От дошлите от древността до нас диалози има доста сведения по въпроса за безсмъртието на душата. Например във "Федон" Сократ казва на Симий: "Може би тези, на които ние сме задължени за създаването на тайнствата... още в древността са открили, че слизащият в Аид непосветен ще лежи в калта, а пречистилите се и приелите посвещение, заминавайки за Аид, ще се заселят сред боговете." За същото говори и Пиндар, и други божествени поети. "Гледай дали това е вярно.

Те твърдят, че душата на човек е безсмъртна и въпреки че тя ту престава да живее на земята, което се нарича смърт, ту се възражда, но никога не загивал" Вероятно единствената цел на обръщането на Сократ към жреците и жриците е търсене на отговор на измъчващия го въпрос, какво очаква човека след смъртта - нищо или продължение, което наричаме безсмъртие.

Очевидно на жреците и на жриците е била известна тайната, която е разкривала отговора на този фундаментален въпрос, при това тази тайна е била опитно доказана, защото Сократ, по силата на своя диалектически талант, не е бил човек, който би се преклонил пред авторитетите дотолкова, че да бъде способен да повярва просто на думата.

Следователно тайната на живота и на смъртта очевидно е била известна истина и се е проявявала ритуално в процеса на особен вид посвещения.


Според легендите Орфей, митическият поет и певец на древна Тракия, е бил основател на ритуалните посвещения. Последователите на неговото религиозно-мистическо учение, възникнало през VІ в. пр. н. е. , започнали да се наричат орфици. Тяхното учение за безсмъртието на душата и нейното освобождение е било възприето от питагорейците, които на свой ред получили името си от Питагор (прибл. 580 - до 500 г. пр. Хр.) (виж бр. 8-9/2004 г. на УСУРИ).

Диалозите на Платон свидетелстват, че и Сократ, и самият Платон са познавали добре школата на питагорейците. Именно нея имал предвид Сократ във "Федон": "Има древно учение, ние вече си го спомнихме, че душите, които са дошли оттам, се намират там и отново се връщат тук, възниквайки от мъртвите." Така че според диалозите на Платон става очевидно, че учението за реинкарнацията е било добре известно на Питагор, предшественик на Сократ.

И наистина, Диоген Лаертски ни съобщава за Питагор, че той, според думите на Хераклит Понтийски, казвал за самия себе си "че някога той бил Ефалит и бил син на Хермес, и Хермес му предложил да избере какъвто и да било дар, освен безсмъртието, а той помолил да му остави и в живота, и в смъртта памет за това какво е ставало с него. Затова и в живота си той помнел всичко, и в смъртта съхранявал същата памет, а впоследствие той се преродил като Евфорб и бил ранен от Менелай.

И Евфорб разказал, че някога е бил Ефалит, че е получил от Хермес неговия дар и разказал как странствала неговата душа, в какви растения и животни се е прераждала, какво е изтърпявала в Аид и какво търпят там другите души. След смъртта на Евфорб душата му преминала в Хермотим, който, желаейки да докаже това, се явил в храма на Аполон и посочил щита, посветен на бога от Менелай: "Отплувайки от Троя - казал той - Менелай посвети на Аполон този щит, а сега той целият изгни, остана само украсата му от слонова кост."

След смъртта на Хермотим той станал Пир - делоски рибар, и както и преди помнел всичко, как отначало бил Ефалит, след това Евфорб, след това Хермотим, след това Пир, а след смъртта на Пир той станал Питагор и също запазил памет за всичко, разказано по-горе".


Това доста пространно описание на преражданията на Питагор може да бъде съпоставено с твърденията на Сидхата Гаутама Буда: "Като се съсредоточих, очистих и проясних своето съзнание, аз го насочих към разпознаване на спомените за своите минали съществувания. Аз си спомних много от тях. Аз си спомних как носих име във всяко от тях, към какъв род принадлежах, към кое съсловие, какъв начин на живот водех, какви наслаждения и страдания изпитвах, какъв беше краят на всеки мой живот. Като напуснех един, аз се раждах някъде на друго място. Това беше първото знание, което придобих в първата стража през тази нощ. Невежеството беше отстранено, възникна знанието...".


Прието е да се смята, че Сидхарта Гаутама е роден през 563 г. пр. Хр. и е умрял през 483 г. Простото пресмятане на основата на тези данни подсказва не само това, че Питагор е бил на седемнадесет години, когато се е родил Гаутама Буда, но и това, че те са били съвременници и периодът на тяхното едновременно пребиваване на земята е 63 г. тъй като Порфирий (232-301 г. сл. Хр.), ученик на Плотин, разполагал за своя вариант на биографията на Питагор с приблизително същите материали, с които разполагал и Диоген Лаертски.

В книгата на последния за живота, ученията и изреченията на знаменитите философи, е внесено произведението на Порфирий "Животът на Питагор", в което той съобщава за Питагор, че той много пътешествал. Идентичността на елементите на учението на Питагор и Буда и изпитаните от тях проникновения в тайната на собствените прераждания, съобщаваната от Порфирий тяга на Питагор към пътешествията, а също и цитираните данни за раждането и смъртта на Буда и Питагор говорят за възможността Питагор да е посетил Индия и да се е срещнал с Буда. Реална ли е тази възможност?

Би трябвало да отговорим на този въпрос положително. Множество са доказателствата за връзките на античния свят с Индия. За Питагор се съобщава недвусмислено, че той е посетил страната на халдеите, в която през 530 г. все още е властвала династията на персийските царе, основател на която е бил цар Кир, зороастриец, който покорил не само нововавилонското царство, където е пътувал Питагор, но и част от Индия. Това дава основание да предположим, че Питагор е посетил и Индия. Нишката знания, получени от Питагор в Индия, тръгва към Сократ и Платон, последователите на неговото учение. Бертран Ръсел също е изказал предположение за съществуването на тази нишка.

Следователно Питагор, благодарение на своето все още предполагаемо лично познанство с Буда, привнася в ритуала на тайнствата възможност за опитно постигане на феномена на реинкарнацията. И ако това е така, то следва, че вярата на Сократ в съществуването на живот след смъртта, се базира на опит, получен в резултат на нееднократно практическо участие в мистериите. Сократ в "Мемнон" споменава Пиндар като авторитетен познавач на този въпрос.

Действително, Пиндар в своите оди твърди: "Добре снабден за смъртта е този, който, слизайки в гроба, знае истината на Елевсин. Той знае изхода от земния живот и новото му начало - дарът на боговете." Ритуалите, свързани с посвещението в тайнството, се провеждали обаче не само в Елевсин. Ерудираните изследователи и учени С. Гров и Д. Хелифакс, които експериментално изучавали функционалните усещания на човека извън границите на живота, по следния начин освещават интересуващия ни проблем:

"Посветените често се събличат голи, всички косми по тялото им биват обръснати, а върху главата им леят кръв от жертвени животни. В тези ритуали не е трудно да се види сближаване с положението на новороденото. Нещо повече - използването на изпражнения и на други отблъскващи субстрати напомня скатологическите аспекти на биологическото раждане. И накрая елементите на изтезание и физическо страдание, болезнено откъсване и борба за оживяване, присъстващи в много обреди на прехода, носят отпечатъка на близко сходство с аналогични процеси, които са част от перинаталните преживявания в психоделическите сеанси. Понякога съприкосновението със смъртта се организира толкова реалистично, че ритуалните действия включват риск от сериозна физическа травма или опасност от истинска биологическа гибел."


В потвърждение на това обобщение нека споменем и разказа на Тимарх, съвременник на Платон, цитиран от Плутарх: "Когато се спуснах надолу, аз се оказах в дълбок мрак. Отправих молитва и дълго останах да лежа на земята. Не можех да си дам ясна сметка бодърствам или спя, но ми се струваше, че когато се раздаде шум, аз получих по главата си удар, от който шевовете на моя череп се разтвориха и предоставиха изход за моята душа."

Следователно Тимарх в процеса на посвещението си е бил доведен до дълбоко състояние на припадък или кома, близко до смъртта, в резултат на което на душата му бил предоставен изход - тя се отделила от тялото. Несъмнено реалистично настроения читател ще се усъмни. Ако дори се стори нещо с човека в коматозно състояние, то как той ще научи за това  при явно изключено съзнание? Оказва се обаче, че този парадокс е добре известен на нашите предци.

Нещо повече - посвещаваните получавали в това отношение ритуално оформен инструктаж, например в Ливадия, където в дълбока пещера обитавал оракулът Трофоний. Малко преди спускането в пещерата в жертва бил принасян овен, по чиито вътрешности гадаели.

Павсаний описва този процес: "Ако всички предсказания са в съгласие, то вас през нощта ви водят при Гергинския ручей. Две момчета по на тринадесет години ви къпят и ви мажат с масло. След това постъпвате в разпореждане на жреците, които ви заставят да пиете вода от два извора - Изворът на забравата, за да забравите всичко, с което сте се занимавали досега, и Изворът на паметта, за да помните всичко, което ще видите."


Наставленията от такъв характер съвпадат с разказите на хората, които по едни или други причини са преживели клиническа смърт. След изхода от критичното състояние те помнят всичко, което е ставало с тях и около тях. Доктор Реймънд Моуди, който е анализирал и обобщил спомените на хиляди, преминали смъртното изпитание, пише:

"Отначало умрелият чува нарастващ шум, силен звън или бръмчене, а в същото време чувства как бързо се придвижва напред по някакъв тунел. След това той се оказва извън своето физическо тяло, но мозъкът му работи. Своето собствено напуснато тяло той вижда на разстояние и като зрител наблюдава от много удобна позиция предприеманите опити да бъде върнат към живота."


Руският учен Ю. Шилов на базата на обобщенията на Р. Моуди и други учени изказа любопитна хипотеза, отнасяща се до еднотипните различия в конструкцията на могилите - продълговати и кръгли; и в намерените в тях погребения. В продълговатите могили мъртъвците са погребвани в ембрионално положение, а в кръглите - в изпънато. Шилов свързва тези различия с двете противоборстващи култури, съществували едновременно през тези древни времена и отразяващи тяхното отношение към въпроса за безсмъртието.

В културата на продълговатите могили смъртта се свързва с процеса на възраждането чрез феномена на видението на тунела и изходящото движение при преминаването му към новото раждане. Затова е възприето покойниците да се заравят в ембрионално положение на тялото. В кръглите могили е отразено преминаването през тунела и като следствие положението е активно, изпънато.


Друг изключително въздействащ върху въображението феномен, изявен от Р. Моуди и описан от него, е срещата със силна светлина. Нека да цитираме някои фрази от разказите на хора, които са изживели този момент:
"Навсякъде беше черен мрак, освен по тесния път пред мен, където далеч напред се мержелееше някаква светлина. Колкото повече се приближавах към нея, толкова повече нарастваше тя."

"Оказах се обкръжен от облаци и от някаква розова мъгла, а след това прелетях през затворените прозорци, като че ли ги нямаше, в чист кристален свят. Той беше толкова красив и ярък. Това беше много силна светлина, но не дразнеше очите. Не знам как да го обясня, но тя имаше някаква индивидуалност."

"След това към мен започна да се приближава светлината. Отначало тя ми се струваше мътна, но след това се превърна в огромен ярък лъч. Това не беше проблясък, а огромна маса светлина. Почувствах горещо вълнение, светлината беше бяла, невероятно ярка. Не мога да я опиша точно."

"В един момент пред мен се появи блестяща бяла светлина и веднага в мозъка ми възникнаха думите:

"Искаш ли да умреш?"

Аз отговорих, че не зная, просто не зная за смъртта. Тогава бялата светлина ми каза: "Премини тази линия и ще узнаеш"...


Гров и Хелифакс, за разлика от Р. Моуди, който строи своето изследване пасивно чрез разпитване на индивиди, пребивавали по една или друга причина извън живота, прилагат друга методология. Учените използват не само особена категория хора - раково болни, но и ЛСД (с позволението на участниците в този необикновен експеримент).

Този препарат предизвиква усилена работа на подсъзнанието. Това, разбира се, не би могло да се приеме за смърт. Но авторите съобщават, че "в няколко случая пациентите, преминали през сеансите на психоделическата терапия, по-късно изпитват кратки епизоди на дълбока агония, загуба на съзнанието и дори клиническа смърт, а след това са върнати към живота". Именно те описвали точни съответствия между реалните си преживявания на умирането и сеансите на ЛСД-терапията.

Гров и Хелифакс натрупали информация, която всъщност потвърждава работата на Р. Моуди. Те стигат до извода, че "преживяването на явлението на излизане от тялото е обща черта на опита от докосване до смъртта". Анализирайки резултатите от наблюденията си, те твърдят, че в това състояние "не се възприемат миризми, аромати, температура, отсъства чувството за мускулна сила, зрението и слухът очевидно рязко се усилват, достигайки почти безгранично равнище.


Сходството между тези преживявания и описанията на тибетското състояние "бардо" е просто поразителна. Особено често става срещата със "светещото същество, което е източник на бялото сияние". Нека да се обърнем към "Бардо тьодол" - "Тибетската книга на мъртвите", и да видим едно от наставленията към починалия: "О, благородно роден Еди-Кой Си, слушай. Сега ти съзерцаваш сиянието на чистата светлина на съвършената реалност. Познай го, о, благородно роден, твоят разум е пуст, той е лишен от форма, свойства, от признаци, от цвят. Той е пуст, това е самата реалност, самата всеблагост. Твоето съзнание е сияещо, пусто, неотделимо от Великия източник на светлината. То не се ражда и не умира. То е непомръкващата светлина, Буда Амитаба."


Своето положително мнение като специалист в областта на психологията и психиатрията е изказал и Карл Густав Юнг в психологическия си коментар на Тибетската книга на мъртвите: "Нейните наставления - казва той, - са толкова подробни и толкова приспособени към най-малките изменения в състоянието на починалия, че всеки сериозен читател е в правото да си зададе въпрос:

"А какво, ако мъдрите лами наистина са погледнали извън пределите на трите измерения и са вдигнали завесата от най-великата от тайните?". И по-нататък: "Истинско просветление починалият изпитва не в края на бардо, а в момента на смъртта, след което започва потъване в областта на илюзиите и неведението, постепенна деградация, която завършва с ново раждане във физическия свят."

Той пише: "Трудно е да се отрича този факт, че като цяло книгата е по-подредена от архитипното съдържание на безсъзнателното, зад което западният разум вижда не физическата или метафизическата реалност, а само психическата реалност."


А може ли психическата реалност да прерасне във физическа? Безименните адепти на будизма, изложили наставленията си за умрелите в Тибетската книга на мъртвите, не се съмняват във възможността от такава метаморфоза. В книгата не се отрича, че "сиянието на чистата светлина на съвършената реалност", също както и виденията на бога на смъртта и на другите всевъзможни чудовища, са производни на разума на човека, който пребивава в това изключително състояние.

"О, благородно роден, се казва в тази книга, на дванадесетия ден от северната област на твоя мозък ще се появи божество, пиещо кръв, от рода на карма. Прегръща го майка Кротишвари. Не бой се от тях, не се ужасявай. Знай, че те са въплъщение на твоя разум." По-нататък тази мисъл продължава с вариации в същия аспект: "И богът на смъртта, и божествата, и демоните, и  бивологлавият дух на смъртта не съществуват извън човека. Вс Хората като жители на вечността.