Често не си даваме сметка за една чума на времето, в което живеем - властовата невро­за. Не я забелязваме у себе си или пък у другите. Считаме проявите й за характерно качество, кое­то би трябвало всички да притежаваме, за да бъ­дем по успешни. Но задавали ли сте си въпроса какви негативи ни носи, дали печелим, ставаме ли по щастливи?

Хората, стремящи се към власт, безусловно при­тежават определен тип невротичност с харак­терна симптоматика - страх от изоставяне, страх от изява на чувства и емоции, страх да се от­пуснат и да изпитат любов. Личността се скрива зад маската на властващия, губи своята сила да изпитва удоволствие. Изчезва контактът между човека и останалите хора, защото е забравена първичната идея. Целта някога е била да се из­пита удоволствие, радост от общуването с дру­гия човек. Затова се стремим към другите и ис­каме да ги приобщим. Изпитваме потребност да бъдем обичани, да принадлежим, а за да бъдем утвърдени, винаги се нуждаем от някой друг от Ти, с което да се чувстваме сигурни и спокойни. Здравият принцип на властта е водил до задово­ляване на базисни потребности - да бъдем при-ласкани, обичани, да изпитваме удоволствие от секса или да се нахраним.

Междувременно се е случило нещо, което е спряло този импулс. Желанието да се доминира на всяка цена се разпростира както в материал­ната, така и в нематериалната сфера. Предмети­те се превръщат в средство за утвърждаване, а хората ни служат да изявим властта си. Искаме да имаме маркови вещи, висок статус, да ръко­водим подчинени, да притежаваме красиви жени, скъпи и все по-мощни коли, робуваме на модата, рекламите и т. н. само за да се покажем, да изглеждаме. С тях придобиваме власт, която ни носи още власт. Така ставаме силни, непобе­дими, бронирани. Във всяка една ситуация се търси позицията да сме отгоре - мачкаме всичко

наоколо, дори онези, без които не можем (цена­та не е важна). Юрваме се в дълга надпревара да командваме и да имаме все повече и повече при­добивки. Слагаме си тези патерици и смятаме, че ще се чувстваме по-добре. Но това не се случва. Щастието все не идва и не идва. Властта престава да бъде средство, с което може да се достигне до удоволствието, а се превръща в цел, която носи не истинско удовлетворение, а щастие „менте" и битка за „утре". Тогава идват тъжните дни, не­врозата и болестта, постоянното усещане за не­удовлетвореност. Уравнението„удоволствието е равно на власт" става неразрушим модел и дори е част от възпитанието, вследствие на което влас­товата невроза се наблюдава и у деца.

Безкрайното контролиране изисква огромно напрежение, свръхбдителност, недоверие, тре­вожност и отхвърляне на отпускането. Почив­ката предполага изпускане на юздите, загуба на властта. Колкото по-голям опит се натрупва във властта, толкова по-голям е страхът от загуба на контрола. Ставаме самотни маратонци, тичаме без да знаем накъде и към кого. Страхът от па­дане ни плаши до смърт, но не смеем да призна­ем своята слабост. Нека се огледаме кой тича до нас, да осъзнаем какво имаме и да му се зарад­ваме истински, да се отпуснем, да поемем въздух сега, не утре.