Ние, Болг-Ариите. Част 2.

Ранните български преселения

След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, през III-II в. пр. Хр. българите биват принудени да се изтеглят от старата си родина. С това преселение е свързана и старата история на Бавария. За наше щастие, всички старинни предания за миналото на баварците са събрани в една цялостна история от придворния летописец Авентин през ХVI в. По своята историческа мисия този човек е напълно съизмерим с нашия Отец Паисий. Също като него, с цената на денонощни страдания и лишения той е пребродил цялата баварска земя и е събирал всякакви възможни ръкописи и старини, имащи отношение към наследството на неговия род. Събраната съкровищница на родовата памет той е подредил в своето произведение "Баварски и германски хроники".

В няколко отделни баварски летописа се посочва, че родината на баварците е Армения. В някои стари стихове, песни на майстерзингери и хроники обаче се разказва, че в Армения баварците дошли от още по-отдалеч - откъм Индия. Някъде там към VI в. пр. Хр. са царували най-ранните баварски царе - съвременници на царете на Мидо-Персия Астиаг и Кир, според родовата памет. Около II в. пр. Хр. баварците се заселват в Армения, откъдето през I в. пр. Хр. биват изтласкани от настъпващите римляни. От Армения баварският народ бил изведен от своите князе Боемунд и Инграм.

По други предания обаче Авентин установява, че баварците произхождат от цар Алман Ергле и неговите синове Норайн и Бойгер (Балгер). Алман е легендарен владетел, обожестен приживе като бог на войната. Баварците са го тачили като праотец и затова те са се наричали алемани - на неговото име. По своята легендарна история Алман напълно отговаря на Один - царят на асите, почитан като бог от германите. Само че животът на единия е отнесен към III в. пр. Хр., а на другия - към I в. пр. Хр.

Позовавайки са на Авентин, германският проф. Фрицлер е написал една твърде съдържателна студия за общите корени на баварци и българи. За съжаление той безкритично приема шаблонната тюркска теза за произхода на древните българи и определя баварците като тюрки. В студията си Фрицлер посочва някои много характерни за баварците народни вярвания и обичаи, сходни с тези на румънци и българи. По своята същност обаче всички тези обичаи са от тракийски произход. Тези факти за пореден път разбиват несъстоятелната тюркска теза за народността на древните българи и доказва трако-кимерийското потекло на българския народ.

От внимателния преглед на баварските храники се вижда, че в тях са отразени две последователни български преселения в Бавария - по-ранното на Алман Ергле през III в. пр. Хр. и по-късното на Боемунд и Инграм през I в. пр. Хр. През първата преселническа вълна част от българите продължават пътя си на запад. Според изчислението на Авентин, още през 225 г. пр. Хр. е станало така, че една част от българският народ, принадлежаща към баварското племе, се е отделила от него и потеглила от там.

Цар Тесел (Thessel) и неговият племенник Балгер извели "доста народ (с име българи (Bulgarn), както казват немските баварски хроники), отишли в страната, наречена сега Франция, изградили града Толес (Тулуза? Туле?) и се установили навсякъде наоколо". Българите, за които разказва Авентин, около 12 г. сл. Хр. биват заварени от римляните в покорената от тях Набонидска Галия. В записките Цезар по Галската война те са наречени волки (volks), т.е. болги. От другаде обаче волките са известни като кимерийско племе. За кимерийското им потекло свидетелствува и името на една ценна порода коне, просъществувала до днес в Прованс - камарги.

А градът на българите Толес всъщност е Туле - днешна Тулуза. Той напомня за свещената арийска страна Туле, с която е свързана българската династия Дуло. Туле - днешно Тулово, до Стара Загора, е и сторицата на келтското царство в Тракия, основано от царете Брем и Болг. Тук ясно се очертава връзката между имената БОЛГИ-КИМЕРИ-ТУЛЕ, знаменателни за Българската цивилизация. В тази насока намираме и още една удивителна следа. Едно от трите племена, предвождани от Брем и Болг, е това на тектосагите. Едно от двете племена на волките в Галия също е посочено като тектосаги. Значи галатите в Тракия не са били просто келти, но преди всичко българи. Пълните съвпадения на тази имена бележат пътя на българите през това ранно и малкоизвестно преселение.

И днес сред жителите на Прованс съществуват удивителни културни следи от българите, като например мелодията на песента "Боряно, Борянке". Според разпространеното схващане, това наследство се счита за привнесено от богомилите-катари, създали силна религиозна общност в Южна Франция през Средновековието. Историческите факти обаче показват, че тази област много по-рано е била заселена от българи. Наличието на българско население със запазено народностно съзнание е било истинската предпоставка за утвърждаването на възникналото в България религиозно движение по тези земи.

При преселението през III-II в. пр. Хр. една трета част от българите достига до далечните Британски острови. В историята на Уелс се отбелязва, че точно през този период народ на име болги се заселва в Британия. Според записаните в тази история келтски извори болгите са дошли от Партиянското царство, или от гръцките земи в Средна Азия, така нареченото "Гръко-Бактрийско" царство в Бактрия. По същото време III-II в. обаче в Британия се заселват част от кимбрите, нападнали преди това Рим. Както вече уточнихме по-горе, под името кимери (кимбри) и болги следва да се разбира един и същ народ.

За болгите се разказва и в най-старата история на Ирландия - "Книга на завоеванията". В нея те са наречени Фир Болг - "Хора на Болг". Там се споменава още за бог Булг и вълшебно копие Гае Булга. Въпросното предание съдържа повече митология, отколкото история. То представя най-древните народи на Ирландия като божествени племена, с много малко сведения за народностната им самоличност. За Фир Болг е характерно, че са наричани "хора с торби на врата". Това название напомня за нашенския обичай на носене на муска - малка кожена торбичка с части от растения, притежаващи чудодейна сила. А богинята Домнум от Фил Болг удивително напомня за Домна царица от една българска народна приказка. Събитията от "Книга на завоеванията" не са отнесени към определен исторически период, така че е възможно да са свързани с българското пресление през III-II в. пр. Хр.

До много късни времена кралете на Бавария са запазили своята българска династическа приемственост. Според хрониката на Констанцкия събор, заседавал от 1414 до 1418 г. в гр. Констанц в германската област Баден-Вюртемберг, там е управлявал владетел, носещ титлата Keiser von Bulgarien (Цар на българите) и Rex Caldeorum (Цар на халдеите). В хрониката се пояснява: "Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата, и владее също царството на халдеите." По нататък се уточнява, че българия е "земя, намираща се някъде в Азия, източно от Дамаск и западно от Индия." Очевидно тук става дума за Балхара. В хрониката е изрисуван герб с три лъва, разположени един над друг. Същият герб е известен и от Второто Българско царство. Той и днес е в сила в германската провинция Баден-Вюртенберг, а също и в Англия, където пък е взаимстквуван от Уелс. Знамето на нашите кимерийски прадеди.

Хрониката на Констанцкия събор свидетелствува, че когато Дунавска България е била под османско владичество, в Южна Германия е управлявал владетел, носещ титлата Цар на българите. Това показва, че Българското Царство никога не е прекъсвало съществуването си - то и днес е живо в сърцата ни!

Споменът за древната Балхара не е бил угаснал и сред дунавските българи, даже и до средата на XIX в. Видният български възрожденец и събирач на народни умотворения Цани Гинчев е научил от стари хора, че нашият народ е дошъл от Индия. А Йордан Хаджиконстантинов Джинот твърди, че българите, наречени келтокимери или келтоскити, са дошли от някакъв древен град, "що бил у Персия и разсипан кой знае кога". Тук отново става дума за град Балх. Древен град! Само това определение разбива на пух и прах нескопосаните номадски теории за произхода на българския народ!

Под знамето на Атила

Докато една част от българите се преселва в Европа през III-II в. пр.Хр., то основната част от българския народ се задържа в земите около Имеон (Памир), на север от Бактрия. За това свидетелствува византийският историк Агатия: "Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, други ултидзури, а други буругунди."

Сред тези племена, отнесени към хуните, са и българските племена утигури и кутригури, за които разказва Прокопий Кесарийски. На свой ред обаче и тези българи биват принудени да поемат по пътя на преселението. Сведения за това среащаме в "Хроника на Михаил Сирийски", от II в. от Хр.:"В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис... Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи."

Като причина за това преселение Петър Добрев изтъква нашествието на хуните, които нахлуват в Средна Азия от североизток след разпадането на тяхната империя и последвалото китайско завоевание. В световната историческа литература се прокарва погрешната историческа представа, че хуните били някакви не-арийски пълчища, които са унищожили арийските народи в Средна Азия - саки, масагети, тохари, и така са сложили край на арийското господство в тези земи. Изобщо за хуните в Европа се говори като за някакви жестоки варвари и прочее изроди... Като наследници на цивилизацията на Атила ние, българите, сме лично засегнати от подобни обидни определения и държим да изясним същността на името хуни. Кои са всъщност Атиловите хуни?

Както уточнява Прокопий, хуните в старо време са се наричали кимерийци, също и масагети. От Херодот ни е известно, че след неуспешна война с масагетите, скитите са нападнали Кимерия. Значи кимерите и масагетите поначало трябвя да са били сродни и съюзени народи, или пък един народ. И едните, и другите се посочват като прадеди на българите съответно в летописите на Раковски и Спиридон. Оттук е разбираемо защо в една по-късна епоха те стават известни под едно общо име хуни.

В течение на епохите някои народи придобиват и нови названия, но остава паметта и съзнанието за хора от една кръв. С това са били наясно и чуждите историци, като много често наричат българите хуни. Подобно на известните български племена, хунските племенни имена също завършват на -ГУРИ или -ДУРИ. А имената на българските племена ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ изглежда са производни на ХОН - собственото име на хуните. Неслучайно Йордан ги нарича ХУНУГУРИ и ХУНУГУНДУРИ. С разрастването на Първата Хунорска империя на север от Китай, името ХУНИ, записано на китайскикато ХИУНГ-НУ, става нарицателно за всички конни народи, поданици на империята.

Действително под това определение попадат и някои не-арийски народи, но господствуващо положение в Хунорската империя заемат т.нар. царски хуни, говорещи езика ху, за разлика от другите хуни, говорещи езика жун. В Европа с името хуни са наричани арийските конни народи, известни и под общото название скити. От тази общност сме и ние, българите. "От земята на българите се разпростря яростта на хуните върху народите"(Йордан) Тези факти дават основание на видния български народоизследовател Димитър Съсълов да развие своята Хунорска теория за произхода на българите. Ние сме хуните!

Историческите факти свидетелствуват, че не хуните, а сянбийците са изтласкали арийските народи от Средна Азия, и са принудили българите да се преселят на изток. По време на споменатото българско преселение през II в. от Хр. със сянбийците е воювал известният кушански владетел Канишка.

Прокудени от Имеон, българите се заселват в земите между р.Дон и Кавказ. В арменската география "Ашхарацуиц" се споменават четири български племена, живеещи в тези земи: купи-булгар, кучи-булгар, чдар-болгар и оногхондор-блгар. Там те основават нова държава, която впоследствие се разширява на северозапад, към земите на север от Черно море, и става известна като Старата Велика България. Първият и владетел е легендарният Кан Авитохол.

АВИТОХОЛ значи "Син на сърната"(АВИ - "сърна", ТОХОЛ - "син"), тъй-като според преданието той е бил захвърлен в гората и отгледан от една сърна. С неговото име започва Именникът на българските царе - свещеният летопис на българската държавност: "Авитохол жил триста лет. Родът ему Дуло, а лет ему Дилом Твирем." Авитохол се възцарява в годината ДИЛОМ ТВИРЕМ, което означава Година Змия, месец Четвърти според българския календар. Според направените изчисления тази година е 165 от Хр.

През V в. в съюз със сродни хунски племена българите завладяват земите на Централна и Източна Европа и изграждат могъщата Хунобългарска империя на Кан Атила. Поставил на колене Константинопол и Рим, той остава в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). Атиловата държава е едно удивително образувание в общоевропейската история. Образувана първоначално като хуно-готски съюз, тя става обединителен център за всички народи от Централна и Източна Европа. Това беше една арийска империя; триумф на силата на варварския Север срещу разложения римско-елинистичен Юг. Обединение на хора от една кръв, отразено в паметния стих на Георги Писида:

В старо време разбунтувани, събраха се:
Словенин с Хун и Скит с Българин,
Мизиец със Скит едно мислеха,
Един език и едно място имаха.
Бидейки обособени и отдавна съединени
Една война срещу нас водеха.

Тъкмо затова в днешно време българи, украинци, унгарци и германци смятат Атила за свой владетел, като изтъкват подходящи исторически аргументи за това. Безспорната истина е, че той бе владетел от световна величина, обединителна личност за всички европейски народи. А бързото крушение на империята след внезапната му смърт е също толкова показателно за значението на неговата обеденяваща личност.

Въпреки краткото си съществуване, Атиловата империя изигра своята съществена историческа роля. Тя отключи нова епоха в европейската история, даде простор на нови народи да творят историческото битие. Познаването на историята на европейските хуни има ключово значение за изясняването на ранната българска история и въпроса за славянството. Неоспорим е фактът, че българи и словени започват да се изтъкват като исторически субекти скоро след разпадането на Хунската империя. Следователно по-рано те са били съюзени в империята народи.

По тези съображения Юрий Венелин извежда от Хунската империя историята на българи и славяни. При това той определя хуните като славяни, а българите - като клон на славяните. Съгласно тази логика Венелин нарече държавата на Атила "Българо-Руска монархия", а също Русь, Россия - последното по емоционални подбуди, без доказателство за действителната приемственност на тези имена. Схващането на Венелин за Атиловата империя като ранен българо-славянски съюз има своето основание, при положение че:

1.Основни съюзници на хуните са били венетите (вандали), считани за прадеди на славяните.

2.Съгласно мирния договор с Рим, Атила присъединява към държавата си Панония и земите на днешните Словения и Хърватия. Жителите на тези земи, наречени още тогава словени, получават право на самоуправление, като пълноправни поданици на хунската държава.

В същата насока украинският историк Василенко се опитва да докаже, че атиловите хуни са всъщност приднепровските славяни, а по тази логика Атила е представен като първият владетел на Киевска Русь, т.е. Украйна - "наш хлопец", както се изразява той. За да защити тезата си, Василенко обаче прави уточнението, че хуните не са били единна народност, а сборно понятие, в което влизат както уседналите приднепровски славяни, потомци на скиките-земеделци, така и "българите-номади" от Централна Азия. Тази теза по същество е една правилна, но половинчата стъпка към историческата истина. Нашите руски и украински приятели трабва да разберат, че ние българите не сме нещо твърде различно от тях - въпреки условностите, в което ни е оплела официалната историческа наука.

Приема се, че Кан Атила е от династията Дуло, но тъй-като неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи като Петър Добрев твърдят, че е от друг род. Във всеки случай обаче името на неговия най-малък син Ирник е вписано в Именника като втори владетел след Авитохол. "Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем."

Подобно на Кан Авитохол, Ирник също е обожествена личност, и на него са приписани сто и петдесет години царуване - половината от годините на Авитохол. И в това няма нищо случайно, тъй-като още като дете Ирник е бил предопределен да стане велик владетел съгласно едно пророчество, за което разказва Приск. На въпроса защо Атила се е отнасял така мило към малкия Ирник, един от присъствуващите на царската трапеза е отговорил:

"Гадателите предсказаха на Краля, че неговият род ще прекъсне във всичките му деца, а само Ернак ще го продължи; това е причината за неговата нежност: той обича в това дете единствения извор за поколението си." И пророчеството се сбъдва. През 453 г. по време на един пир внезапно почива Кан Атила. Увлечени в раздори за подялба на бащината империя, по-големите братя на Ирник предизвикват гнева на своите поданици - готите. Последните възстават срещу тях и империята се разпада. В неравен бой загива най-големият син на Атила - Елак. Загиват и други негови синове. Емнецур и Улцидур се заселват с отрядите си в днешна Северозападна България, а Ирник се изтегля в Малка Скития (дн. Добруджа). Оттам нататък той възражда Старата Велика България.

Историческото основание на съдбовното пророчество, свързано с Ирник, следва да потърсим в Именника на българските царе. Годините на Авитохол и Ирник се измерват с едни нереално големи за човешкия живот числа, при това и закръглени. Очевидно тук става дума за периоди (кръговрати) от по 300 години със свещено значение в летоброенето, протичащи под знака на определени владетели. Като цяло Именникът обхваща един 600-годишен период от българската история.

По времето на Атила преминаващият под знака на Авитохол 300 годишен период вече е бил към своя край. Затова съвсем закономерно се ражда митът за новият владетел, който преминавайки през изпитанията, ще възроди Царството в зората на новия 300-годишен кръговрат. И Кан Ирник се възцарява през 465 г. - Дилом, месец Твирем. Точно 300 години след Кан Авитохол, в знак на приемственост с неговото велико Начало. Това доказва също, че Кан Атила е носител на българската държавна традиция.

Скоро след разпадането на Атиловата империя в Централна Европа също започва да се споменава името на българите като организирана военна сила. Това показва, че като основен държавотворен народ българите са заемали средищната област на Атиловата империя - Панония.

Противно на утвърдената в официалната история представа, българите започват да се заселват в днешните български земи още през IVв. от Хр., а не през VII в. Доказатество за това е картата на св.Йероним, който е живял през IV в. На нея той е отбелязал "Misia hec et Bulgaria" (Мизия т.е. България). Също по това време император Константин Велики (306-337 г.) е поканил на закуска българи, и то като местни хора, защото се уточнява, че там са присъствували и "разни чужденци".

През 515 година българският владетел Виталиян повежда обединените войски на хуни и българи срещу Византия, като достига до Цариград. За да се защити, император Анастасий изгражда наречената на него Анастасиева стена. През следващите десетилетия българите завладяват значителна част от Балканския полуостров и образуват основното население в днешните български земи. Според Равенския космограф, съставен през VI в. "В Мизия, Тракия и Македония само българи живеят." Още през 507 година българите се заселват в Македония, наречена Долната земя Охридска - на името на свещения за българите град Охрид.

През VII в. многобройни хазарски пълчища застрашават Старата Велика България. Около 660 г. на преклонна възраст почива нейният последен владетел - Кан Кубрат. На смъртния си одър той заклева синовете си да бъдат единни като сноп стрели, да не се делят един от друг , за да запазят силата на Царството. И те успяват да изпълнят Завета му. Най-големият син Бат Баян остава със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглят българските племена към нови земи. Котраг се насочва на североизток към Волго-Камието, където полага основите на Волжка България.

С основната част от българите Исперих се придвижва към делтата на Дунав. След решителна победа над Византия Кан Исперих завладява Мизия, където основава новата българска държава със столица Плиска. Счита се, че неговият лик е увековечен в скалите над Мадара - главното българско светилище, в свещения за нас българите барелеф - Мадарският конник. Оттук нататък продължава познатата история на Дунавска България.

Това е истинското минало и родословие на Българския народ, нищо че все още е достояние на ограничен кръг будни българи. Всичко друго е плява, написано от и за начетени маймуни, както обичаше да се изразява един велик човек...

Източник: slavianskirod.blogspot.com