Духовно развитие извън концепциите

Днес ще ви разкажа за преживяванията, които в практиката си на съзерцание, субективно и самонадеяно характеризирам, като основни препятствия по пътя на духовната просвета. И доколкото имам усет, съм уверен, че точно това преживяване, убягва от съзнанието на всеки човек. А това в крайна сметка, тегли всички нас към забравяне на обичайния живот, в който се крием от чудесата на живота, зад рационализма на ума.

Това забравяне, в езотеризма често се разглежда с негативен оттенък – като влизане в матрица, в системата, където всички ставаме нейна собственост. На практика нещата не са толкова еднозначни. Разчупването на матрицата в духовните учения, се разглежда като спасение. Но като махнем утайката на романтиката, това е най-трудното нещо, с което човек може да се сблъска в живота си. Тази статия може да се разглежда като поредното предупреждение за тези, които са увлечени от идеите за развитие и пробуждане на съзнанието.

Сигурно не напразно в сайта progressman.ru, най-популярната статия е за осъзнатостта. Преди, буквално бях луд по осъзнатостта. Умът ми улови, че този навик е много важен, ако не дори и най-важния. Осъзнатостта играе решаваща роля в развиването на съзнанието. Осъзнатостта може да се охарактеризира като съсредоточеност в живота. Практикуваме осъзнатост, когато отвличаме вниманието от мислите за реалността към самата реалност.

Тази маневра с пренасочване на вниманието към реалността, не веднъж съм разказвал в различни статии. Тази, на пръв поглед проста практика, може да доведе до дълбоко озаряващи преживявания. Взрени в реалността, ще преживеете удивление, прерастващо в изумление. Противоположно на осъзнатостта е безсъзнанието, при потъването ни в сънищата на ума. Новото ниво на развиване в осъзнатостта, ни пробужда към ново възприемане на наслагващия се живот. Ние ставаме все по-чувствителни и възприемчиви. С всяко ниво, реалността се възприема по-интензивно. Всеки миг носи все повече впечатления, които подхранват съзнанието ни.

Пробвал съм всички достъпни методи за поддържане на осъзнатостта. Ходил съм много пеш и между два стълба измервах участъка на пътя, през който задържах вниманието си върху случващото се с моя живот. В съня се стараех да осъзнавам, че спя, търсех и намирах ръцете, експериментирах, общувах с подсъзнанието. В транспорта или сред природата слушах, как звучи живота. И когато звуците преминаваха през слуха в непрекъснат поток, възникваше усещането за пространство без край.

При общуването си с хората слушах гласа на събеседника, гледах лицето, виждах тъканта и власинките на дрехата, усещах ароматите, неуловимите черти. Наблюдавах, как реалността се движи. Всичко това затрудняваше общуването, тъй като излизах от обичайната игра. Всички маски се разпадаха и ми беше трудно да ги събирам отново. При работните срещи, не виждах менажери, кадровици и началници – пред мен бяха живи същества, изпълнени с преживявания. Надявам се, многократното използване на местоимението Аз, да не ви смути.

Осъзнатостта се развиваше много бавно по този начин, почти незабележимо. Сънят взимаше своето. Забележим скок в практиката забелязах, когато започнах да се занимавам със седяща медитация. Всъщност медитацията е същата тази осъзнатост, но в оранжерийни условия, когато нищо не те отвлича. Затварях очи, затапвах ушите, заемах удобна поза и се отпусках. Да задържаш вниманието непрекъснато при такива условия, беше в пъти по-лесно. Поне така беше с мен. Няколко години медитирах около два часа ежедневно – по час сутрин и вечер. С нарастване на практиката, осъзнатостта в бита започна да се проявява спонтанно, понякога в непрекъснат поток, понякога с озаряващи фойерверки и дежа вю, примесени със забрава.

Битовата „неадекватност” започна постепенно да се разсейва. Разви се нещо подобно на интуитивна чувствителност за това, как да се държиш в различните ситуации, за да оставаш относително нормален за външния свят човек. Въпреки това в някои отношения медитацията „изби” – от една страна тя приучва към спонтанно задълбочено внимание, от друга – като еднопосочно, вниманието се прилепва към отделни обекти и тегли към самовглъбяването, към дълбините на съзнанието, като отвлича от външния свят.

При битовото общуване, ми убягваха цели фрагменти от случващото се навън, защото в същото време залитах към медитацията. Това не влияеше добре на обичайния живот. Примерно да караш автомобил, при това значение на възприятията, е почти невъзможно. Но с времето поправих и този минус. Вероятно това е било свързано с прехода от насочената концентрация към освободеното съзерцаване.

Практиката носеше много нови преживявания, за които сега няма смисъл да разказвам. Въпреки това, колкото и необичайни да ми се струваха тези преживявания, голяма част от тях никога не се повтаряха. Но за преживяванията, набелязани в началото на статията, които за мен станаха почти класически, ще ви разкажа. Това се случва всеки път, когато непрекъсваното внимание постига „локалния си предел”.

Всичко, което знаем, всичко, на което държим и всичко, което ни е необходимо, започва да се разобличава. Това преживяване започва с усещането за интензивност, наситеност най-плътните части на реалността, достъпни за възприемане. Особено плътно се усеща главата. Тялото се възприема като непрекъснат, горещ поток гъста плътност. Понасях леко тези преживявания и ми беше интересно. Но веднъж на неговия фон се появи нещото, което сега наричам преживяване за скорост.

Тук ми се иска да поставя тлъста точка, но продължението си струва. Тази скорост е това, което възприемаме от случващия се с нас живот, при пробудено съзнание. За една секунда ти се струва, че преживяваш стотици, ако не и хиляди импулси, които се носят като огромна вълна през съзнанието. При това животът става редица вълнообразно нарастващи безкрайни вибрации. Част от ума се изключва. Друга част – тази, която издържа това ниво, ми подхвърля образ на крещящ човек с излезли от орбитите очи. Някакво по-дълбоко и фино АЗ пък констатира – да, така е, спокойствие в безкрайната скорост. Като цяло умът преживява това като нещо шокиращо.

Откъде идва тази скорост? При това няма нищо друго извън наблюдаването на обичайния живот. Просто се възприема много интензивно живота. Вгледан в картината на случващото се, започваш да различаваш отделните пиксели, които нямат смисъл сами по себе си и не са нещо конкретно. И когато, условно казано, виждаш платното с отделните нишки втъкани в него, целият живот се вижда до дъно, до най-малката му съставка. Част от ума е в шок, а другата пита – това ли търсих по пътя си?

Минутите на разобличаване, изглеждат ужасяващо болезнени. Умът казва, че това не може да е от Бог, но пък си спомням, че препятствията по пътя са естествени. Те са един вид изпитания, които закаляват и проверяват готовността. На практика, първоначално, докато скоростта е умерена, този опит предизвиква интерес. Умът започва да мисли за това, колко много е напреднала наша светлост – направо яко! Но с нарастването на скоростта, това става непоносимо. Разбиват се на пух и прах повърхностните тщеславни мисли. Разобличава и отнема шанса на егото да се възгордее с новото ниво на осъзнатост. Тази скорост разобличава всичко. Вгледани в съставните импулси на преживяванията, самите те престават да изглеждат реални. На нивото на частиците, няма нито човек, нито ума му.

В една от статиите на сайта, вече писах за силата на различаването като за основен фактор на нашето развитие. С развиването на осъзнатостта все повече различаваме фините аспекти на случващото се. Ставаме по-възприемчиви. Грубите преживявания, които дотогава сме допускали, стават непоносими и на различните нива ни се гади. Цялата работа е там, че болестите на ума ни, се редуват с етапи на подобряване. Затова след поредното обостряне, преживяваме катарзис и временно затишие.

Докато не сме притиснати до стената, съзнанието обикновено се захваща за ленивото безсъзнание. Когато идват болезнени преживявания, съзнанието е принудено да се пробуди, за да отскочи на по-високо ниво, където тези преживявания се разобличават и разтварят. Такива са етапите на развитието. След подобряването и почивката, ние се сблъскваме с нови уроци. Всички най-тежки преживявания, всичките ни неврози и подтиснати комплекси са отглас на дълбокия страх от живота ни. Макар, че обикновено го наричат страх от смъртта, но това е илюзия. Ние се страхуваме от истинския живот, защото ни разобличава.

Обикновено животът ни се струва толкова обичаен и привичен, затова се крием от него в забвението до степен, че дори когато излизаме извън нормалното, да не ни отнеме комфорта. Измислили сме езотериката, за да има начин да говорим за безусловната реалност. Религиите и ученията, са поредната рационализация на ума, за да обясни необяснимото, умът да се успокои и да се разположи удобно върху илюзорните опори на светогледа ни.

С религиозните учения, умът ни запушва пробойните на собствената си несъстоятелност, за да направи живота обичаен и познат. Животът се случва точно сега и ние регистрираме толкова усещания, колкото сме способни да понесем. Обикновено потокът усещания се задържа върху отметката „нормално”. Преживяванията на интензивност и скорост, идваха при мен периодично и спонтанно, сякаш някой ги включваше – първоначално в медитациите, след това и в бита. И те отстъпваха толкова неочаквано, като отсечени от невидима ръка. Но осъзнаването на факта, че никога не съм управлявал практиката си, дойде по-късно. В този живот аз никога нищо не съм управлявал.

Как разбрах това? Веднъж направих пробив. Началото бе обичайно – с нарастваща интензивност. Но не помня последвалата скорост. До момента съзерцавах с очите и изведнъж станах самата случваща се реалност. Вниманието изцяло промени обекта на съзерцаване и след това се разтвори в пространството. Възникна усещането за освобождаване от всяка интензивна скорост. Чувството за себе си, за АЗ и всичко обичайно просто излезе от фокус. Всичко се проясни. Аз – чистото съзнание, битието, в което се случва животът.

Съдейки по всичко, всеки човек има такова битие. Просто не забелязваме живота. Между съзнанието и битието може да се постави знак на равенство. Ти си битието, което оживява случващата се реалност. Реалността на всички явления е такава проекция на битието ни. Всичко става реално, защото реалността е свойство на битието/съзнанието ни. Това свойство даваме на всичко, до което се е докоснало възприемането ни. Без нашето битие, явленията и обектите не съществуват обективно. Точно сега, това битие се случва и в него възникват явления. Обикновено ние се фокусираме на явленията. Свободата е в това да осъзнаем себе си като битие, а не като явление. Всъщност битието е самата реалност. И в нейното безсмъртие, дори на ума му е трудно да повярва, след такива преживявания.

Еднопосочното съзерцаване разкрива удивителен парадокс. Да, всички сме чували за това, че трябва да се осъзнава момента сега и много от нас се досещат, ще всички ние сме в момента, а миналото и бъдещето не съществуват. Но сами по себе си тези думи нямат значение. Извън теориите, с преките преживявания, това се усеща като велико чудо. За събитията, промеждутъкът е необходим. Но всички ние сме в момента СЕГА. И колкото е по-ясно осъзнаването на настоящето, толкова по-кратки и фини промеждутъци възприемаме. Възниква усещането за скъсяване на времето. А в пределното състояние, извън времето, светът изчезва. Извън времето, в настоящето, не могат да съществуват събития, за които е необходимо време. Това преживяване беше твърде необичайно за мен, за да го опиша по-подробно.

Другото парадоксално откритие, е спонтанността на всички явления. Тук, в този живот, реално никой нищо не планира и не избира. Животът, дори и най-сериозният и най-социалният, в който се учим, работим и спазваме законите – просто тече като река, той винаги е различен и спонтанен. В тази река АЗ, като избиращ деец, е също такова спонтанно явление, както и подухването на ветреца, шумоленето на листата и движението на облаците.

Никаква мистика – просто битие и случващия се в него живот. Този, който избира и действа е същото такова спонтанно явление, както и всичко в този живот. Този парадоксален избиращ деец е източник на обикновения човешки живот, основният фокус в съзнанието на хората. Без деец няма и избор, няма съмнения и тревоги, няма страхове. Какъв може да е изборът на нивото на частиците? – просто всичко се случва.

Всичко „просто се случва” беше първата мисъл, която ме осени в това състояние. Тя изключи егото и с нея отново дойдоха изборът и действията. Но по този мост може да се върви и в обратното направление. Когато за първи път се случи, умът разбра, че на фона на живота като такъв, няма значение, кога, и как се случва всичко важно. В живота просто всичко се случва, и така е било винаги. За живота като такъв, няма значение дали човек е в илюзията или не. Значението е само в ума ни. Просветлението съществува само за ума ни. Животът винаги си остава самия той. Помня, че в този ден влязох в блога си на сайта и написах пост с три думи – всичко просто се случва. Толкова е просто. Прекалено просто. А умът не обича това.

Година след година практикувах. Скоростта нарасна още няколко пъти до непоносимост. И досега не съм се научил да влизам в чистото битие по собствено решение. Да, всичко просто се случва. Егоцентризмът на дееца връща съмненията. Като следствие, умът ражда сложна концепция, която и досега не може изцяло да разбере. Но е възможно същността да е в това, че пътят на всеки човек преминава през конкретните пластове информация в съзнанието му.

Някои обичат повече думата карма. Няма нужда цялата информация да се разтваря, за да се излезе извън пределите – в чистото битие. Сигурно заради това са оправдани конкретните учения. Но тесният път не разтваряме цялата карма, а правим акуратен проход към свободата. Но, както показва опита, този проход може да се затрупва периодически с камъните на кармата, които създават препятствия по пътя. Възможно е интензивността и скоростта да са следствие точно на такива затрупвания – основните препятствия по пътя към свободата.

Ние натрупваме карма, когато действаме. Или сме дейци, или съзерцаващи дееца. Кармата е движението на дееца. Без нея няма човек, няма действие, няма причинно-следствена връзка. Има само чисто битие – нирвана. Но какъв е смисълът в нирваната? Тя винаги е била, е и ще бъде. Смисълът се проявява на нивото на дееца и с това се ограничава нивото. Ние не можем да искаме нещо извън пределите на ума. Обектът на желанието ни е винаги обект. Битието е това, в което тези обекти се случват. След един пореден пик на скоростта разбрах, че да разтваряш собствения си живот е нехуманно. На следващия ден написах пост за любовта, който след седмица публикувах в този сайт.

Защо ни е нужно да ходим в „нито битие, нито небитие”? Просто в това няма никакъв смисъл. Какъв е смисълът в смисъла? Просто е – така се случва. Сигурно се постига нирвана, за да се спасят от човешкия живот. Но сега виждам смисълът в това, да се науча да обичам този живот. И започнах по своему да разбирам християните, които казват, че медитацията не е от Бога. Но не захвърлям съзерцаването. Просто повече не влизам на пълна пара в други светове и не търся чудеса.

Стига ми обикновения живот. И сънят е сладък. Засега все още не знам, как да действам и контролирам там, където няма деец и контрольор. Още повече след ясното разбиране, че деецът и контрольорът са основните препятствия по пътя. Да се действа, управлява и контролира, просто не ми е приоритет. Зад всичко е Волята Божия.

Превод: Анита,
Игор Саторин, 7.07.2011 г.
Източник: progressman.ru
yosif.net