Всички знаем и чувстваме ползата от състраданието, но силата на будистките учения се състои в това, че ни показват съвсем ясно „логиката" на състраданието. След като веднъж сме схванали тази логика, нашето състрадание става по-силно, по-всеобхватно, по-стабилно и мотивирано, защото се основава на ясни разсъждения, чиято истинност става още по-очевидна с практиката.

Можем да казваме, дори и да сме донякъде убедени, че състрадани­ето е нещо прекрасно, но на практика действията ни да са дълбоко не състрадателни и да ни носят само объркване и смущение, а не щастието, към което се стремим.

Какво според нас може да ни направи щастливи? Хитрият, изобретателен егоизъм, себичната защита на егото, което, както много добре знаем, в определени моменти може да ни направи крайно брутални? Всъщност истината е в обратна посока - вкопчването в себе си и самовъзхищението, когато наистина се вгледаме в тях, са коренът на всички злини за околните и на всички злини за самите нас.

Всяко отрицателно нещо, което сме направили или сме си помислили, е резултат на вкопчването ни във фалшива самоличност, на обожаването на тази фалшива самоличност, превърнала се в най-скъпия и важен елемент на живота ни.

Всички отрицателни мисли, емоции, желания и действия, които са причина за отрицателната ни карма, се пораждат от вкопчването в себе си и самовъзхищението. Те са тъмният, мощен магнит, който ни привлича прераждане след прераждане, всички пречки, всички нещастия, всички тревоги, всички бедствия - така че те са в корените на всяко страдание и самсара.

Когато схванем закона на кармата в цялата му сила и с всички негови сложни отражения в много, много прераждания, когато видим как самовъзхищението и вкопчването в себе си ни оплитат все повече и повече в мрежите на неведението, които непрекъснато се стягат, когато наистина разберем опасната и обречена природа на вкопчения в себе си ум...

... когато проследим действията му до най-скришните ъгълчета, когато наистина разберем как нашият обикновен ум и действията ни се определят, стесняват и засенчват от този закон, как той прави почти невъзможно откриването на сърцето за безусловната любов и как е блокирал всички наши източници на истинска любов и истинско състрадание, тогава настъпва моментът, в който разбираме съвършено ясно думите на Шантидева:

И у нас се поражда решимостта да унищожим този зъл дух, нашия най-голям враг. Щом той умре, причината за всичките ни страдания ще изчезне и нашата истинска природа ще заблести с целия си простор.

В тази война срещу най-големия ни враг - вкопчването в себе си и самовъзхищението - не може да имаме по-голям съюзник от състрада­нието. Именно състраданието, посвещаването на другите и вземането присърце на страданията им, вместо вкопчването в себе си, ръка за ръка с мъдростта да изоставим егото си, най-пълно и резултатно унищожават древната привързаност към фалшивата самоличност, причина за безкрайните ни страдания и самсара.

Ето защо в нашата традиция ние гледаме на състраданието като на източник и същност на просветлението, като на сърцевина на просветлените действия. Както казва Шантидева:

За да осъзнаем това, което наричам „мъдрост на състраданието", трябва съвсем ясно да си дадем сметка каква полза можем да извлечем от нея и каква вреда може да ни донесе липсата й. Трябва да направим много ясно разграничение между интересите на егото ни и нашите истински интереси, защото именно от смесването на едното с другото идват всичките ни страдания.

Но страданията и злините не съществуват обективно — силата и съществуването им се определят единствено от ненавистта ни към тях. Когато осъзнаете това, ще разберете, че именно тази наша ненавист привлича към нас всичко отрицателно и всички пречки, които могат да възникнат; че именно тя изпълва живота ни с нервно напрежение и страх.

Трябва да премахнем тази ненавист, като премахнем вкопчващия се в себе си ум и привързаността му към несъществуващата самоличност, а това ще премахне и всички пречки и отрицателни явления у нас. Та как бихме могли да се борим срещу нещо или някой, които не съществуват?

Освен това, както винаги са знаели учителите от миналото, то е източник на всякакво лечение. Представете си, че сте се разболели от някаква болест като рак или СПИН. Като поемете страданието на тези като вас, освен собственото си страдание, ако умът ви се изпълни със състрадание, без всякакво съмнение ще пречистите насъбраната се в миналото отрицателна карма, която е източник - сега и в бъдеще - на страданията ви.

В Тибет съм чувал за хора, които след като са научили, че ще умрат от безнадеждно заболяване, раздавали всичко свое и отивали да умрат на гробището. Там практикували поемане на чуждото страдание и за всеобщо изумление вместо да умрат, се връщали изцелени у дома.

Работата с умиращите, както многократно съм имал възможност да се убедя, ни дава възможност да упражняваме състрадание в действие, при това в ситуация, в която от нея има най-голяма нужда.

Състраданието към умиращите може да е полезно за тях по три основни начина - първо, разкриването на сърцето ви ще ви даде възможност много по-лесно да покажете на умиращия безусловната любов, за която вече говорих и от която той има толкова голяма нужда.

На по-дълбоко, духовно ниво, както съм се убеждавал многократно, ако се опитате да въплътите състраданието и да действате със сърцето на състраданието, ще създадете атмосфера, която може да вдъхнови умиращия да си представи духовното измерение и дори да се заеме с духовна практика.

На най-дълбоко ниво, ако непрекъснато практикувате състрадание към умиращите и ги вдъхновявате да правят същото, може да успеете да ги излекувате не само духовно, но и физически. И тогава ще откриете за себе си това, което знаят всички учители - че силата на състраданието няма граници.

"Асанга, един от най-известните индийски будистки светци, живял през IV столетие. Той отишъл в планините, за да живее в усамотение, и насочил цялата си медитационна практика към Буда Майтрея с надеждата той да му се яви и да му даде напътствия.

Асанга медитирал при удивително трудни условия в продължение на шест години, но не постигнал нищо - дори не му се присънил благоприятен сън.

Почувствал се обезсърчен, изгубил надежда да се срещне с Буда Майтрея и напуснал убежището си. Тръгнал надолу по пътя и видял един човек да трие голяма желязна пръчка с парче коприна. Асанга се приближил до него и го попитал какво прави.
- Нямам игла - отговорил човекът, - така че ще трябва да си направя от тази желязна пръчка.

Асанга го изгледал учудено - дори и да би успял да го постигне след сто години, каква би била ползата? И си казал: „Виж какви усилия полагат хората за напълно немислими неща. Ти правиш нещо много по-стойностно, а не притежаваш и част от тази всеотдайност." И се върнал отново в убежището си.

Минали още три години - отново без никакъв знак от Буда Майтрея. „Сега вече съм сигурен - казал си Асанга. - Никога няма да успея." Той отново тръгнал да слиза надолу и зад един завой на пътя видял голяма скала - толкова висока, че сякаш докосвала небето. В подножието й седял един човек, който трескаво търкал камъка с мокро перо.

- Какво правиш? - попитал го Асанга.
- Тази скала е много голяма и пречи на слънцето да огрее къщата ми. Искам да се отърва от нея.

Асанга и този път се изумил от упоритостта и неизтощимата енергия на човека и се засрамил от своята слабост. Отново се върнал в убежището.

Минали още три години без никакъв резултат. Решил, че за това, което иска, няма надежда, и напуснал убежището си завинаги. Денят превалил и късно следобед видял край пътя да лежи едно куче. То имало само предни крака, а задната част на тялото му гниела и била покрита с червеи. Въпреки окаяното си състояние кучето се зъбело на минаващите и се опитвало да ги ухапе, като се влачело по корем с помощта на предните си крака.

Асанга бил обзет от дълбоко чувство на състрадание. Откъснал парче месо от собственото си тяло и дал на кучето да яде, след това се навел и понечил да почисти тялото му от червеите. Изведнъж обаче му минало през ум, че ако ги тегли с пръсти, може да ги нарани и разбрал, че може да ги махне само с език. Коленичил на земята, погледнал ужасното гъмжило и затворил очи. Навел се и показал езика си... И в този момент усетил, че езикът му се е опрял в земята. Отворил очи и погледнал нагоре. Кучето го нямало. Вместо него видял Буда Майтрея, обкръжен от ореол трепкаща светлина.

- Най-после! - казал Асанга. - Защо не ми се яви по-рано? Майтрея отговорил тихо:
- Не е вярно, че не съм ти се явявал. Бях с теб през цялото време, но негативната ти карма и заблудите ти пречеха да ме видиш. Дванадесетте години, които прекара в усамотение, донякъде ги намалиха, така че поне успя да видиш кучето. После благодарение на искреното ти състрадание всички тези заблуди изчезнаха напълно и сега можеш да ме видиш пред себе си със собствените си очи. Ако не вярваш, качи ме на рамото си и провери дали някой друг ще ме види?

Асанга качил Майтрея на дясното си рамо и отишъл на пазара, където започнал да пита всеки срещнат:

- Какво имам на рамото си?
- Нищо - отговаряли хората и той продължавал нататък.
Само една възрастна жена, чиято карма била отчасти пречистена, отговорила:
- На рамото ти има разлагащ се труп на куче, това е.

Асанга най-накрая разбрал безкрайната сила на състраданието, което пречистило и трансформирало неговата карма и така му дало възможност да види Майтрея. След това Буда Майтрея, чието име означава „любяща благодат", завел Асанга в небесното царство и му дал напътствия, които са сред най-важните в будизма."

Грижите за умиращите ни карат да осъзнаем дълбоко не само тяхната, но и нашата собствена тленност. Твърде много илюзии и заблуди ни отделят от осъзнаването на простата истина, че всички ще умрем, и когато най-накрая наистина осъзнаем, че ще умрем - като всички живи същества, - ни обзема изгарящо, почти непоносимо усещане за собственото ни непостоянство, за това колко безценен е всеки миг и всяко същество, а от това израства някакво дълбоко, ясно и безгранично чувство на състрадание към всички същества.

Чувал съм, че сър Томас Мор произнесъл следните думи малко преди да бъде обезглавен: „Ние всички сме в една каруца и отиваме към екзекуцията си. Как бих могъл да мразя някого или да желая да му навредя?"

Да осъзнаеш с пълна сила тленността си и да откриеш докрай сърцето си за това, означава да позволиш у теб да се развие онова всеобхватно, освободено от страх състрадание, което дава сили в живота на тези, които искат да помагат на другите.

И така, всичко, което казах досега за грижите към умиращите, може да се изрази с две думи - любов и състрадание. Що е състрадание? Това не е просто чувство на симпатия или загриженост към страдащия, не е само топлото чувство към човека пред теб или ясното осъзнаване на нуждите и болката му. Освен всичко това то е и наличие на практическа решимост да направим всичко възможно и необходимо, за да облекчим страданията му.

Състраданието не е истинско състрадание, ако не е активно.

В тибетската иконография Авалокитешвара - Буда на състраданието - често се изобразява като същество с хиляда очи, виждащи страданието във всички ъгълчета на Вселената, и с хиляда ръце, готови да предложат помощ и в най-отдалеченото й кътче.