Фантомният ефект на ДНК

Нека да се върнем в 1984 година, защото именно това е годината, през която прекланянето към ДНК се сблъсква с едно сериозно откритие. То е направено от доктор Пьотр Гаряев. Откритието на Гаряев ни дава силни основания да смятаме, че митичното излъчване – Вселенското енергийно поле – може би действа и в нашата ДНК. Освен това ни навежда на идеята, че пълният генетичен код на организмите може и да не се съдържа изцяло в молекулата на ДНК – или най-малкото не като единственото местоположение.

Когато Гаряев слага една мостра ДНК в миниатюрен кварцов контейнер с лазер, и след това я наблюдава с чувствителна апаратура, която би могла да улови дори единични фотони светлина той открива, че ДНК действа като гъба за светлината. По някакъв странен начин молекулата на ДНК абсорбира всички светлинни фотони в околността и буквално ги складира във формата на извита спирала. А това е повече от странно. Очевидно е, че ДНК създава нещо подобно на завихряне, което привлича светлината по начин, доста подобен на действието на черна дупка, но в доста по-малки мащаби.

Едва шепа учени биха били готови да признаят, че светлината би могла да проникне и в епифизната жлеза – обаче Гаряев, доказва, че молекулата на ДНК изсмуква фотони от някъде, чрез някакъв непознат на нас процес. Поради огромните трудности, свързани с изучаването на живия човешки мозък, с епифизната жлеза засега не са правени никакви експерименти от този характер – или поне не такива, които са известни на широката публика.

Единствената технология, с която разполагаме и която би могла да задържи светлината в спирала като онази, която Гаряев открива в молекулата на ДНК, е фиброоптичният кабел – но дори и за фиброоптичните кабели не се е чувало да могат да черпят жадно светлина от своето обкръжение.Ние не сме свикнали да мислим за светлината като за нещо, което може да бъде съхранявано – знаем, че тя обикновено се стрелка през пространството с огромна скорост.

Ако изобщо успеем да я уловим на едно място, обикновено очакваме от нея да се изтощи и да изгуби енергията си. Дори и в случая с фотосинтезата единственият начин, по който растението би могло да съхрани светлината, е като автоматично преобразува енергията й в зеления хлорофил. А сега разбираме, че дори самата светлина може да се използва като хранителен запас за ДНК, почти като катеричките, които си събират жълъди за зимата, като ги крият по хралупите си. А това откритие поражда цяла нова вълна от въпроси. Какво по-точно е онова, което съхранява светлината? Как точно я съхранява? И защо изобщо я съхранява?

Истинската магия се случва след края на експеримента на доктор Гаряев. Той грабва кварцовият контейнер с ДНК и просто го маха от мястото му. Оттук нататък уж нищо повече не би трябвало да се случи. Въпреки това, за негово тотално изумление въпреки че е премахнал всичко – ДНК, контейнера и цялата апаратура — светлината продължавала да си се вие в спирала на същото място, въпреки че ДНК вече я нямало там.

Каквото и да е онова, което е държало светлината на същото място, то определено не се е нуждаело от ДНК молекулата. Защото то било нещо друго. Нещо невидимо. Нещо, което е достатъчно мощно, за да съхрани и контролира видимата светлина, поддържайки я във формата на самата ДНК молекула. Единственото рационално научно обяснение е, че сигурно съществува някакво енергийно поле, което си върви заедно с ДНК молекулата – нещо като енергиен „дубликат” на ДНК.

И този дубликат има същата форма като физическата молекула така че, дори и да премахнем молекулата, дубликатът продължава да се мотае на същото място където е била тя. Той не се нуждае от присъствието на ДНК, за да продължава да си върши работата – да съхранява видимата светлина. Няма съмнение, че съществува някаква сила доста сходна на гравитацията, която задържа фотоните на същото място.

Последствията от това откритие са умопомрачителни. Както знаем в случая с човешкото тяло си имаме работа не само с една молекула ДНК – имаме си трилиони такива молекули, в изключително прецизна структурна подредба.

Имаме си костна ДНК, ДНК на различните органи, кръвна ДНК, мускулна ДНК, сухожилна ДНК, кожна ДНК, нервна ДНК и мозъчна ДНК. И така, изхождайки от експеримента на Пьотър Гаряев не можем да не допуснем, че и цялото ни тяло трябва да си има свой енергиен дубликат. А това пасва перфектно с наблюденията и теорийте на Дриш, Гурвич, Бър и Бекър – че съществува енергийно поле, което казва на клетките ни какво да правят и къде да го правят. И щом добавим към всичко това и откритието на Гаряев, установяваме, че вероятно най-важната функция на ДНК е да съхранява светлината — както във физическото ни тяло, така и енергийния ни дубликат.

Става ясно, че конвенционалната наука се нуждае от сериозно преосмисляне. Налице е голям обем информация за биологичния живот, която традиционната наука или не знае, или отказва да признае.

Фантомният ефект на ДНК е безсъмнено едно от най – значимите научни открития в най-новата ни история.

Гаряев доказва че молекулата на ДНК има някаква странна връзка с квантовата механика, която учените традиционалисти още не са открили. Вече разполагаме с доказателства, че ДНК взаимодейства с някакво невидимо и неоткрито засега енергийно поле, коетоне е с електромагнитен характер но което очевидно може да контролира електромагнитната енергия – в дадения случай чрез съхранение на фотони, дори когато наблизо не съществува физическа молекула, която да ги задържи.

И това не е всичко. Когато Гаряев напръскал този фантом с течен азот, който създава внезапен студ, светлинната спирала изчезнала – но след пет минути отново се появила. Това упорство на фантома на ДНК – нашият енергиен дубликат, дори и пред лицето на сигурното му унищожение е още по-странно и от самото явление. Дори и да унищожим целостта на района, в който се е намирал фантомът на ДНК – в дадения случай чрез внезапен прилив на студ, след малко той пак се появява и възстановява тази си цялост. Обкръжаващата светлина отново бива организирана в уникалния спираловиден модел на ДНК, който е съществувал и преди. Конвенционалната наука не би могла да ни предложи нищо, с което да обясни това явление и въпреки всичко то се случва.

Колко дълго според вас се езадържал този фантом? Колкото и да не е за вярване, фантомът на ДНК останал видим тридесет дена след първата си поява. И през цялото това време Гряев го е обстрелвал с течен азот, обаче той продължавал пак да се връща. Както вече вероятно се досещате това противоречи на всичко, което изповядват съвременната биология и физика – обаче е факт! Тази информация съществува вече двадесет и седем години!

Освен това през 1990 година в САЩ експериментите са повторени от Р. Пекора, но досега никой не е чувал за нея (Защо ли?). Очевидно е, че фантомът на ДНК не е с електромагнитен характер – около него има редица странни неща, които противоречат на всичко, което знаем за електромагнитната енергия (бих уточнил: което не ни се казва, не учим и сещайте се пак защо?!). Но пък си пасва перфектно с онова, което наричаме Вселенско енергийно поле. Стана ясно, че на микробиологично ниво си имаме енергиен дубликат.

Нашето ДНК по някакъв начин влиза във взаимодействие с енергийно поле, което засега е като цяло непознато за западните и източните учени, и което оставя след себе си фантом, подлежащ на измерване. Това означава, че нашият дубликат продължава да върши работата си по улавяне на светлината, дори и когато нас вече ни няма там.

Ако в този момент си седите на стола и четете това, а след това станете и се преместите на друго място, то вашият енергиен дубликат ще продължи да завихря светлината в миниатюрни спирали точно на мястото, където сте седели до преди малко – с всяка отделна молекула ДНК от трилионите такива, в продължение на най – малко тридесет дена, след като сте си станали от мястото. Тъй като размерите, за които става въпрос, са микроскопични, този ефект не би могъл да се види с невъоръжено око, обаче Гаряев успява да го измери в лабораторията си. Оказва се, че енергийният ни двойник е като перфектна холограма на физическите ни тела, и то точна до последната ни клетка!

В продължение на над четиридесет години пък доктор Йън Стивънсън събира доказателства за прераждането на близо три хиляди деца и установява, че спомените, особеностите на характера, талантите и други специфични качества се пренасят от един живот в следващия, в това число и способността за запаметяване на имена и връзки, както и някои черти от лицето. Доктор Джим Тъкър извежда тези изследвания на ново ниво, като използва програма за лицево разпознаване, за да докаже, че тези деца имат силни лицеви прилики с хората които си спомнят, че са били в предишния си живот.

Да не забравяме също така, че смъртоносните рани от предишният ни живот обикновено се появяват като родилни белези в „новото” ни тяло. Всичко това би могло да получи ясно обяснение ако приемем, че нашият енергиен дубликат не умира със смъртта на физическото ни тяло, а той се носи от един живот към друг и пази в себе си всички спомени. Някои от нас са в състояние да черпят директно от тези спомени – особено когато сме все още деца и преди предубедената настойчивост на родители, учители и всякакви други възрастни да ни е хипнотизирала да повярваме, че това е невъзможно.

Източник: nikolaijambol.blogspot.com
fresh-science.com