За да настъпи мечтаният и знаменателен миг за пълното екстернализиране на Висшата Духовна Йерархия, е необходимо всеки един от човешките индивиди да извърви „Пътя на посвещенията", т.е. да стигне до максималното извисяване на собственият си Дух.
За целта е необходимо духовно просвещение за излизане от „заслепението", до момента в който индивидът бива осенен от Просветлението. Едва тогава човекът тръгва по „Пътя на Посвещенията", където има седем основни нива.
Обикновено човекът във физическото си тяло стига до четвъртото, това на архата. Архатът е междинното състояние, от което вече започва изкачването в нивата на Божественото царство, т.е Петото царство.
„Заслепението" цари предимно в низшите духовни сферите на обикновения не-осъзнаващ себе си човек.
То се проявява предимно в аспекта на човешката гордост и лично задоволство. Така например обикновеният човек е тъне в блатото на заблудата на криворазбрания морал и отсъствието на действителна етика на всички равнища. Той не различава доброто от злото и обратното. Така учи Духовният Учител ТИБЕТЕЦЪТ. Духовният упадък се диктува от следните основни „заслепения":
- САМОСЪЖАЛЕНИЕТО е първото основно заслепение, което забулва и скрива истината зад воала на чувството и емоционалната реакция. То е с уникален и ужасен потенциал.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА СЪДБАТА - това е заслепението, което показва на контролирания от него, че има да върши важна работа, и че трябва да говори и да действа, както е предопределено. То подхранва една гордост, която всъщност е безпочвена и абсолютно илюзорна.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА СТРЕМЕЖА - подвластните нему в повече от случаите при обикновеният човек са ангажирани и задоволени единствено със собствените си лични стремежи, където преди всичко преобладават материалните реализации, граничещи с неоправдан егоизъм.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА САМОУВЕРЕНОСТТА- това е убеждението, при което обикновеният индивид смята, че единствено неговата гледна точка е напълно правилна. Подобна черта в характера на човека подхранва гордостта му и го кара да вярва, че е авторитет и е безпогрешен.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА ЗАБЛУЖДЕНИЯТА - то води до особеното наблягане на чувството за „лъжливата" отговорност, пораждащо напразни движения и подчертаване на незначителното.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА ЗАОБИКАЛЯЩАТА СРЕДА - води често до усещането на разочарование, безпомощност и пълно безсилие за справяне с личните задачи.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА УМА - това е заблудата на ефективността и способността човека да се справя с всички и всякакви проблеми. То неминуемо води до изолация и пълна самота.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА ПРЕДАНОСТТА - води до прекомерна стимулация на астралното тяло. Мъжът или жената , подвластни нему, виждат само една идея, един човек, един авторитет и една страна на истината. Това подхранва фанатизма и духовната гордост.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА ЖЕЛАНИЯТА - действието му рефлектира върху физическото тяло. То неизменно води до обстоятелства, свързани с борба и вълнения. Отрича всякакъв мир и плодотворна дейност.
- ЗАСЛЕПЕНИЕТО НА ЛИЧНАТА АМБИЦИЯ - тя ражда желанието за реализирането на определено намерение на всяка цена и води в повечето случаи до погибел.
Тук вече искам да спомена, че човешкото „заслепение" е продиктувано единствено от ОКУЛТНАТА СЛЕПОТА. Тя е основната преграда за Просветлението. Но не трябва да се забравя, че „слепотата" е прелюдия към самото Посвещение, независимо от коя степен е то. Едва при последното и най-висше Посвещение „склонността към слепотата" приключва напълно.
Ще отбележа, че окултната слепота е духовно предизвикана и „затъмнява" блясъка и обещаното постижение и възнаграждение, в което преди всичко тъне невежият индивид. Защото човекът е ограничен от самия себе си.
Той може да вижда единствено собствения си проблем, малката си сфера или област на преживявания и немощни и ограничени дадености...
Но това, което засяга предимно човешкия индивид, е постоянното пробуждане за онова, което ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВА и присъства винаги около нас, а субектът не го съзнава поради своето късогледство...
Когато човекът стъпи на този път, той първо тръгва по Пътя на Страданието. За да разбере в какво се изразява Пътя на Страданието, индивидът трябва да излезе от заслепенията и
заблужденията си като осъзнае и отреагира личната си ОКУЛТНА СЛЕПОТА.
Според Тибетеца, окултната слепота е духовно предизвикана и "затъмнява" блясъка, обещаното постижение и възнаграждение. Човекът е ограничен единствено от самия себе си. Той може да вижда единствено собствения си проблем или малката си област на преживява ния от немощни и ограничени човешки дадености.
Ето, по този начин булото на заслепението и заблуждението изпълняват своята задача. Слепотата възпитава и закриля, при условие, че е присъща и естествена, наложена от Душата или предизвикана духовно. Но ако тя е преднамерено самоналожена, осигурява единствено алиби за усвоеното познание.
Окултната слепота може да бъде и допусната, за да се избегне отговорност. В този случай в житейския план на личността навлиза грехът и следват редица затруднения на развитието й във високо духовния и морален аспект.
Това, което трябва да се проумее, е че ВСИЧКО, КОЕТО СЪЩЕСТВУВА Е ВИНАГИ НАЛИЦЕ.
Нещото, засягащо човешкия индивид, е постоянното пробуждане за онова, което съществува вечно. То присъства винаги около нас, но субектът не го съзнава именно поради своето късогледство и нежелание за просвещение в дадената област.
За да преодолее и излезе от окултната слепота, индивидът трябва да се пребори с ПАЗИТЕЛЯ НА ПРАГА. Той е последното изпитание за човешката смелост. Представлява гигантска мисъл-форма или е фактор, който трябва да се премахне, преди да се достигне до Посвещението.
Пазителят на прага е огромна елементална форма, която препречва пътя към СВЕЩЕНАТА ПОРТА НА ПОЗНАНИЕТО. Топ представлява общата сума от грешките на човека, на злата му природа, препречваща способността му да върви по ПЪТЯ НА СВЕТОСТТА, водещ до вдигането на булото на окултната слепота.
Пазителят на Прага е илюзия, привидна реалност, заслепение или така наречената МАЙЯ. Тя е осъзната от физическият мозък и оценена като "онова, което трябва да бъде преодоляно", като пречка за духовното извисяване.
Майя е объркващата мисъл-форма, посрещаща човешкия индивид, в стремежа му да проникне през натрупано то от древността заслепение и да открие истинския си дом там, където е Светлината.
Пазителят на Прага присъства винаги и навсякъде, но преминава в действие едва на Пътеката на Последователя -степен в духовното развитие.
Едва тогава, човекът осъзнал окултно себе си и условията, предизвикани в него от вътрешната му илюзия, от астралното му заслепение и от майя, е изцяло ограден от Пазителя на Прага.
Пазителят на Прага не се появява от мъглата на илюзията и заслепението, докато Последователят не се приближи до ВРАТИТЕ НА ЖИВОТА.
Само когато той може да зърне бегло ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО и случайни проблясъци светлина от АНГЕЛА НА ПРИСЪСТВИЕТО, който стои и чака до тази врата, ще може да се справи с принципа на дуалността (двойствеността), който за него се олицетворява от Пазителя или от Ангела.
Пазителят на Прага често е смятан за нещастие, за ужас, който трябва да се избегне, и за последното върховно зло. Въпреки това Пазителят е "стоящият пред вратите на Бог", който живее в
сянката на Портата на посвещение, стоящ пред Ангела на Присъствието с широко отворени очи.
Пазителят може да се дефинира също така като общата сума на низшата природа, изразена от Личността преди Просветлението, Вдъхновението и Посвещението. Той олицетворява всички психични и ментални сили, които през вековете са се разгръщали в човека и са били грижливо отглеждани.
Пазителят на Прага е всичко, което е човекът, отделно от по-висшата духовна същност. Той е третият аспект на Божествеността, която се проявява във и чрез човешкия механизъм. Този трети аспект трябва в края на краищата да бъде подчинен на втория аспект - душата.
Тук вече иде реч за Паметта, която по своята същност е съзидателна сила. В основата си тя е аспект на мисълта и когато се съчетае с въображението, е творческа сила, тъп като мислите са предмети по принцип.
И именно от древните ниши на паметта излиза наяве онова породено в минали животи и преживявания, което е общата сума на всички инстинктивни наклонности, на всички наследени заслепения и на всички фази на погрешно умствено отношение.
Точно на тях, (тъй като те представляват една съчетана цялост) се дава името ПАЗИТЕЛЯ НА ПРАГА. Този Пазител е общата сума от всички лични характерни черти, които са останали непреодоляни и неусмирени, като те най-накрая трябва да се превъзмогнат, преди да може да се приеме Посвещението.
Непревъзмогнатите остатъци и древните предразположения са многобройни и изключително влиятелни. И едва, когато се осъществи задоволителна връзка с Душата, следва живот, в който високо развитата и силна Личност сама се превръща в Пазител на Прага.
Тогава Ангелът на Присъствието и Пазителят се изправят един срещу друг. Тогава по-голямото великолепие заличава по-малкото. Това обаче е възможно, едва когато Личността осъществи връзката с Ангела, разпознае себе си като Пазителя и като Последовател започне битката между двойките противоположности.
Последователят сам полага началото та проверките и изпитанията, като се поставя в подходяща и обуславяща среда, в която проверките и дисциплината са неизбежни и неминуеми.
Едва когато умът достигне относително висока степен на развитие, аспектът на Паметта се пробужда по нов и ОСЪЗНАТ начин, след което всяко спящо предразположение, всеки расов и национален инстинкт, всяка непреодоляна ситуация и господстващ недостатък се издига до повърхността на съзнанието, и започва "битката".
След беседата за Пазителят на Прага дойде най-после време да разгранича в една пълна последователност степените към Духовното Посвещение. Естествено е да започна от първата и най-низшата тепен, тази на обикновеният човек, т.е. на окултния слепец.
Обикновеният човек не се интересува от нищо друго, освен от материалната сфера на нещата. Той се явява донякъде единствено като консуматор, който не участва дейно в структурата на съзидателния процес, т.е. не се стреми към позитивната нагласа да опознава себе си и реализира себе си, собствените си възможности, не се стреми към одухотворяване на личните си постъпки и действия.
Него го влекат низшите сфери на дейност в материалният свят, които изцяло биват диктувани от неговите чувства, емоции и желания. А от своя страна чувствата, емоциите и желанията са компоненти, които съдържат в себе си предимно негативните предизвикателства на повечето от човешките пороци като заслепението за духовно извисяване: като алкохолизма и наркоманията, като разврата, омразата, завистта, алчността и много други подобни.
Но ако в ума и съзнанието на подобен човешки индивид настъпят качествени позитивни промени, той излиза от окултната слепота и стъпва във втората степен към духовното извисяване на индивида, която е все още твърде ниска с оглед на общото развитие.
Това е степента на СТРЕМЯЩИЯТ СЕ, или Пътеката на Поклонника. Когато вече е стъпил на Пътя на Истината, Поклонникът се различава от истински Посветения по това, че
за разлика от последния все още живее в ограничения и остава обвързан с правила, и специални норми на поведение.
Третата степен в Духовното извисяване е тази на Ученика (още аспирант или Последовател). Животът на Последователя се разделя на три периода: този, който е подвластен на Лъча на Личността, вторият - на Лъча на Егото, и третият - господства в Лъча на Монадата.
Първият период е най-дълъг и обхваща неизброимите векове, през които се разгръща действеният аспект на троякото Аз. Отминават живот след живот, по време на които постепенно се изработва аспектът на МАНАС (Ума) и човек все повече става подвластен на своя интелект, действащ посредством физическия мозък.
Вторият период, в който господства Егоичния Лъч е по-кратък от първия. Характеризира се с животите, по време на които човек насочва силите си към страната на еволюцията, дисциплинира живота си, поема по Пътеката на Изпитанията и продължава по нея до третото Посвещение.
Третият период е най-кратък. Свързан е с периода на постигането, на освобождението, като това е периодът на сравнителната неизменност, от гледище на плана на Монадата.
Тук държа да отбележа, че индивидът може да мине през трите периода и в един единствен живот, стига да издържи напрежението и психическото натоварване, на което ще бъде подложен без съмнение, и то във всички духовни аспекти.
Последователят е този, който е дал обещание да прави три неща: да служи на човечеството, да служи на Плана на Великите, както той го разбира и по най-добрият за него начин, длъжен е да развие възможностите на Егото, като разшири съзнанието си.
Последователят съзнава жизнената или силовата страна на природата и формата не го привлича.Той работи със сила и чрез силата, оценява себе си като неин център и изцяло негова е отговорността за насочването на енергията, която може да премине от него към други канали.
Последовател е този, който пренасочва Познанието си от личното към общото и по време на преходния период той неизбежно ще понесе много трудности и страдания. Той съзнава отговорността си към всички единици, които са под неговото влияние - отговорност да служи на Плана на еволюцията, какъвто е за тях, и по този начин да разшири тяхното съзнание, като ги научи на различието между реалното и нереалното, между живота и формата.
Първите основни неща, с които Последователят е длъжен да се съобразява са:
- осезаема реакция спрямо вибрацията на неговия Учител
- практическа чистота в живота
- свобода от безпокойства (прекалена разположеност към реакция, предизвикана от вибрациите на низшите светове)
- изпълнение на дълга
Всички последователи следва да отделят особено внимание на значението на безпристрастността - т.е. постигането на онова състояние на съзнанието, при което цари равновесие и не доминира нито страданието, нито болката, които са заменени от радоста и удоволствието.
Всяка крачка нагоре е посредством доброволно жертване на всичко, което сърцето цени на едно или друго поле.
След като последователят е извървял определен път в духовното си познание той минава през Залата на учението и през Залата на Мъдростта. Тогава той бива приет в определена духовна група съответстваща на неговото развитие в дадените Зали.
Съществува такава група от последователи, които са призовани да живеят живота на САНЯСИНА, живота на този, който след като е изпълнил вече задълженията на ученика, на стопанина, на семейния и деловия човек.
САНЯСИНЪТ е призван за ново отношение на живота и нова ориентация към други цели и намерения, което ще рече, че самият той придобива вече правото сам да обучава.
Отношението на подобен индивид към живота се променя основно. Цялостната тенденция на вътрешния му живот се насочва към планирано оттегляне във вътрешен и външен план, т.е. той се самовглъбява в себе си, и служи с цялото си същество на Висшата духовна Йерархия, и човечеството на Земята.
Истински САНЯСИН е този, който може да използва придобитият опит, натрупаното знание, спечелено с много усилия, както и мъдростта, придобита в действената служба на Йерархията и човечеството.
И оттук нататък вече можем да говорим за истинните Посвещения на индивида, които се делят на четири фази в човешкото царство. Посвещението е напълно личен въпрос с всеобщо приложение. То зависи от вътрешното постижение и може да се определи по два начина.
Първо, това е навлизането в един нов свят с по-обширни измерения посредством разширяването на съзнанието на човека.
Второ, то е влизането в човека на онези енергии, които характеризират единствено душата - силите на осъзнатата любов и на духовната воля. Това са динамични енергии и задвижват всички освободени души.
Посвещението допуска последователя до принадлежност към Йерархията, като нейна кулминационна точка е Четвъртото Посвещение. Не, че не съществуват и другите посвещения, но те вече са разположени в скалата на Висшата Духовна Йерархия или в така нареченото Божествено царство.
Тук държа да упомена, че никой не се допуска до Ашрама на Христос (Йерархията) до момента, в който той не започне да мисли и живее от гледната точка на груповите взаимоотношения, и груповите дейности.
Ашрамът се състои от последователи и посветени на всички 
етапи от еволюционното развитие и от всякакви степени и рангове.
Процесът на Посвещение е резултат от дейността на три енергии:
- енергията, породена от последователя, когато той се стреми да служи на човечеството;
- енергията, предоставена на разположение на последователя, когато той успее да изгради антахкарана;
- енергията на Йерархическия Ашрам, в който той бива "погълнат" или приобщен.
Преди да премина към обясненията за четирите посвещения, искам да спомена, че има голяма разлика между Последователя и Кандидата за Посвещенията. Последователят не се е обвързал в никакво отношение със същия начин на мислене и дисциплина, както Кандидата за Посвещение.
Човекът, стремящ се към Посвещение, се намира в друго положение - веднъж кандидатствал, той трябва да подчини живота си на други правила и строг режим, който не е задължителен за последователя.
При Първото Посвещение, наречено още РОЖДЕСТВО, контролът на Егото над физическото тяло трябва да е достигнал до високо равнище. "Греховете на плътта" следва да бъдат овладени: лакомията, алчността, омразата, завистта, злобата, пиянството, наркоманията, развратът и похотта вече не трябва да господстват. Тук по принцип се преподават истините за астралното поле. При това Посвещение Последователят преминава от Залата на Учението в Залата на Мъдростта.
Второто Посвещение, наречено още КРЪЩЕНИЕ, представлява кризата в контрола на астралното тяло. При първото се потвърждава контрола над плътното физическо тяло, а тук се свидетелства за контрола над астралното. И за да приеме Второто Посвещение, Последователят трябва да прояви контрол над емоциите. То е едно от най-трудните Посвещения.
Основният принцип във него гласи:"Отдаденост, водеща до пълно заслепение, което се разпръсква от предаността." Това е период на силно страдание, на неудобство произтичащо от въздействащите фактори заслепение и илюзия.
Идва ред на Третото Посвещение, наречено още ПРЕОБРАЖЕНИЕ, където цялата личност се облива със светлина идваща отгоре. То е първото от гледната точка на Йерархията. При него предстои пълното овладяване на менталното поле, т.е. пълен контрол на мислите в и извън себе си, които определено създават съответно благотворни или не събития.
В третото посвещение най-сетне се установява контролът на духовно просветленият ум, като ръководната роля се поема от самата душа, а не от сетивната форма.
Преди де се приеме Четвъртото Посвещение, наречено още РАЗПЪВАНЕ НА КРЪСТА, се набляга върху подготовката за натрупване на нови знания, което на свой ред трябва да се осъществява с пределно ускорени темпове.
Тогава Посветеният влиза във връзка с Духовният си Учител, но може да му се даде дори и възможността да осъществи контакт и донякъде да помага на Чоханите, Бодхисатвите и Ману.
След Четвъртото Посвещение Посветеният се допуска към по-непосредствено членство в Ложата и връзката му с Девите е по-пълна. Индивидът бързо изчерпва възможностите на Залата на Мъдростта, като овладява по-сложните планове и схеми.
Животът на индивида, приемащ Четвъртото Посвещение е живот на голяма саможертва и страдание. Това е живот на човек осъществил Великото Отречение, при него вече всичко е отречено - приятели, пари, репутация, характер, обществено положение, семейство, дори и самият живот.
Дължа да упомена, че до това ниво на Посвещение е достигнал единствено Христос, откъдето и започва Пътя на Възнесените Учители.
След Четвъртото Посвещение, което е на Архатите, неминуемо съществуват още Петото - това на Адептите и шестото - на Възнесените Учители, но затова вече съм говорила.
МАГ СЕЛЕНА
