Първите психотронни разработки за контрол над поведението на хората са започнали при най-строга секретност още в първите години на съветската власт под научното ръководство на В. М. Бехтерев.

Взаимоотношението и плодотворното сътрудничество между Психологията на правото и Парапсихологията отдавна са неоспорим практически и научен факт, макар че все още има автори, използуващи чуждото и най-вече собственото си невежество като аргумент и отричащи възможността за това.

В историята на полицейската и правосъдната дейност са известни твърде много случаи, при които парапсихологията е била високоефективно използувана за разкриването и предотвратяването на извършени тежки престъпления, както и немалко случаи, при които съдебните органи изрично са поръчвали извършването на съдебно-медицински и по същество парапсихологични изследвания, които са използували като “основно” или “помощно” средство за разкриването на следствената и съдебната истина.

В т. нар. “посткомунистически страни” специалният интерес към проблемите на използуването на парапсихологията в дейността на следствените и съдебните органи вече е излязъл извън най-строгата секретност. Заслужава внимание фактът, че през 1994 г. Министерството на вътрешните работи на Русия организирало специален официален семинар за използуването на парапсихологията за разкриване и предотвратяване на престъпления, и за първи път в историята на това ведомство направило публично достояние обсъжданите теми.

За Психологията на правото специално внимание заслужават проблемите, свързани с използуването от терористични организации и правителства, както и от антитерористичните държавни органи на постиженията на Парапсихологията и Психотрониката (на т. нар. пси-феномени) като оръжие за индивидуално и масово психомоделиране, за физиологическо и психическо поразяване и контрол.

*** Първите психотронни разработки за контрол над поведението на хората са започнали при най-строга секретност още в първите години на съветската власт под научното ръководство на В. М. Бехтерев. През 1918 г. още съвсем младата съветска власт проявила дълбока прозорливост и създала Институт за мозъка в Петроград, оборудван в две от най-добрите сгради в града, разполагащ с неограничени финансови средства и контролиран само от създадената няколко месеца преди това служба за сигурност на Феликс Дзержински.

Още първите научни изводи и отчети били засекретени и са били секретни съвсем доскоро, а повечето от изследванията или са секретни дори и днес, или са “изчезнали” и са на разположение на Червената мафия, формирана и ръководена от елитни членове на бившата Червена армия (ГРУ и КГБ). Любопитно и показателно е, че американците са проявили “ориентировъчен” интерес към проблемите на “мозъчния контрол” едва през 1947 г., който е прераснал в “специален” след края на Корейската война през 1953 г.

*** На 2 март 1967 г. по обвинение в подготовка на заговор за убийството на президента на Филипините Маркос в Манила е арестуван Луис Кастильо, а специалните парапсихолгични изследвания показали, че неговата физическа обвивка всъщност е носител на внедрени от специални служби “програми за поведение”, характерни за четири личности, само една от които е била за убийството на Маркос.

*** Дълго издирван в целия СССР опасен криминален рецидивист през 1991 г. похищава самолет на летището в Баку, Азербайджан, поисква половин милион долари в брой и самолетът да се отправи за Пакистан, като в противен случай заедно със съучастниците си ще взривят самолета и ще избият всички в него. След този ултиматум властите се обърнали към парапсихолога Тофик Дадашев, който успял да се настрои на вълните на мозъка на терориста, психомоделирал мислите му и установил, че той блъфира и няма нито съучастници, нито експлозив.

Едва тогава властите обърнали внимание на някои косвени данни, потвърждаващи заключенията на парапсихолога, атакували самолета и само за няколко секунди обезвредили престъпника. По този случай, за успешно извършена антитерористична акция, президентът на Азербайджан наградил парапсихолога с най-високата награда - Почетна грамота на Върховния съвет.

*** През август 1993 г. съдебните власти в Киев са използували заключенията на вещи лица по сугестия, психобиоенергетика, психотроника и пр. парапсихологични направления, за да докажат нарушения на правата на човека, извършени от висшия офицер от КГБ Юрий Кривоногов, специалист по психомоделиране на личността и групите, участник в секретни операции за контрол над посткомунистическите политически и социални процеси.

Най-известните и най-масово използуваните в полицейската и следствената дейност парапсихологични методи и средства са:
а) използуване на плетизмограф (полиграф), известен като “детектор на лъжата”;
б) извършване на разпит под хипноза;
в) използуване на т. нар. телестезия, известна повече с популярното си наименование “ясновидство”.

Детекторът на лъжата е създаден през 1875 г. от италианския физиолог Моссо и дълго време в Европа и САЩ е бил използуван “според случая”, но след Втората световна война той става част от модерната митология на Америка, наред с електрическия стол за екзекуции и небостъргачите.

Създаден е на основата на тезата, че човекът е програмиран да казва истината, а когато мозъкът цели да скрие нещо от истината или цялата истина, възниква стрес, който автоматично и неконтролируемо от съзнанието активира вътрешната програма за адаптация, при което се променя обичайното функциониране на вегетативната нервна система и се получава ускоряване на пулса, повишаване на кръвното налягане и температурата, учестяване на дишането, засилване на потенето.

Сред много от учените обаче се лансира тезата, че това действително по принцип е така, но в същото време съществуват твърде много хора с психологическа неувереност или лабилност, които са напълно почтени, но по време на процедурата се вълнуват и показват същите психологически особености, каквито показват стандартите на гузната съвест;

както има и твърде много хора, които са толкова хладнокръвни и психологически уверени, че получават пълен атестат за благонадеждност от апарата, докато в същото време истинските им мисли, възгледи, намерения и фиксирани в съзнанието им факти си остават "terra incognita" за апарата на лъжата.

Все пак, въпреки сериозните колебания, детекторът на лъжата се използува и може да се използува успешно като "едно сравнително надеждно гледище" когато се задават въпроси, на които може еднозначно да се отговори с "да" или "не".

Така, според изследователите, “детекторът на лъжата” може да бъде ефективен само в случаите, когато някой съзнателно лъже. Онзи, който примерно бърка цвета на косата на престъпника, издържа теста на детектора; теста на “детектора на лъжата” издържа и онзи, който се смята за Наполеон; защото и двамата са искрени!

Класически е случаят с млад крадец, който ежедневно задигал по нещо, но когато бил разпитан чрез “детектора на лъжата” дали някога през живота си поне веднъж е извършвал кражба, той категорично отрекъл, а полиграфът регистрирал, че е искрен в отговора си.

Каква е причината? За младия крадец “да открадне” означавало “да извърши злодеяние, като например да обере банка”; и той бил искрен в отговора си, че не е извършил такова нещо. Затова едно от основните изисквания при разпити с “детектора на лъжата” е предварителното уточняване на понятията.

След 50-те години на ХХ век до наши дни са провеждани множество регионални и международни научни семинари, посветени на въпросите за прилагането в полицейската и съдебната практика на “детектора на лъжата”. На много от тях използуването на детектора е окачествявано като “средновековно варварство” и “брутално посегателство върху правата на човека”;

аргументите в това отношение обаче са произтичали не от неспособността на апарата да бъде “помощно средство за изработване на едно възможно гледище”, а от съображението, че неговото използуване представлява физическо и психическо принуждение и посегателство върху гарантираното от законите право на личността да скрие истината и да не оказва никакво съдействие на органите, които са я арестували и имат задължението сами да открият истината.

Прилагането на хипнозата в дейността на полицията и съдебните органи също така е познато доста отдавна в световната практика. Българските психиатри Ем. Шаранков, Й. Стоименов и Ив. Рачев “невинно” се позовават на физиологичното учение на И. П. Павлов и определят хипнозата като “частичен сън”, т. е. като чисто физиологично явление, а не като посегателство върху съзнанието на личността. Хипнозният сън обаче далеч не е физиологичен сън, а е изкуствено предизвикана парализа на съзнанието, водеща до различни соматични ефекти.

Макар и доста “предпазливо”, румънският специалист по проблемите на хипнозата Владимир Георгиу все пак подчертава предпочитанията си към т. нар. “неодисоциационистка теория” на Хилгард, според която хипнозата засяга всички психически процеси и извършва промяна в самото функционално ниво на съзнанието.

Немският психиатър Волфганг Франк определя хипнозата като сугестивен метод, прилагането на който води до променено психопатологично разстроено състояние на съзнанието, приличащо на т. нар. здрачно (сумрачно, хаотично) състояние, при което психомоторните функции са ограничени и забавени, а съзнанието е “изместено”, помрачено или стеснен.

Д-р Джак Гибсън, лекар-хирург, посветил целия си живот на научно изследване и практическо прилагане на хипнозата (като хипнотерапия) изрично и недвусмислено я определя като “контрол на (върху) разума. Други автори са много по-категорични и определят хипнотичното състояние като “изкуствено предизвикано слабоумие”.

В специалната литература изрично се сочи като научно установено, че има хора, които въобще не се поддават на хипноза, и това са занимаващите се със състезателни спортове и с научна дейност лица, научили се сами да контролират разума и волята си. На хипноза се поддават преди всичко хората, склонни към живо художествено и литературно въображение, религиозна вяра и битов авантюризъм.

Един от основните ефекти на хипнозата е сугестията, представляваща съзнателно или несъзнателно пренасяне на определено съдържание на съзнанието от едно лице върху друго, независимо от критическия контрол (при заобикаляне на рационалния дял на личността) на приемника.

Другият основен ефект на хипнозата, т. нар. хипермнезия, представляваща разстройство на паметта, срещащо се обикновено при слабоумни или аутистични личности и изразяващо се в извършвано независимо от интелекта свръхмерно (абнормно) фиксиране на отделни, преди всичко календарни, разписателни и други несъществени факти и детайли.

Онова, на което обикновено се разчита при използуването на хипнозата в дейността на следствените и съдебните органи, е именно сугестивната хипермнезия, т. е. предизвикване на спомняне на факти, които съзнанието е отхвърлило в момента на възприемането поради субективната им оценка като несъществени, но които подсъзнанието все пак е фиксирало и записало в някои от необятните файлове на паметта.

Това, разбира се, е напълно научно възможно и практически приложимо, но деликатността на проблемът опира до опасности в две основни направления.

Преди всичко по едни или други причини хипнотизаторът (или по-точно онзи, който му е възложил извършването на хипнотичния сеанс) може да е заинтересован да получи от доведения в безпомощно състояние и неспособен да контролира ситуацията човек получаването на пряко или косвено внушен отговор, изцяло или частично неотговарящ на действителността.

И на второ място, съвременните законодателства все пак в една или друга степен признават правото на личността да отбранява своите права и интереси и да не се съгласява на подлагането на процедури, при които тези права и интереси зависят от хипотетичната добросъвестност на процесуално или не само процесуално заинтересовани лица и органи, не са гарантирани и биха могли да пострадат.

От тази гледна точка ние считаме предложението на В. Д. Хабалов и А. В. Мощански от Министерството на вътрешните работи на Русия да се разреши официалното използуване на хипнозата в оперативно-следствената дейност в условията на непокътнатото тоталитарно комунистическо право за “посткомунистическа” брутална откровеност относно целите и принадлежността към добре познатите стари репресивни навици.

Впрочем, единият изрично и дори самохвално признава принадлежността си към използуването на този метод, въпреки липсата на специална разрешителна и ограничителна в определени рамки законова уредба, и предлага той да бъде използуван систематически и от всички други като него.

При тези условия на агресивно посягане към повече или по-малко проучените постижения на науката и практиката в сферата на хипнологията и хипнотехниката остро се поставя въпросът за създаването на специална правна регламентация в това отношение. От специална разрешително-ограничителна правна регламентация се нуждае както прилагането на хипнозата в полицейската и съдебната дейност, така и нейното прилагане в психотерапевтичната дейност. В същото време е необходима и изцяло запретителна наказателно-правна регламентация на използуването на хипнозата като оръжие за индивидуално и масово психомоделиране и поразяване целостността и устоите на личността.

Специално внимание заслужава също така и възможността за използуването в следствената и съдебната дейност на телестезията, представляваща получаване на информация за някакъв обект или събитие чрез екстресензорно възприятие, т. е. без участието на сензорните органи и безотносително времевото и пространственото разположение на обекта или събитието.

Счита се, че от древността до днес фактите относно реалното съществуване на явлението са неизброими - намираме ги описани в произведенията на древните и средновековните философи и историци, в Библията, в произведенията и биографиите на бележити и безпристрастни съвремени учени и публични личности (Д. Дидро, В. Юго, Ал. Дюма, Т. Едисон, Ч. Чаплин, К. Е. Циолковски, М. В. Ломоносов, М. Твен, Е. Линкълн, У. Чърчил, Ф. Маркос, Ж. Кенеди, и много, много други).

Обясненията на явлението също са много и най-различни. Според обяснение, базиращо се върху учението на Вернадски за ноосферата, именно тя “като вселенска банка за информация” стои в основата на явлението, като “зарежда” носителите на екстрасензорна възприемчивост със съдържащата се в нея информация.

Редица конкретни изследвания и експерименти са дали основание да бъде лансирана хипотезата, че цялата жива (растителна, животинска и човешка) природа притежава т. нар. “биоинформационен канал” за връзка, представляващ универсално свойство на материята; конкретните механизми на това свойство се свързват с представите за електромагнитно поле, за гравитационно поле, за многомерно пространство, за обратния ход на времето, за студената плазма, за свръхпроводимостта, за неутронните потоци, за ядрено-квантовите процеси, за запълващите цялото пространство кварки, за елементарните частици и участието им в т. нар. вълнова структура, за свойствата на епифизата, за пси-енергията и пр.

*** Според Н. Новгородцев всичко, което обкръжава човека, се състои от елементарни частици и има вълнова структура. Тези частици нямат точни координати и в даден момент се намират в която и да е точка на Вселената, като само на едно място се виждат като намиращи се във фокус, а на останалите места съществуват в скрита форма.

Вълната съществува както “във” видимата форма, т. е. в настоящето, така и “зад” видимата форма, т. е. в миналото, и “преди” видимата форма, т. е. в бъдещето. Именно оттук следва и парадоксалният за някои научни нагласи извод, че всичко, което вече е станало, което става, и което трябва да стане, вече е “заложено” във вълновата структура на Вселената, където миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно.

Според Н. Новгородцев телестезията (ясновидството) всъщност не е нищо друго, освен “влизане във вълната”, “настройване на вълната” на интересуващия медиума конкретен обект или събитие, получаване и прочитане на необходимата информация.

*** Според обяснение, базиращо се върху медицината, в основата на явлението стои епифизата, тежащо около половин грам зрънце, потънало в сърцевината на човешкия мозък, представляващо мехурче, напълнено със стъкловидна течност, чийто произход, анатомична структура и външен вид са напълно сходни с двете нормални човешки очи. Рене Декарт е считал, че епифизата е център, където се осъществява взаимодействието между материалното и идеалното.

Съвременната френска изследователка Ж. Рено счита, че епифизата е откритото от прозренията на древните източни мъдреци “трето око”, обезпечаващо особеното състояние на организма и психиката (или по-точно - на духа), даващо възможност да се постигне силно изострена сетивност и способност за възприемане на сложни професионални дейности (включително и усвояване на т. нар. източни бойни изкуства) и придобиване на силни ясновидски способности.

Според нея предназначението на епифизата е да “вижда” протичащите в организма явления и да оказва такова хормонално влияние върху другите жлези, благодарение на което човекът може да вижда и онези неща, които са недостъпни за обикновеното зрение. Тя счита, че това се обезпечава чрез произвежданите от епифизата особени клетки, наречени астроцити, които функционират в цялата нервна система на човека и оказват силно влияние върху чувствителността и възприемчивостта.

Макар че в продължение на дълги години официалната и неподлежаща на каквато и да е форма на отхвърляне и дори на съмнения комунистическа “научна” мисъл твърдеше, че ясновидството е мистическо псевдоучение, характерно за древните митове, за вълшебните приказки и за съвременните капиталистически мракобесници, на проведения през 1994 г. в Министерството на вътрешните работи на Русия специален семинар изведнъж били изнесени не само научни съображения относно възможностите за използуване на ясновидството, но и конкретни факти за съществуването на твърде стара и добре отработена практика в това отношение в дейността на следствието, разузнаването и контраразузнаването.