Историческите изследвания показват, че в началото на новата ера централната част на Мексико вече се населява от една голяма племенна група, носеща името толтеки, а по на север от тях - друга родствена група - олмеки.

Първата строи градове в страната, полага основите на столицата си с името Теотипуакан. Около ІV в. от н. е. се поставят първите пирамиди, които според много учени са едновременно храмове и астрономически обсерватории. Толтеките - обединяват племената от почти цяла Централна Америка в единна държава, чийто разцвет е около VІ-VІІ в. от н. е. По това време маите са имали вече добре обособена държава. Сведения за това намираме върху стели, които маите изсичали на всеки десет години.

Към Х в. от югозападната част на Северна Америка нахлува нова народностна група нахуа. Нейните племена ацтеки, тецкоканци, чолултеки и др. говорят на един общ език нахуатл, притежават своеобразна култура и обичаи. Те изтласкват част от толтеките на изток и юг, които се присъединяват към маите.

По същото време поради неизвестни причини маите, които по това време населяват територията на съвременен Хондурас и Гватемала, се изселват на север в Юкатан. Най-стар от всички градове на маите в тази епоха е Уашактун със своя храм-обсерватория. Малките селища Чичен-итца, Майяпан и Ушмал в северен Юкатан сега се превръщат в крупни центрове на държавното управление и култура.

Предполага се, че още преди преселването между маите и ацтеките е съществувал културен обмен, но сега това още повече се засилва. Войнствените ацтеки подчинили толтеките политически, но толтекската култура застанала в основите на тяхното културно развитие. Независимо от всичко много неща, свързани с културите на маите и ацтеките, подлежат на проверка.

Обикновено, когато се говори за развитието на астрономията в древността, си представяме Вавилон и Асирия, Египет и Елада, Имхопел, Аристотел, Хипарп и Птоломей. В същото време обаче, когато белобрадите вавилонски жреци-астрономи следят движението на планетите от върховете на своите обсерватории, далеч на запад астрономите на толтеки, маи и ацтеки им съперничат с размаха на научните си открития и точността на своите пресмятания.

Маите и ацтеките са две мексикански племена, чиято загадъчна култура, въплътена в многобройните стели и стъпалообразно-пирамидални храмове и днес е предмет на спорове и загадки сред учените.

В началото на 1517 г. на Юкатанския бряг стъпват испанците. Ернандес Кордоба и неговите конквистадори остават изумени пред гигантските постройки, изпъстрени от горе до долу с многобройни странни орнаменти, гротескно извити човешки лица и животни, дъги и линии. Конквистадорите на Кордоба обаче малко се интересуват от каменни украшения, та даже когато те са израз на някаква култура.

Онова, което привлича погледите им са златните украшения, които носят посрещачите им и когато посягат към тях, започва схватката, която с малки прекъсвания продължава повече от четвърт век. Най-после полуостров Юкатан е под политическата власт на испанците. Едновременно с политическото върви и духовното подчинение на маите. Една лавина от католически свещеници нахлува в полуострова, за да покръства "езичниците". Сблъскват се две култури - всяка с многовековни традиции.Покръстването върви бавно. Маиските първенци и жреци - водачите на народа на маите, приели вече политическата власт на испанците, не искат да се разделят с онова, в което векове наред са вярвали техните деди и прадеди. Съпротивата е скрита.

Покръстените маи привидно приемат християнството, но продължават да вярват в своите стари богове. Така се стига до онзи паметен ден на 1561 г. (според някои изследователи 12 юли 1562 г.), в който жестокостта на Франциско Монтехо, първия губернатор на Юкатан, се съревновава с фанатизма на францисканския монах Диего де Ланда. Първият избива всички първенци и жреци на маите, а вторият изгаря почти цялото книжно богатство на древните обитатели на полуострова. От страшния палеж съвсем случайно се спасяват само три ръкописа, които по-късно попадат в Мадридската, Парижката и Дрезденската библиотека.

Страница 6 от Дрезденския кодексСтранни  по външен вид са били книгите-ръкописи на маите. За материал за писане им служели специално обработени листа от фикус, а самото писане се извършвало със заострен писец или малка четчица, натопена в някаква минерална боя. Нагънати като хармоника, те образували многоетажен набор от десетки листа. Парижкият ръкопис, наречен още Парижки кодекс съдържа 24 страници, Дрезденският е по-голям със своите 74 страници, а най-богат е Мадридският. Той се състои от два фрагмента и съдържа общо 112 страници.

Както винаги в такива случай Диего де Ланда не бил сам в своето дело. Помагал му покръстеният индиец Гаспар Антонио от маиския род Чи. Гаспар бил внук на един от първенците преди нахлуването на испанците. Той получил солидно образование. С лекота четял и обяснявал на Ланда съдържанието на многобройните ръкописи преди изгарянето им.

Францисканецът разбрал, че за пълното подчинение на маите не ще помогне само избиването на техните първенци. Необходимо било пълното обезглавяване на племето - избиване и на всички културни хора и изгаряне на всичко онова, което би свързвало племето с неговото минало. Диего де Ланда бързо пристъпва към осъществяване на черния си план и това извършва с такова ожесточение, че епископ Торал, негов непосредствен началник, бил принуден да го отзове от Юкатан и върне в Испания през 1563 г.

Част от Мадридския кодексТам той написва книга "Съобщение за работите в Юкатан", в която обстойно описва извършеното от него, многобройни сведения за маите, обяснение как трябва да се четат и разбират някои йероглифи и свои лични впечатления. Книгата обаче веднага след написването и изчезва, като остава само сведението, че е била написана.

Обезглавеното племе бързо се превърнало в кротко християнско стадо, забравило за миналото си, а селвата, гъстата Юкатанска джунгла, бързо покрила многобройните градове и каменни паметници със зеленото си наметало...

Минават близо три века. През 1836 г. някой си полковник Гарлиндо пропътува Юкатан и Централна Америка и се натъква на огромни каменни съоръжения, за които не знаело даже местното население. Докладът му за това пътешествие попада в Джон Лойд Стивънс, който по това време вече има сериозна археологическа опитност. Придружен от приятеля си Фредерик Кедърууд, художник по професия, и голяма група туземни носачи, през 1839 г. Стивънс се отправя за Хондурас, където по поречието на реката Копан Гарландо е открил погребаните в зеленината на джунглата градове.

Изгубен град сред селватаСамо няколко дни след тръгването зеленият ад на джунглата ги посреща с тресавищата, лианите и комарите си. Стивънс обаче не се отчайва. Той и другарите му с мачете в ръка си пробиват пътека и крачка по крачка вървят напред. Два месеца по-късно в съседство с малкото градче Копан се натъкват на първите каменни стели, описани от полковник Гарлиндо. Стивън и Кедърууд застават в захлас пред тях. Това не било просто стени, изградени от натрупани един върху друг големи камъни, а една галерия от прекрасно орнаментирани стени, върху които древен майстор е изрязъл с длетото си стилизирани птици и животни, някакви странни митични същества, точки, линии и кръгове и какво ли още не.

След кратък престой в Копан, при който Стивънс събира сведения за намерените древни паметници, а Кедърууд рисува намереното, двамата приятели продължават пътешествието си през Гватемала, Чиапас и Юкатан и навсякъде по пътя си се натъкват на многобройни стели, стени, храмове и цели градове. Най-после през 1842 г. се завръщат в Ню Йорк и през същата година излиза от печат книгата на Стивънс "Впечатления от пътуването ми в Централна Америка, Чиапас и Юкатан".

Почти по същото време се появяват на бял свят и рисунките на Кедърууд. В своята книга Стивънс, подкрепян от многобройни факти (племето маи и сега живее на тази територия), застава на становището, че грандиозните останки, рожба на висока култура, са оставени от маите, които преди идването на испанците са имали по тези места своя държава. Появяването на книгата на Стивънс може да се оприличи с избухването на бомба.

Америка, открита някога от Колумб, представлявала от ледените пустини на Замък в Юкатан Лабрадор и Канада до зъберите на Огнена земя огромна земя, населена с многобройни племена почти без култура, като някои от тях даже и днес са на стъпалото на каменния век. А ето че Стивънс открива паметници, които биха могли да се сравнят с онова, което са оставили на човечеството египтяни, асировавилонци или гърци. Открита е една нова Америка - Америка на маите и ацтеките, а по-късно и на инките, които с културата си по нищо не отстъпват на другите древни културни народи.

Три века след приключенията на Диего де Ланда в Юкатан видният френски американист абат Шарл дьо Барбур се натъква в библиотеката на Мадридската академия на една пожълтяла тетрадка. На нея той прочита: "Съобщение за работите в Юкатан, извлечено от съобщения, които написа брат Диего де Ланда от ордена на Св. Франциск". На следващата страница неизвестният преписвач е написал "Диего де Ланда - MDLXVI, т.е. година 1566".

Абат дьо Барбур внимателно преглежда тетрадката. Ето го изчезналият монускрипт на Диего де Ланда, макар и не в оригинал, а в препис. Преглеждането открива на Барбур многобройни сведения, от които вече се нуждаела археологията. Той чете: "Ние намерихме у маите голямо количество книги, в които нямаше нищо друго, освен суеверие и дяволски лъжи. Тези книги изгорихме, за което те много съжаляваха" и по-нататък "Науката, която преподаваха жреците, беше пресмятане на годините, месеците и дните, празниците и церемониите..., лекарства срещу болести... и всичко това те пишеха с фигури".

Каменна стелаНай-после френският учен се натъква на нещо особено важно: той намира 27 азбучни знака, които според Ланда са употребявали писарите на маите. Сега вече можело да се направи опит за разчитане не само на трите останали ръкописа-кодекса, но и на многобройните стели и орнаментирани стени и храмове в Юкатан.

Пръв, който прави опит за това разчитане, е самият абат Дьо Барбур. Методът му за работа обаче има толкова произволен характер, че преводът му отговарял не на онова, което означават знаците, а на онова, което той желаел.

Следващият "преводач" е французинът Плонжон. Страстен поклонник на идеята за Атлантида, той вижда в странните знаци на маите в Парижкия кодекс поетична космогонична поема за гибелта на Атлантида.

Първото сериозно изучаване на писмеността на маите прави Леон дьо Рони през 1881 г. За пръв път той поставя въпроса, какво е по характер писмото на маите. той приема, че то е йероглифическо и търси основните три типа знаци, които го определят: идеографически - представляващи корените на думите, фонетически - представляващи слогове или звуци, и детерминативни - определящи значението на звука. И въпреки че много от знаците Дьо Рони разчита грешно, все пак той пръв намира знаци-идеограми за название на цветовете, други за означаване посоките на света и т.н.

Следващите крачки правят Е. В. Фьорстерман, директор на Дрезденската библиотека, Едуар Зелер, ръководител на Берлинския етнографски музей и др. Те установяват, че маите имат двадесетична позиционна бройна система и свой начин, по който пишат цифрите си. Това е важна предпоставка за вникване в цялостната мисловна дейност на маите и по-специално за разгадаване тайните на техния календар, където значението на числата играе важна роля. Но календарът е рожба на сериозни астрономически знания: продължителност на деня, месеца и годината, деление на годината на месеци и седмици и т.н.

През 1910 г. Баудич систематизира знанията на маите по аритметика, астрономия, земеделие и скотовъдство, а Спинден в статията си "Древните цивилизации на Мексико", излязла през 1922 г., дава смисъл на йероглифите, отнасящи се до дни и месеци, четирите посоки на света, годишните времена, главните им богове, Слънцето, Луната и петте планети, видими с просто око.

Още Фьорстерман допуска, че съдържанието на Дрезденския кодекс е предимно календарно-астрономическо, а сега се установява правотата на това предположение и за останалите ръкописи. Най-после през 1952 г. руският етнолог Кнорозов установява всички правила за разчитане писмото на маите и с методите, приложени от него, биват разчетени не само трите ръкописа, но и многобройните надписи, поставени върху повече от пет хилядите каменни паметници в Юкатан, Чиапас, Хондурас и Гватемала. Учените с изненада констатирали, че съдържанието на всички писмени паметници е предимно астрономическо.

Навсякъде виждали знаците на маиския календар, които определяли кога е строена сградата или поставена стелата. Много пъти всеки етаж на определен храм означавал не някакво важно събитие от живота на племето, а нова календарна епоха.

 
Маите превърнали своя календар в своего рода религиозен фетиш, а самите те станали негови роби. Върху многобройните стели, пръснати из джунглата, учените откриват най-разнообразни данни, наистина написани в строг логичен ред, но нито дума, нито знак за хората, които са ги писали, които са издигнали гигантските храмове, за самия живот...

Йероглифи на маите за месецитеНачалото на годината у маите започва на 22 декември - деня на зимното слънцестоене, а продължителността на годината според техните астрономи е 365,242129 денонощия. Да съпоставим тази продължителност с онова, което съществува в действителност: 365,242198 денонощия, и най-после с продължителността на годината в Григорианския календар, който използваме сега, а именно 365,242500 денонощия. Оказва се, че астрономите на маите са пресметнали тази продължителност по-точно от Лилио, астронома на папа Григорий ХІІІ, въпреки че това е станало през 1582 г., когато държавата на маите вече е била под испанско робство. Въпреки че коментарите са излишни, не може да не се спомене поне това, че астрономите на маите са били по-опитни в тези пресмятания от техните събратя в тогавашна културна Европа.

Годината си, наречена хааб, маите разпределят на 18 месеца по 20 дни, наречени винал, а в края на годината прибавят пет допълнителни дни. Това съвпадение с древноегипетския календар, както и пирамидалните храмове у маите карат някои учени да търсят връзка между маите и древните източни цивилизации.

Наименованията на месеците, съпроводени с превод и пояснени от Кнорозов и други учени.

Продължителността на един месец у маите с неговите 20 денонощия в никакъв случай не съвпада с действителната продължителност на един лунен месец - мярка за време у всички древни народи. Човек би останал в заблуда, ако помисли, че маите са оставили вън от погледа си лунния месец. Но това не е така. На редица стели в съседство с маиския град Паленке е дадена продължителността на лунния месец на 29,53086 денонощия, когато тя в същност е 29,53059 денонощия или с разлика, по-малка от 23 секунди. Като имаме предвид първобитната измерителна техника, можем само да се удивляваме на тази точност.

За точното определяне на датата, на която е станало дадено събитие, е необходима и една начална дата, спрямо която да отчитаме изтеклото време. За съвременния културен свят за начална дата се приема раждането на митичния Христос. Спрямо коя начална дата отчитат маите изтеклото време?

Древна обсерваторияВ една статия "Древност и точност на астрономията на народа мая" канадския астроном Чарлз Смили смята, че развитието на астрономията у маите е било закономерно явление в общото културно развитие на това племе, създало висока самобитна култура. Авторът намира, че маите са имали сериозни астрономически познания още в края на ІV хилядоление пр. н. е. Първите писмени паметници обаче датират от 317 г. от н. е., което дава основание на руския астроном Перел да постави под съмнение твърдението на Чарлз Смили.

Археологическите паметници показват, че писмеността на маите е произлязла в началото на нашата ера, а не може да се говори за истинска култура без писменост. Независимо от това археолозите-американисти Ернандес, Томпсън и Морли смятат, че тази начална дата е 7 септември 3113 г. пр. н. е. и означава според маите краят на последния потоп - според маите човечеството е преживяло няколко потопа.

Числото 20, залегнало в тяхната позиционна бройна система, е свързано с двадесетте пръста на ръцете и краката у всеки човек. Според маите Вселената се състои от 13 небесни и 9 подземни слоя, 9 ада. Самата Земя има квадратна форма, ориентирана с върховете на фигурата към посоките на света. Над квадратната Земя като куполи се възвишават 13-те небеса. Тринадесетслойното разпределение на небето в представите на маите говори за познанията на техните астрономи.

Многогодишните наблюдения им подсказват движенията на Слънцето, Луната и планетите на фона на неподвижните звезди. Те разпределят пътя на Панорама на град Ушмал Слънцето на 13 участъка, а звездите в тях групират в 13 съзвездия.

 
Във всеки участък Слънцето се намира приблизително 20 денонощия или общо една година. Всяко от съзвездията, оприличено на животно или митическо същество, получило съответното име: гърмяща змия, скорпион, птица с глава на звяр, дългоносо чудовище, а съзвездието Близнаци те наричат Костенурка.

Астрономите на този древен народ откриват при кои положения на Слънцето, Земята и Луната стават слънчевите и лунните затъмнения и начин за техните пресмятания.

От планетите особено впечатление им правила планетата Венера, която е играела важна роля в митологията на маите. Неразбираемо е обаче защо богът на подземното царство се нарича "Хун Ахау" - бог на планетата Венера. Най-после маите, както и всички останали народи в древността, разпределят небесния свод на съзвездия, изобразени с многобройни йероглифи. Много пъти е показана и Полярната звезда.

Както у асировавилонците и египтяните, храмовете на маите са били много пъти и обсерватории. Един от тях, храмът в Уашактун - един от най-древните храмове на маите, е така добре ориентиран по посоките на света, че буди удивление у учените.

Гипсова маска, показваща степента на развитие на ацтекските скулпториНа не по-ниско ниво на развитие е астрономията и у техните съседи ацтеките. Според тламатините, философите на това племе, Земята е огромен диск, разположен в центъра на Вселената. Този диск е ограден отвсякъде с вода, която на хоризонта се слива с небето и с небесните води. Небето се опира на облаците - по него се движи Луната. Астрономите-тламатини добре познават нейните фази. Най небето са разположени звездите. Те са 400 (огромен брой) на северното и 400 на южното небе, разпределени в съзвездия.

Голямата мечка тук се нарича Тецкатлипок - тигър, Малката мечка - Ситлалхонекуили, защото приличала на особен вид хляб, който ацтеките наричали "хонекуили". Поради случайно съвпадение съзвездието Скорпион се нарича Колотл - скорпион. Особено внимание обръщат ацтекските астрономи на видимото двигение на звездите, дължащо се на въртенето на Земята и особено на денонощното движение на звездния куп Плеяди - Тианкитцли. Според тях то е свързано със запазването на живота на света.

От всички планети Венера, наречена Ситлалпол - голяма звезда, е най-добре проучена, тъй като е играела особено важна роля в живота на древните мексиканци. Жреците на племето свързват планетата с бог Кетцалкоатл, който създава Слънцето, небето и водата, хората и царевицата (основната храна на населението), календара и т. н. Образът на планетата, залязваща във вълните на Тихи океан, кара ацтеките да си я представят като пернат змей, заобиколен от морски охлюви. Така създавали своите идоли, които заемали важно място в храмовете им.

Основната причина за привилегированото място на Венера сред останалите планети обаче не бил само нейният блясък. Тламатините-астрономи откриват, че 65 синодични години на Венера (584 дни) се равняват на 104 слънчеви години (365 дни) - 37 960 дни. Този дълъг период от време те нарекли гуегуелитцли - една старост.

 
Това съвпадение на двата цикъла намира отражение в гадателния ацтекски календар. Да се стигне до това откритие обаче е трябвало ацтекските (и техните предшественици - толтекските) астрономи много столетия да наблюдават движението на небесните тела, което говори за древността на тяхната наука.

По структура календарът на ацтеките напълно прилича на календара на маите със същите календарни числа. Началото на всеки цикъл от 52 години те свързват с видимото движение на Плеядите и смятат като възобновяване на живота. Археологическите изследвания показват, че на всеки 52 години ацтеките са построявали нов етаж на своите храмове или са започвали строежа на нова постройка.

Бог Катцелкоатл

Не по-малко интересен от космогонична гледна точка е митът за произхода на света. Според древноамериканската митология богът на боговете Ометеотл има четирима синове: червения бог на запада Камастле, черния бог на севера Йайанке, белия бог на изтока Катцелкоатл и синия бог на юга Училоби. В същото време ацтеките свързват тези богове със стихиите земя, вода, вятър и огън - четирите основни елемента, от които е изградена Вселената.

Между боговете съществува непрекъсната борба за господство. По време на превес на своите сили всеки бог се опитва да се уеднакви със Слънцето - източник на всички блага в природата, за да ръководи съдбините на света и живота на хората. В течение на многовековната история на Земята последователно всеки един от боговете съумява да наложи волята си над останалите. Промеждутъкът от време, в което даден бог властва, представлява епоха от живота на Земята и носи името на определено животно - символ на този бог. Сега Земята изживява пета епоха и на ацтеките - богоизбран народ - е възложена мисията да запазят извънредно дълго тази епоха, за да не настъпи краят на света.

Свещено карстово езеро в Юкатан. Тук в чест на боговете се извършвали човешки жертвоприношения. Най-същественото в тези митологични схващания на древните ацтеките е отъждестяването на четиримата главни богове със стихиите в природата. Синовете на Ометеотл са богове, но в същото време са нещо осезаемо като водата и земята. Всеки елемент по времето, когато господства, придава на олицетворяващото го Слънце свои характерни белези.

Всяка нова епоха е по-съвършена от старата, а последната епоха Слънце - движение, пълна хармония между четирите връждебни сили, достигнали пълно съгласие. И тази епоха обаче не ще е безкрайно дълга: ще настъпи краят на света - разрушение на постигнатата хармония. Как да се избегне този съдбоносен момент?

И ацтекските тламатини отговарят: на Слънцето ще се принасят жертви с онази течност, която поддържа живота на хората, т. е. кръвта. Това карало ацтеките да водят войни, а хванатите пленници да принасят в жертва на своя бог Слънце.