжда, само в мига в който жадната земя поемаше дъхът си изглежда времето беше застинало. Стоплено единствено от присъствието на човека, който стоеше пред градината.

Наоколо витаеше уханието на цветята, птиците чуруликайки си приказваха, а слънцето му се усмихваше канейки го да прекрачи прага на пътешествието носещо името ”Вълшебство”.

Човекът плахо крачеше върху твърдата почва родила жизненото дихание на любовта наречена цветя. След всяка крачка направена в прахта задрямалите рози повдигаха глава към него неотстъпвайки на своето гордо кърваво-червено сияние.

Те смирено прекланяха величествените си главички пред господаря си и сладко го сподавяха с дарбата, която съдържаха в своята цветна природа. Душата на розата-уханието.

Човекът продължаваше да върви по пътеката.Той вече се усмихваше, осъзнавайки, че е сътворил нещо красиво, а може би и безценно. Щастливата цветна градина копнееше да му изрази благодарността си. Десетки прелитащи пеперуди приятели на цветята се посипаха върху него. Когато пътеката свърши той се обърна към това, което беше извървял.

Накичен с игриви пеперуди, поемащ дълбоко въздух и разперил широко ръце, човекът стоеше срещу внушителна червена армия от цветя и рози, която беше паднала в краката му и се покланяше.Горе на небето слънцето и луната размениха местата си и градината сияеше както никога досега.

Човекът почувства със цялото си сърце, че този спектакъл е предназначен за него. Той знаеше, че и цветята неговите единствени деца го обичат така както и той тях, но никога не можеше да ги види.

Градинарят-господар беше сляп. Той нямаше нищо по себе си освен две охъртяли дрешки. Нямаше дори и обувки, но сърцето му биеше силно събиращо и даващо любов наоколо. Градинаря-господар не притежаваше нищо, но той беше щастлив човек, защото бе обсипан от любовта на една градина със цветя, която сам си беше сътворил.

Ден преди дъжда да се излее той отново вървеше по тази пътека с едничката цел да се срещне с тях там където никой друг не бе пристъпвал. Сред кърваво-червената цветна градина, сред кърваво-червената градина от рози.

Автор: Васил Мавродиев
=========================================
facebook.com

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 12:15 am Заглавие :

Ще сложа в темата разказ на един мой много добър приятел от Индия. Той винаги ми изпраща страхотни разкази и истории, които са ме карали да погледна вътре в себе си и да се замисля за стойностните неща от живота.
Преди малко преведох разказа на български и да си кажа честно, май на английски ми звучи по- добре Smile

Явно не мога да намеря точните думи...
А ето и разказа :

----------------------------------------------------------------------------------

Един ден млада учителка решила да даде необикновена задача за домашно на своите ученици. Тя помолила всяко дете да напише на един лист имената на съучениците си и срещо всяко име да остави свободно място. После тя им казала да напишат най- милото и хубаво нещо, което им идва наум за всяко едно от имената.

На следващия ден всяко дете държало в ръката си лист с домашното. Учителката събрала листата, написала на отделен лист името на всеки ученик, а отдолу- всички хубави неща, които другите мислели за него. След това тя ги раздала на децата, за да прочетат какво значат за другите.

Учениците били много развълнувани и изпълнени със щастие. През цялото време те споделяли, че не могат да повярват, че другите виждат толкова хубави неща в тях, че са толкова уникални и че значат толкова много за останалите.

След като минал този необикновен учебен час, никога повече не е станало на въпрос за тези специални листа. Учителката не знаела дали децата са споделили за това домашно с приятелите си или с родителите си.

Минало се време.. Децата порастнали. Един от нейните бивши ученици е бил войник във Виетнам и за нещастие бил убит по време на войната.
Родителите на момчето поканили учителката на погребението.
Църквата била пълна с негови приятели. Един по един всеки казал по нещо хубаво за него. Най- накрая дошъл ред на учителката. Тя се изправила, а до нея се приближил един млад войник и я попитал:
- Вие ли сте учителката на Марк
Тя отговорила положително, след което младия войник й казал :
- Марк много ми е говорил за вас.

След погребението всички се събрали в къщата на родителите на Марк. Там били и неговите бивши съученици. Родителите на загиналия войник искали да говорят с учителката. В ръката си държали един стар и измачкан лист.
- Бихме искали да ви покажем нещо- казал бащата на момчето. Този лист са го намерили у Марк след като беше убит. Помислихме си, че вие може да знаете нещо за листа.
Учителката се вгледала в него и разпознала, че това е един от листовете, които раздала на всеки един от учениците си. Това бил листа на Марк, на който са били написали всички хубави и мили неща, които мислели неговите съученици за него....
Листът на Марк изглеждал толкова захабен, бил скъсан на няколко места и грижливо залепен с тиксо.
- Благодарим ви много за това, което сте направили за Марк и за всичките деца- казала майката на Марк. Както виждате Марк много е ценял това.

След това бившите съученици на Марк отишли при своята учителка и един по един почнали да споделят.

Чарли казал :
- И аз още си пазя моя лист. Той стои на моето бюро.

Жената на Чък:
- Съпругът ми ме помоли да сложа неговия лист в нашия сватбен албум

Мерилин:
- Аз съм сложила моя лист в дневника ми.

Вики извадила портфейла си и показала нейния вече поокъсан лист:
- Аз винаги нося моя лист с мен. Мисля, че всеки един от нас е запазил своя лист и го цени много.

След всички тези признания, учителката седнала и заплакала. От една страна тя плакала за Марк, за неговите приятели, които повече никога няма да го видят, а от друга- за това, че никога не е предполагала колко ценни са били тези листа за учениците й.

Забързани в ежедневието, ние сякаш забравяме, че този живот ще свърши някой ден. Забравяме да ценим важните неща в живота си, забравяме да показваме любовта и загрижеността си към близките; забравяме да казваме на любимите ни хора колко много значат за нас.
------------------------------------------------------------------------------------

Като заключение ще си позволя да кажа, че във всеки един от нас има нещо хубаво и добро, заради което си заслужава да бъдем обичани.

Ще се поразровя и ще се опитам да намеря и другите разкази, които той ми е изпращал.. ще се опитам и да направя по- читави преводи Smile

, за да мога да ги споделя подобаващо с вас.

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 8:11 am Заглавие :

Превода си е много хубав, Дианче! И историята е наистина трогателна... почти се разплаках от умилие Smile

Браво на твоя приятел и на теб за хубавата история!

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 11:06 am Заглавие :

Валя, благодаря ти за хубавите думи.
Благодаря и за прекрасната тема, пусната от Селена. Определено много ме развълнува Smile

Използвах момента, докато детенцето ми спи и направих превод на още няколко истории. Ето и първата :
------------------------------------------------------------------------------------

История за орела:

Орелът има най- дългата продължителност на живота в сравнение с другите птици. Може да живее до 70 години. Но, за да достигне до тази възраст, орелът трябва да вземе трудно решение.
Идва момент, в който дългия и остър клюн на орела започва да се извива прекалено много и на птицата й е трудно да го отваря. Чувства напрежение, не може да се храни добре, не може да отстранява старите пера. Когато настъпи този момент, орелът има две опции- или да умре, или да премине през много болезнен период на промяна, който трае 150 дни. За да оцелее през този период, птицата трябва да полети високо в планините и да кацне на някой връх. След това орелът започва да удря клюна си в този връх докато го отчупи. После трябва да чака докато израстне нов клюн. С този клюн, птицата трябва да изтръгне ноктите си. След като изникнат нови нокти, орелът трябва да изскубе старите си пера с помощта на новия си клюн и нокти.
Изминават 5 мъчителни месеца на промяна, през които орелът се преобразява и преражда. След този процес, птицата започва нов живот, който продължава още 30 години.

Защо е необходима промяната ?

- Много често, за да оцелеем трябва да започнем процес на промяна
- Често имаме нужда да „изхвърлим” нашите стари спомени, навици и обичаи.
- Само отърсвайки се от ненужния стар товар, ние можем да продължим към бъдещето преобразени.
-------------------------------------------------------------------------------

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 11:07 am Заглавие :

Ниво на доверие:

Тази история е разказана от човек, който е изпитвал голям страх от летенето със самолет.
Той трябвало да пътува на дълъг път- това били много часове, прекарани в самолета.
През цялото време мъжът изпитвал вътрешно напрежение, което се увеличило още повече след като изведнъж самолетът започнал да се клати силно. Стюардесите предупредили пътниците да сложат коланите си и да ги стегнат добре, защото попаднали в силна турбуленция. Самолетът се изкачвал на горе, след това стремглаво се спускал надолу сякаш ще се разбие.
Всички пътници били много уплашени, страха бил изписан на лицата им, шепнейки се молели, някои плачели... Само едно момиченце седяло спокойно и изглеждало така сякаш има вътрешен мир. Тя не се страхувала от това, което се случва и озадачавала хората около нея...Като видял безстрашното поведение на малкото момиченце, мъжът отишъл при нея и я попитал :
- Защо си толкова спокойна? Не те ли е страх?
А детето отговорило със сладка усмивка:
- Господине, няма за какво да се страхувам. Баща ми е пилота на самолета и вярвам, че ще ме закара у дома.

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 11:07 am Заглавие :

Мокрите панталони:

Веднъж ученици третокласници започвали обичайния си час. Всичко вървяло нормално, но в един момент едно от момченцата се напишкало и на панталоните му се откроило голямо мокро петно. Имало и малка локвичка на пода.
Момченцето се почувствало много неудобно, през главата му започвали да минават мисли как всички ще му се подиграват и ще му се присмиват; чудел се как да излезе от тази ситуация, но нищо не можел да измислил. Детето било много притеснено, сърцето му почнало да бие лудо, изчервило се, не знаело какво да направи и как да избегне шегите по негов адрес. Часът скоро трябвало да напрежението на момченцето нараствало още повече. През това време едно момиченце от съседния чин видяло, че момченцето е напишкано. Тя носила със себе си буркан със златна рибка. Часът свършил, момиченцето станало и съвсем „неволно” разсипала буркана с водата в скута на момченцето.
Всички скочили върху момиченцето и започнали да я нагрубяват как може да е толкова невнимателна. Цялото внимание и състрадание на съучениците им били насочени към момченцето- те го бършели, помагали му, учителката му дала спортни панталонки, предназначени за часа по физкултура. Цялото внимание и съпричастност била насочена към момченцето, а цялата агресия- към момиченцето.
След като минала цялата тази суетня, децата тръгнали да се прибират с училищния автобус.
Момченцето застанало до момиченцето и прошепнало:
- Ти разсипа водата в скута ми нарочно, нали?
А момиченцето отговорило тихо:
- И на мен ми се случи веднъж да намокря панталоните си. Тогава много ми се подиграваха. Почувствах се ужасно. Не исках и на тебе да ти се подиграват и да се чувстваш по този начин.

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 11:08 am Заглавие :

История за картофите:

Учителка в детската градина решила да измисли някаква по- различна игра за децата.
Казала им всеки да донесе торбичка с няколко картофа и всеки един картоф ще олицетворява някой, който детето мрази. Съответно колкото повече хора мрази едно дете, толкова повече картофа ще има в торбичката му.
На следващия ден децата донесли торбичките си с картофи. Някои носели по 2 картофа, други по 3, а някои по 5 и повече.
След това учителката казала на децата, че трябва да носят своите торбички навсякъде с тях( дори и в тоалетната) в продължение на 1 седмица. Дните минавали малко по малко и децата почнали да се оплакват от това, че им е трудно и тежко да носят навсякъде тези картофи. Освен това, те започнали да миришат. Колкото повече картофи имали в торбичката си, толкова повече се оплаквали.
Минала вече седмицата и учителката попитала децата:
- Как се чувствахте, носейки постоянно с вас торбичките с картофи.

Всяко едно от децата започнало да разказва колко било неприятно и трудно.
След като ги изслушала, учителката им обяснила тайния смисъл на тази игра:
- Докато носехте картофите ви беше тежко и неприятно. Същото е и за вашата душа и сърце, когато носите там омраза към другите. Товарът на омразата, който изпълва сърцата ви е навсякъде с вас. Ако вие не може да изтърпите миризмата на развалени картофи за 1 седмица, можете ли да си представите какво е да имате такава смрад цял живот. Изхвърлете омразата от сърцата си и така ще може да живеете с усмивка на уста.

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 10:55 pm Заглавие :

Ооооо...Дианче! Сега се сетих и за твоя приятел в Индия ... когато идва ти при мен си говорихме за него.

Боже-Господи, та той е един невероятен човек, който просто е изваял безценни бисери! Shocked

Страхотни са му разказите ... направо съм във възторг от тях и него!

Страшно много ти благодаря за тези 5 безценности прекрасни ...

А дали ще го видя на живо някога този задочен познат?! Как мислиш ти?! Wink

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 11:05 pm Заглавие :

Ето ви и още един разказ от Васил Мавродиев, който ми е приятелче от Фейсбука ...

Слънцето и слънчогледа

Имало едно време едно поле, което било много неблагодарно към господаря си.Той бил трудолюбив полагал грижи, ежедневни мъчителни и изтощителни усилия да накара земята да роди поне една тревичка, но тя ялова ли ялова и мързелива на всичкото отгоре.

Поливаш я, тя поглъща, още иска, а нищо не дава. В чудо се видял човека, всичко бил постигнал в живота само това поле защо така не иска и не иска да го зарадва.

Полският работник колкото и да бил груб и залисан в тежката физическа работа на полето усещал, че има нещо, което не можел да разгадае за него. Всяка вечер заставал до двете дървета на, които нямало никакви листа и били своеобразен вход на това проклето поле.

”Да става каквото ще” казал почти за последно разочарованият работник и малко след като се обърнал да си ходи за миг се почувствал озарен от прозрение. Той се обърнал към полето и направил равносметка: ”Пръст има, вода също, всеки ден поливам, семена колкото искаш дори и птиците мога да нахраня.Тогава какво ти липсва инатливо поле на което всичко дадох? ”

Той постоял така и разсъждавал докато малка студена струя вятър не преминала покрай косата му. Тя така го стреснала, че автоматически той разбрал отговорът, който търсил.

Как не се беше досетил до момента, че светлината, слънчевата светлина липсвала на неговото поле. Всичко до момента е било като в тъмница, а как растение да се появи без слънце.

Той си легнал доволен, защото смятал, че стигнал до отговора най-сетне. На другата сутрин учудването му било безкрайно след като се събудил от досега на нова за него топлина. Рязко отворил очи и що да види-слънце!

Не, това не било сън и той добре го осъзнавал само за една подробност грешал. Слънцето не било изгряло, защото той си го пожелал, а защото си е слънце и му е дошло времето да изгрее. Обикнал го човека, обикнал всичко около себе си и зачакал какво ще стане в полето.Четири дни след това от пръста започнал да се подава нов живот, първият в това поле.

На седмия ден работникът си отдъхнал, защото видял едно завършено зелено дълго растение с жълта корона да стърчи в полето. Той го наблюдавал внимателно и решил да го кръсти слънчоглед, защото само срещу слънцето гледало.След време обаче този негов слънчоглед започнал да изглежда странно.

Около него се появили множество слънчогледчета, а и други растения, които също искали да усетят слънчевата топлина, но ставали все по-малки и нищожни, а слънчогледа бързо растял. Работника навлязъл по-навътре в полето, за да разгледа по-обстойно ситуацията.

След като се изправил лице в лице със слънчогледа той установил, че това растение всъщност съвсем не е слънчоглед както изглеждало отдалеч. То приличало на гигантски мутирал бурен, а когато погледнал в стеблата му видял как корените му се размножават постоянно и се впиват и изтеглят жизнените сили на по-малките от него растения.

Работникът вече бил наясно, че този бурен набира кураж от слънчевата светлина, поема я, разстила се и пуска все по-дълбоки корени и под растения.Той не се сдържал и го попитал: ”Хей ти, бурен, който доскоро беше слънчоглед, защо гледаш към слънцето, опитваш се да приличаш на него, а ставаш все по-отровен и задушаваш всички около теб?”

Буренът му отговорил: ”Знаеш ли аз съм прагматик. Имам нужда от слънцето главно за производство на особен вид отрова. С нея подчинявам тези жалки създания по-малките от мен да ми служат докато дишат. Аз успях да им представя слънцето по такъв начин, че те започнаха да ме възприемат за него и изобщо не усетиха как корените им се сляха с моите и всичко, което течеше в тях автоматично потече и в мен. От това се чувствам много доволен, а че приличам на бурен, а не вече на слънчоглед не ме притеснява особено”.

Работника дълго време наблюдавал нахалното растение, после забелязал, че корените му са твърде силни и дълги, за да може да ги изкорени. Той навел глава и се върнал към ежедневната си работа. Буренът продължил да пуска дълбоко корените си и да черпи енергия от слънцето, което също не се отместило от мястото си и продължило да грее.

*************************************

Васил Мавродиев ми напомня за самият индийски мъдрец Ащавакра ...Ащавакра, когато е бил в утробата на майка си започнал да говори мъдрости и да раздава съвети на собствения си баща. За тази негова дързост баща му го проклел и Ащавакра се родил сакат, а физическото му изражение било на пълен урод. Но неговите мъдрости са живи и до ден днешен!

Пуснато на: Пон Яну 04, 2010 11:51 pm Заглавие :

Селена, прекрасен разказ. Дай Боже авторът Васил Мавродиев да бъде изпълнен винаги със светлина, любов и блаженство.

Селена, ти ме удивяваш с твоята невероятна памет. Как си спомняш какво сме си говорили. При тебе идват толкова много хора...
Аз както обикновено съм се престарала с моето многословие Smile

Прекалено много говоря, а помня само нещата, които смятам, че са важни за мен... Случвало ми се е мои приятели да ми казват какво съм говорила, а аз да нямам и спомен от това. Пу... така дори не мога да лъжа, щото няма да си спомням какво съм лъгала Smile

А иначе моя приятел от Индия е наистина невероятен човек. Той ми е като брат. Интересен човек е. Надарен е с духовни очи. Когато за пръв път ме видя, без да ме познава ми направи такъв анализ на личността, че се почувствах като отворена книга. Същото направи и за моя съпруг( тогава още си гаджелуваме Smile

).
Много ще се радвам да ни дойде на гости със семейството си. Поканила съм го от доста отдавна, но за съжаление няма толкова голяма финансова възможност- поне засега. Ако някой ден ни дойдат на гости, ще ви запозная. Със сигурност ще си паснете много.

Ще се постарая да намеря и другите разкази от него, да ги преведа и да ги пусна във форума.

P.S: а по повод този въпрос :"А дали ще го видя на живо някога този задочен познат?! Как мислиш ти?! Wink Cool Razz", ще отговоря следното- Аз само мога да мисля, но ти имаш възможността да знаеш.
Smile

Пуснато на: Вто Яну 05, 2010 12:06 am Заглавие :

Не си спомням обаче той чист индиец ли беше или не?! Това ми се губи - честно казано ... Embarassed

Ако е така, кажи!

Пък може и по-скоро да му се "отвори парашута" да дойде със семеството си, любопитна съм да го видя!

Нали знаеш, че стават всякакви чудеса, няма невъзможни неща. Има само хора, които ги правят невъзможни, но съществуват и други хора дето правят пък възможни чудесата! Wink

Пуснато на: Вто Яну 05, 2010 12:07 pm Заглавие :

Да, Селена, той е 100% индиец Smile

Знаеш ли, не бях чувала този мой приятел от доста време( може би месец) и сега, търсейки неговите истории и разкази, сякаш някой ме "побутна" да се свържа с него.

Това и смятам да направя след малко. Спомних си, как той винаги ми се обаждаше в трудни моменти за мен и ме изпълваше с толкова позитивност. Той винаги ме е учил да мисля позитивно..., той сякаш винаги усещаше кога се чувствам зле и винаги ми изпращаше подходящи неща за периода, през който преминавам.

Туко що преведох един прекрасен разказ от него, който ми изпрати преди да се оженим с моя съпруг. А ето и разказа:

-------------------------------------------------------------------------------------

За малките неща от живота.

Една вечер Джалил се прибра вкъщи и се чудеше как да подхване много важен разговор със съпругата си. Той имаше да й казва сериозни неща, които щяха да променят както неговия, така и нейния живот. Джалил седна на масата, а съпругата му както обикновено сервира храната и се присъедини към него.

- Трябва да ти споделя нещо- каза Джалил

Съпругата му остана мълчаливо на масата с наведена глава, сякаш усещайки какво ще каже партньора й.

Джалил погледна болката в очите й и с усилие започна разговор.
- Искам развод- решително каза Джалил.

Съпругата му продължаваше да мълчи, а сърцето й беше изпълнено с мъка. Събрала сили тя само го попита: „ Защо?”

Джалил се подразни от този въпрос и стана изнервен и агресивен. След разразилия се скандал и двамата утихнаха и си мълчаха цяла нощ. Съпругата му ридаеше тихо и се чудеше защо брака им се разпадна. Джалил не знаеше как да й даде задоволителен отговор, освен че той вече не я обичаше, защото неговото сърце беше вече изпълнено с любов към едно младо момиче.

С дълбоко чувство за вина, Джалил изготви споразумение при развода, при което жена му можеше да задържи къщата, колата и 30 % от компанията на съпруга си.

Тя погледна документите и ги разкъса на малки парченца. Не можеше да повярва как съпругът й, на който беше отдала 10 години от живота си се беше превърнал в такъв странен човек. Джалил изпитваше съчувствие за „загубеното време” на съпругата му, но не можеше да се пребори с факта, че искрено обичаше младото момиче Прасана.

Съпругата му започна да плаче, а Джалил почуства някакво облекчение от това, защото идеята за развод беше обсебила мислите му от няколко седмици, а сега цялата процедура беше към своя край.

На следващия ден Джалил се прибра много късно. Завари как жена му стои безмълвно на масата и пише нещо. Нямаше приготвена вечеря, но тъй като той беше много изморен след прекрасен и емоционален ден с Прасана, той директно отиде да си легне.

На сутринта след като Джалил се събуди видя, че съпругата му все още седи на масата и продължава да пише. След това тя му подаде листата, които беше изписала. Това бяха нейните условия за развода. Тя не искаше нищо друго от Джалил, освен 1 месец гратисен период преди да се разведат.

Тя помолила през този месец те да живеят така, както в началото на брака си. Другият й аргумент бил, че техния син имал изпити през идния месец и не искала да го безпокоят с техните проблеми, за да може детето да е спокойно.

Тези изисквания изглеждали разумни за Джалил и той се съгласил с тях. Но освен всичко това, тя имаше и още няколко изисквания. Съпругата на Джалил искаше от него той да се грижи за нея през целия едномесечен период, да я взема на ръце и да я полага на тяхното семейно ложе( както когато са били младоженци), да й прави сутрин закуска и пак на ръце да я носи до масата. Всичко това изглеждало много налудничаво на Джалил, но той решил да удовлетвори последните желания на съпругата си и се съгласил.

Той споделил на неговата нова любима Прасана за условията на съпругата си, при което Прасана се изсмяла и казала:

- Няма проблем. Месецът ще свърши и тя трбва да приеме факта, че иска или не, вие ще се разведете, а ти ще се ожениш за мен.

Месецът започнал. Джалил и съпругата му нямали никакви физически контакти откакто той й споделил идеята за развод.
На първия ден, когато Джалил взе съпругата си в ръцете си и двамата се почувстваха неловко и неудобно, а техния син пляскаше и казваше въодушевено:

- Тати носи мама.

Думите на детето пронизаха сърцето на Джалил.
Джалил носеше на ръце съпругата си, а тя нежно му прошепна:

- Моля те не казвай на детето за развода.

Той кимна в знак на съгласие, след което остави съпругата си до вратата. Тя тръгна за работа, а Джалил се отправи сам към колата си.

На следващия ден и двамата се чувстваха много по- комфортно и уверено в това, което правят. Съпругата на Джалил се беше успокоила и се беше отпуснала на неговите гърди, така че Джалил можеше да усети уханието на нейния парфюм.

Внезапно той осъзна, че не беше усещал съпругата си и не я беше обсипвал с внимание от толкова отдавна. Тя не беше вече млада- имаше финни бръчици по лицето, а косата й беше почнала да побелява.

Проблемите в техния брак се бяха отразили върху нея. За момент Джалил си помисли какво й е сторил...

На четвъртия ден, когато Джалил вдигна съпругата си, той усети някаква интимност, сякаш чувствата започват да се връщат...Това беше жената, която беше отдала 10 години от живота си на него и семейството.

На 6-тия и 7-мия ден, Джалил започна да чувства, че желанията към съпругата му нарастват и интимността му към нея се задълбочава все повече.

Той вече я носеше с желание, а сърцето му се изпълваше с вина и болка от това, което й е причинил за всичките тези години.Той докосна нежно главата й и я погали.

През цялото време, докато Джалил носеше съпругата си и я държеше в ръцете си, сърцето на сина им се изпълваше със щастие. Джалил все повече укоряваше себе си за провала на техния брак, защото вината не беше в съпругата му, а в това, че той с времето е започнал да се дистанцира от нея, искрата на любовта и чувствата му към нея беше почнала да гасне, а причината беше само една- Джалил просто беше престанал да се грижи и обсипва с внимание съпругата си както преди.

Едномесечният срок вече изтичаше. Дойде и последния ден и както всеки ден през този месец, Джалил носеше за последен път съпругата си на ръце, остави я до вратата, тя тръгна за работа, а той се насочи към колата си. Карайки към Прасана той беше потънал в размисли.

От една страна чувстваше облекчение, че срока, поставен от съпругата му вече изтече, а от друга- той се чувстваше много объркан, защото чувствата към съпругата му се бяха възродили и бяха станали още по- силни от преди.
Джалил застана пред вратата на Прасана и звънна.

Прасана му отвори въодушевена и се хвърли в обятията му. Все пак те не се бяха виждали цял месец, което беше също едно от условията на съпругата му. Тръпнейки в очакване, Прасана започна да го разпитва как е минало всичко. Джалил я погледна уверено и й каза:

- Не искам да се развеждам.

Прасана погледна Джалил очудено. Започна да пипа челото му и да го пита с насмешка да не би да е болен. Но... Джалил я гледаше по- уверено и категорично от всякога. Махна ръката й от неговото чело и й каза :

- Няма да се развеждам, Прасана. Семейния ми живот беше скучен, беше обгърнат от сивота, защото просто бях престанал да ценя малките неща в нашия живот. Осъзнах, че проблемът не е бил в това, че не обичам съпругата си, а в това, че не умеех да я оценявам. През времето, когато носех съпругата си на ръце, аз разбрах, че както съм се грижил за нея по време на нашия меден месец, така трябва да продължавам до края на живота ни.

Прасана избухна в сълзи, удари шамар на Джалил и затръшна вратата под лицето му.

Джалил слезе при колата си, качи се в нея и отиде до близкия магазин за цветя. Избра най- прекрасния букет за съпругата си. Продавачката в магазина попита Джалил какво да напише на картичката, а той с усмивка й отговори да напише следното :

„ Ще те нося всеки ден през целия си живот, докато смъртта ни раздели”.

* * * * * * *
Малките неща в нашия живот оказват голямо влияние върху отношенията ни. Парите, просперитета, успеха в работата, къщата, колата и тн не са най- важното нещо в живота. Да, те създават среда, в която да се чувстваме донякъде щастливи, но сами по себе си те не ни носят щастие.

Така, че намерете време да бъдете не просто съпруг/а на половинката си, а партньор, приятел и правете заедно един за друг всички тези малки неща, които изграждат интимността и поддържат огъня на любовта горящ. Замислете се- а вие имате ли наистина стойностен брак?...
----------------------------------------------------------------------------------

Пуснато на: Вто Яну 05, 2010 1:52 pm Заглавие :

А ето и още една история, която лично мен ме просълзи.

--------------------------------------------------------------------------

Чаша мляко:

Имало едно време момче, на име Хауърд Кели. То било много бедно и продавало малки нещица от къща на къща, за да може да си плаща за училището. Един ден момчето огладняло много, но имало само една монета в джоба си, която пазел за билетче за автобуса. Чудил се какво да направи и решил да помоли в съседната къща да му дадат нещо за хапване. Отишъл решително до вратата, почукал и отвътре отворило прекрасно младо момиче, което било толкова красиво, че спряло дъха му. Той загубил ума и дума и помолил момичето само за една чаша с вода. На нея обаче й се сторило, че момчето е много гладно и затова му донесла голяма и пълна с мляко чаша. Той изпил чашата до дъно и я попитал какво й дължи. Момичето в отговор му казала:

- - Не ми дължиш нищо. Мама ни е учила никога да не вземаме пари, когато правим нещо мило и добро за някой.

Момчето благодарило на момичето от цялото си сърце.
Вървейки по пътя, то не само се заредило с физическа сила, но и с вяра, че доброто в хората все още съществува.

Много години по- късно, същото това момиче се разболяло много тежко. Местните доктори вдигнали ръце и се отказали от нейния случай. Изпратили я в големия град, където известните лекари да изучават нейната рядка болест и да се опитат да намерят начин да й помогнат.

Д-р Хауърд Кели бил повикан на консултация, за да прегледа жената. След като той чул името на града, от който идвала тя, очите му заискряли.
Препускал по стълбите, за да стигне до нейната стая. Облечен в своята докторска престилка, той влезъл в стаята на болната жена, погледнал я и веднага разпознал в нея младото добро момиче, което му помогнало навремето.

След консултацията, той се върнал в кабинета си и започнал да търси начини, за да спаси живота на тази жена. Отдал се изцяло на нейния случай и... усилията му били възнаградени....След дълга борба с нейната болест, най- накрая жената била излекувана.

Д-р Хауърд Кели помолил счетоводството да му изпратят сметката за лечението на жената. Той я погледнал, написал нещо отгоре и помолил да я занесат в стаята на жената. Тя получила сметката, но се страхувала да я отвори, защото подозирала, че сумата ще е голяма и ще трябва да я плаща цял живот. Най- накрая жената отворила листа и нещо, написано върху него грабнало вниманието й. Тя прочела следните думи :
„ Изцяло платена с една чаша мляко.”

Сълзи на радост изпълнили очите на жената и тя си спомнила за миналото, в което помогнала на едно гладно момче, което беше станало известен доктор на име Хауърд Кели.

Всяко добро нещо, което правим за някой, рано или късно се връща при нас в момент, в който най- малко сме очаквали. Дори и доброто, което сме сторили да не се върне при нас, то трябва да знаем, че чрез него сме направили света по- добър.

---------------------------------------------------------------------------------

Пуснато на: Вто Яну 05, 2010 3:02 pm Заглавие :

Този човек просто е невероятен!

Той с йога ли се занимаваше и ако е така каква йога беше?! Sad

Спомням си, че говорихме нещо и в тази насока ...

Няма да бъде зле да пишеш името му като автор след разказите ... всъщност това са невероятни съвременни притчи!

Лично аз мога да чета подобни непрекъснато ...

Пуснато на: Вто Яну 05, 2010 3:27 pm Заглавие :

Дървото на желанията

Един пътник, изтощен от умора, спрял да отдъхне под сянката на едно дърво, без да подозира, че то е вълшебно. Тома било Дърво на желанията.

Човекът стоял на твърдата земя и мислел колко хубаво би било да се озове в меко легло с пухени завивки... И изведнъж точно такова легло изникнало пред него!

Учуден пътника се настанил удобно и си казал какво удоволствие би било в този момент една девойка да масажира уморените му крака... В миг девойката се появила и му направила много приятен масаж.

“Гладен съм- помислил си човекът- и ако мога да се наям хубаво в този момент, ще бъде върхът на щастието”.Тутакси пред него изникнала маса, отрупана с вкусни блюда.

Пътникът бил на седмото небе. Ял и пил до насита. Дори малко му се замаяла главата. Под въздействиет на алкохола и умората клепачите у взели да се зарварят. Той се изтегнал в цял ръст на леглото, премисляйки отново чудните събития от този необикновен ден.

“Сега ще поспя час-два - рекъл си той.- Само да не мине някой тигър, докато съм заспал.”

В миг тигърът се появил и го разкъсал.
=====================================================
Кристиан Годфроа
sibir.bg