ТЪНКО И ДЕБЕЛО ЧЕРВО

В тънкото черво се извършва същинското смилане на храната чрез разграждане на отделни съставки (анализ) и чрез усвояване (асимилация). Прави впечатление външната прилика между тънкото черво и мозъка. И двата имат сходна задача и функция. Мо­зъкът смила въздействията на невеществено равнище, тънкото черво смила веществени въздействия. При смущения в областта на тънкото черво човек би трябвало да си отговори на въпроса дали не ана­лизира прекалено много, тъй като характерна фун­кция на тънкото черво е анализът, разграждането, навлизането в детайли. Хора със смущения в тънко­то черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика, на всичко намират някакъв недоста­тък.

Тънкото черво е и добър индикатор за екзистенциални страхове. Там храната се оползотворява, „използва". Зад прекомерното анализиране и оползот­воряване обаче винаги се крие екзистенциален страх, страх да не би да не се извлече достатъчно и да се умре от глад. Проблемите на тънкото черво може да се отличават и с обратното, но значително по-рядко - нищожната способност за критично отно­шение, какъвто е случаят с т. нар. мазни екскременти при недостатъчност на панкреаса.

Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията. Народът казва: напълни гащите от страх. Диарията насочва към проблеми­те на страха. Когато човек се страхува, той не отделя вече време аналитично да разглежда въздействията. Остава ги да отпаднат, без да ги смила. Нищо не се запазва. Човек се оттегля на тихо и самотно местенце, където може да остави нещата да следват своето естествено развитие. При това той губи много течност, онази течност, която е символ на гъвкавостта, необходима, за да се разшири навяващата страх (тясна) аз-граница и с това да се превъзмогне страхът. По-рано вече казахме, че страхът неизменно е свързан с теснота, притесне­ние и задържане.

Терапията на страха винаги изисква да пуснем и да разширим, да станем гъвкави и да оставим нещата просто да се случват. Лечението на диарията обикновено се изчерпва с това на бол­ния да се подават големи количества течност. Така той символично получава онази гъвкавост, която му е нужна, за да разшири своите граници, в които изживява страха. Диарията, била тя хронична или акутна, винаги ни обяснява, че се страхуваме и твърде много искаме да задържаме, и ни учи да пускаме и да оставяме на свобода.

В дебелото черво същинското храносмилане вече е завършено. Тук от несмилаемия остатък от хра­ната се извлича още само водата. Най-разпространеното смущение в тази област е запекът. След Фройд психоанализата тълкува ходенето по голяма нужда като акт на даване и подаряване. Всеки ще разбере, че в символичен смисъл парите имат нещо общо с изпражненията, когато си припомни приказката, в която златното магаре вместо екскременти отделя златни монети. Народът свързва нас­тъпването по невнимание на кучешко изпражнение с надеждата за неочаквани пари. Тези примери би трябвало достатъчно ясно и без по-нататъшно теоретизиране да показват символичната взаимна връзка между изпражнения и пари, съответно между ходенето по голяма нужда и способността да да­дем нещо. Запекът е израз на не искам да давам, искам да задържа и опира до кръга проблеми, присъщи на скъперничеството. (колкото повече има скъперникът, толкова повече се стиска.) Запекът в наши дни е много разпространен симптом, от който страдат мнозинството хора. Той явно демонстрира силна вещомания и неспособност за откъсване от материалната сфера.

На дебелото черво се пада още едно важно сим­волично значение. Тънкото черво съответства на съзнателното, аналитичното мислене, а дебелото черво - на неосъзнатото, в буквалния смисъл - на „долния свят". От митологична гледна точка нео­съзнатото е царството на мъртвите. Дебелото черво също е царство на мъртвите, понеже в него се намират веществата, които не могат да бъдат трансформирани в живот, това е мястото, където може да настъпи ферментация, ферментацията е и процес на гниене и умиране. След като дебелото черво символизира неосъзнатото, сенчестата стра­на на тялото, изпражненията съответстват на съ­държанията на неосъзнатото.

Така разбираме ясно следващото значение на запека: страхът да се поз­воли на неосъзнати съдържания да излязат на бял свят. Това е опит да запазиш у себе си неосъзнати, изтласкани, потиснати съдържания. Душевните въз­действия се заприщват и човек не успява да се дистанцира от тях. „Запеченият" пациент буквално не може да ги остави зад себе си. По тази причина от голяма полза за психотерапията е, първо, съществуващият запек корпорално отново да се „втечни", за да излязат на показ аналогично и неосъзнатите съ­държания. Запекът ни показва, че имаме затрудне­ния с подаването и пускането, че задържаме както материални неща, така и неосъзнати съдържания и не искаме да ги пуснем да излязат на бял свят.

Язвен колит се нарича онова възпаление на дебе­лото черво, което започва акутно, хронифицира се и се придружава с болки в корема и кърваво-слузести диарии. В този случай народът пак доказва сво­ите дълбоки психосоматични познания. Всички го познаваме - мазника, слузестото безгръбначно. Маз­никът е готов да ближе нечий задник, за да спечели благоволение. За това обаче той трябва да пожер­тва своята собствена личност, трябва да се отка­же от своя собствен личен живот, за да живее живота на другиго (ближе ли човек някому задника, той заживява с него в симбиотично единение).

Кръв и слуз са жизнени вещества, те са първични симво­ли на живота. Митовете на някои първобитни народи разказват как всичко живо се е развило от ли­гави субстанции. Кръв и слуз губи този, който се страхува да реализира своя собствен живот и своя­та собствена личност. За да се живее собственият живот, обаче, е необходимо да се изгради собствена позиция по отношение на другия, с която пък се стига до известна самота (загуба на симбиозата). Болният от колит се страхува от това. От страх той лее кървава пот -.чрез червото. Чрез червото (и неосъзнато) той жертва символите на своя соб­ствен живот: кръв и слуз. Може да му помогне само прозрението, че всеки човек сам поема отговорност за собствения си живот - в противен случай го губи.


ЗАДСТОМАШНА ЖЛЕЗА (ПАНКРЕАС)

Към областта на храносмилането принадлежи и задстомашната жлеза, която има две основни функции. Екзокринната част произвежда съществените хра­носмилателни сокове, чиято дейност безусловно носи агресивен характер. Ендокринната част на задстомашната жлеза, островните клетки, произвеж­дат инсулина. Недостатъчната продукция на тези островни клетки води до разпространената карти­на на заболяването диабет (захарна болест).

Дума­та „диабет" произхожда от гръцкия глагол diabeinein, което значи прехвърлям и преминавам. Пър­воначално наричали тази болест захарно разстройс­тво. Ако си припомним описаната символика на хра­ната в началото, можем свободно да преведем из­раза захарно разстройство с любовно разстройст­во. Диабетикът не може да асимилира (поради лип­са на инсулин) захарта, поета с храната.

Захарта пропада през него и той я отделя в урината. Замес­тим ли само думата захар с думата любов, много точно очертаваме кръга проблеми на диабетика. Сладките неща са само заместител на други сладки желания, които съставляват сладкия живот.

Зад желанието на диабетика да се наслаждава на сладки неща и същевременната му неспособност да асими­лира захарта и да я поема в собствените си клет­ки, се крие непризнатото желание за осъществява­не в любовта, съчетано с неспособността да прие­ма любов, да може изцяло да я допусне до себе си.

Характерно е, че диабетикът трябва да живее от „ерзац храна" - от някакъв заместител за своите истински желания. Диабетът води до преокисляване (свръхоксидация) на цялото тяло чак до състояние на кома. Познаваме киселината като символ на аг­ресията. Отново и отново срещаме тази поляр­ност на любов и агресия, на захар и киселина (мито­логично: Венера и Марс). Тялото ни учи: който не обича, става кисел. Или още по-недвусмислена формулировка: който не умее да се наслаждава, не е „сладък" и за околните!

Любов може да приема само този, който може и да дарява любов, а диабетикът я отдава единст­вено под формата на неасимилирана захар в урина­та. Тъй като не може достатъчно да отдава себе си, захарта „пропада" през тялото му (захар в ури­ната). Диабетикът иска любов (сладки неща), но не смее активно да се осъществява в тази сфера ("... наистина не ми е позволено нищо сладко!"). Той, все пак, продължава да копнее за това (... тъй мно­го ми се иска, ама нали не бива!") - не може обаче да я получи, защото не се е научил сам да дава лю­бов - и така любовта пропада в него. Той трябва да отделя захарта неусвоена. Е, как тогава да не се вкисва!


ЧЕРНИЯТ ДРОБ

Няма да е лесно да разгледаме черния дроб, това е орган с извънредно многостранни функции. Той е един от най-големите органи в човешкото тяло, който играе незаменима роля в обмяната на вещес­твата, или - образно казано - представлява лабора­торията на човека.
Да скицираме накратко основните му функции:

1. Натрупване на енергия. Черният дроб образу­ва гликоген (скорбяла) и го складира (за около петстотин килокалории). Освен това, поети­те въглехидрати тук се преработват в мазни­ни и се складират в мастните депа на тялото.

2. Производство на енергия. От поетите с хра­ната аминокиселини и мастни съставки черни­ят дроб образува гликоза (= енергия). Всички мазнини достигат до черния дроб и в него мо­гат да бъдат използвани за изгаряне, за получа­ване на енергия.

3. Обмяна на белтъчини. Черният дроб е свърз­ващото звено между белтъчините (протеин) от животинското и растителното царство, откъ­дето идва нашата храна, и белтъчините на чо­века. Белтъчините на всеки биологичен вид са напълно различни, но градивните им съставки -аминокиселините - са универсални (сравнение: различните индивидуални типове къщи - белтъ­чините - са изградени от еднакви тухли - ами­нокиселините). Индивидуалното различие на бел­тъчините от растителен, животински и човеш­ки произход се състои в различните модели на подреждане на аминокиселините; последовател­ността на аминокиселините е кодирана в ДНК.

4. Обезвреждане на отрови. Отрови както от собственото тяло, така и от външен произход се дезактивират в черния дроб и се трансфор­мират във водоразтворими, за да могат след това да се отделят посредством жлъчката или бъбреците. Освен това билирубинът (от­падъчен продукт от червения оцветител на кръвта - хемоглобина) трябва да се преобразу­ва в черния дроб, за да може да бъде отделян. Нарушаването на този процес води до жълте­ница. Най-после черният дроб синтезира урина­та, която се отделя през бъбреците. Дотук приключваме с краткия обзор на най-важните функции на толкова многостранно действащия черен дроб. Да започнем нашето символично превръ­щане от последната спомената функция - обезвреждането на токсини. Способността на черния дроб да обезврежда отрови предполага наличието на способ­ност за различаване и преценка, защото който не може да прави разлика между това кое е отровно и кое не, не би могъл да обезврежда отрови.

Смуще­нията и заболяванията на черния дроб навеждат на извода за проблеми с преценяването и оценяването, насочват към погрешна преценка за полезно или вредно (храна или отрова?). Докато функционира преценката кое е полезно и колко от него човек може да преработва и смила, никога не се прекалява. Черният дроб винаги заболява от прекомерно коли­чество: премного мазнини, премного ядене, премного алкохол, премного медикаменти и т. н. Болният че­рен дроб показва, че човек поема премного от нещо, което надхвърля неговия капацитет за преработка, показва липсата на мярка, прекомерни желания за ек­спанзия и твърде високи идеали.

Черният дроб е доставчик на енергия. Заболели­ят от черен дроб обаче губи тъкмо тази енергия и жизнена сила. Той губи своята потенция, губи жела­нието си за ядене и пиене. Губи желание във всички сфери, които са свързани с жизнени изяви. По този начин симптомът коригира и компенсира проблема, който се нарича: премного. Това е телесната реак­ция на прекомерността и манията за величие и тя ни учи да се откажем от премногото. По време на болестта пациентът се приучва към ограничение, спокойствие и лишение (секс, ядене, пиене). Най-ясно виждаме този процес при хепатита.

Освен това черният дроб има пряко символично отношение към мирогледни и религиозни сфери. Уста­новяването на произхода на подобно съответствие за някои хора може би съвсем няма да е лесно. Бел­тъчините са строителният материал на живота. От растителните и животинските мазнини в храна­та черният дроб изгражда човешките белтъчни, като променя пространственото подреждане на аминокиселините (модели). С други думи, като запаз­ва отделните тухли (аминокиселини) черният дроб променя пространствената структура и по този на­чин постига качествен или еволюционен скок от рас­тителното и животинското царство към човешко­то.

Въпреки еволюционната крачка идентичността на строителните тухли, които поддържат връзката с произхода се запазва. Синтезът на белтъчини е съ­вършено микрокосмическо отражение на това, което в макрокосмоса наричаме еволюция. Чрез размества­не и изменение на качествения модел от едни и същи „първоначални строителни тухли" се създава безкрай­но количество форми. Поради неизменността на „материала", винаги всичко остава свързано едно с друго, затова мъдреците учат, че всичко е в едно и едното е във всичко (pars pro toto).

Друг израз за това разбиране е religio буквално „обратна връзка". Религията търси обратната връз­ка с първопричината, с изходната точка, с единст­вото и я намира, защото многообразието, което ни отделя от единството, в края на краищата е само една илюзия (мая) - тя се осъществява единствено чрез играта на различното подреждане (модел) на еднакво съществуващото. Поради това пътя назад може да намери само онзи, който прозре илюзията на различните форми. Множеството и единството - в това поле на напрежение работи черният дроб.


ЗАБОЛЯВАНИЯ НА ЧЕРНИЯ ДРОБ

Който има болен черен дроб би трябвало да си постави следните въпроси:

1. В кои сфери съм загубил способността за правилна преценка и оценка?
2. Къде не мога вече да правя разлива между това, което ми понася, и онова, което е „отровно" за мен?
3. В какво превалявам, в коя област искам твърде много (мания за величие), къде се разпростирам в безмерното?
4. Интересувам ли се от сферата на religio, от мо­ята обратна връзка с първопричината, или множеството ми пречи да погледна и към единично­то. Не достигат ли мирогледните теми в моя живот?
5. Липсва ли ми доверие?


ЖЛЪЧЕН МЕХУР

Жлъчният мехур събира произведената от черния дроб жлъчка. Жлъчката обаче не може да се включи в храносмилането, ако жлъчните канали са запушени от камъни, както често става. От разговорния език знаем, че жлъчната течност съответства на агресията.

Казваме за някои хора: бълват жупел и жлъч; на сърце им - жлъчка и отрова. „Холерикът" дори носи името на тази жлъчна, заприщена агресия.

Прави впечатление, че камъни в жлъчката се сре­щат по-често у жени, докато, напротив, камъните в бъбреците са по-обичайни при мъжете. Освен това камъни в жлъчката са значително по-чести при жените с деца, отколкото при нераждалите. Тези статистически данни може би могат да улес­нят малко нашето тълкуване. Енергията иска да тече. Възпрепятства ли се потокът на енергията, стига се до нейния застой.

Не намери ли заприщената енергия по-продължително време никакъв отток, тя проявява тенденция да се засилва и натруп­ва. Отлагания и образуване на камъни в тялото ви­наги е израз на коагулирана енергия.

Камъните в жлъчката са вкаменена агресия. (Енергия и агресия са почти идентични понятия. Би трябвало да е ясно, че думи, като например агресия, за нас нямат никакъв негативен нюанс. Агресията ни е тъй наложително необходима, както жлъчката или зъбите.)

Поради това честотата на камъните в жлъчка­та не изненадва особено при омъжени жени със се­мейство. Тези жени изживяват семейството си като структура, която им пречи да оставят своя­та енергия и агресия да текат по собствени закони.

Те изживяват семейните ситуации като прину­да, от която не се решават да се освободят - енер­гиите коагулират и се вкаменяват. В коликите пациентът е принуден да наваксва всичко, за което преди това не е намирал смелост. С твърде много движения и викове доста от потисканата енергия отново протича.

Болестта ни прави честни!