Да мърмориш е лесно… всеки го прави. Да говориш разпалено, защитавайки позицията си от твоята гледна точка, като и придаваш смисъл на обществено съгласна с теб – и това всеки го прави… Да агитираш патетично, да прокламираш идеи… Една голяма говорилня, в която изкуството да говориш превъзхожда изкуството да изслушваш – най-важното качество, за да разбереш и възприемеш.

Темите са толкова много, колкото са много и ситуациите, в които попадаме. Всеки може да говори, да се изразява, къде по-силно (стилно), къде по-неграмотно, но всеки има какво да каже.

Лесно е да прегърнеш определени идеи, да прочетеш нечии книги, за да се затвърди у теб мнението,че имаш правилен начин на мислене, а другите са заблудени. Поради което в нужно да ги поучиш. Да покажеш колко си знаещ, можещ… изобщо.

В политиката – изкуството да говориш е достигнало върха си, и е родило виртуози, които обещават, убеждават, защитават, ръкомахат в парламента и на обществени места…без да изслушват нито опонентите си, нито електората, нито съпартийците и колегите си. От което страдат хората, чието мнение и глас, чиито искания никога не могат да останат разбрани,удовлетворени, и недоволството е повсеместно.

Религиозните духовници водят безсмислени спорове, опрени на погрешни тълкувания, убедени,че истината е на тяхна страна, без да опознаят други виждания, да изслушат други становища, да обхванат нещата в цялост.

Заядливо стоящи в собствените си разбирания, от които никакви аргументи не са в състояние да ги извадят. От което страда същият този електорат, който тъне в духовна нищета, и,вместо да му стават ясни нещата, му се оплитат до степен да предпочете атеизма.

Университетските преподаватели се крият зад титлите и авторитета си, говорят много или малко, пишат книги, статии… в стремежа да просветят, да образоват, да кажат… В дни на изпити си позволяват непрофесионални изпълнения, грубо прекъсват студентите, без да са ги изслушали, за да преценят степента на познания.

Демонстрират всякаква липса на уважение, и в резултат от цялата тази неспособност за изслушване и прибързани преценки оставят за себе си впечатлението за арогантни хора, които са способни да слушат само себе си и се опитват от мелодията на собствения си глас пред аудиторията.
И смешно, и тъжно…

Сякаш по пътя към престижната професия или политическия връх, в бързането нагоре, в бързането да кажеш… в цялото това бързане, изкуството да изслушваш, да бъдеш търпелив, сякаш престава да има значение. Резултатът е пълна дистанция..а нали заветната цел на словото,на комуникацията, е да скъсява разстояния, да сближава и да сплотява.

Оратори много. Нека се научим и да изслушваме – така можем да спорим градивно, без нещата да добиват оттенък на махленска свада. Не може да съществува нормален диалог,без да има взаимно изслушване, основаващо се на уважението. Неинтелигентно е.

Така че, нека се замислим, преди да обявим себе си за умни, интелигентни, начетени и умеещи да си служим с думите. И да се запитаме – умеем ли да изслушваме.

Христина Чопарова