За медицинското изкуство на древните народи съдим по писмените паметници и археологичните материали, останали от тях. Така върху някои глинени плочки от Асирия се описва протичането на редица болести и растенията, които могат да се използват за лекуването им.

Известно е също, че в столицата на Асирия – Ниневия – са култивирали лекарствени растения. Плочките оставени от асирийците с надписи за начините на лекуване с лекарствени растения, са написани на асирийски, вавилонски и шумерски език. А това показва, че тези народи са прилагали лекарствените растения за лечебни цели.

Древните египтяни са използвали постиженията на медицината на асирийците и вавилонците и са разширили познанията върху лечебните средства, като и тук главно са използвали растенията.

Така в открития през 1872г папирус на Еберс, който е писан от египтяните около 1550г пр.н.е. се изброяват към 450 болести и около 700 лекарства от животински и главно от растителен произход. В открития от Едвин – Смит папирус се описват и начини за лекуване на рани, счупвания, навяхвания и др.

За снабдяване с лекарствени растения египтяните организирали и специални експедиции. Известно е например, че за тази цел през 1500г пр.н.е. те изпратили 5 кораба в днешна Сомалия. Някои растения, които били познати на египтяните, като ментата, черния синап, касията, сънотворния мак, кърлежа, морския лук, татула и др. и до днес се използват и култивират в Европа.

В древна Гърция билките също били познати като лечебно средство. Бащата на гръцката медицина Хипократ описва 236 лекарствени растения, които се прилагали по онова време.

Аристотел написва книгата “Трактат на естествената история”, където подробно описва познатите през негово време лекарствени растения и начините на употребата им. Всички ботанически познания в древна Гърция обаче били обобщени от ученика на Аристотел – Теофаст, бащата на ботаниката, в книгите му “Изследвания на растенията” и “Причини на растенията”.

И други древногръцки учени изучават лекарствените растения. Така Ксенофонт познавал свойствата на опиума, тамяна и др. Питагор проучвал лечебното действие на морския лук и синапа. Аристофан изучавал бляна и някои други растения.

Древния Рим наследява познанията на гръцката медицина, доразвива ги и ги обогатява. Римският учен Плиний Стари написва многотомна енциклопедия на естествените науки със заглавието “Естествена история”.

Сериозни проучвания в областта на древната медицина имат и арабите. Те първи въвеждат прилагането на лекарствените растения върху животни и слагат началото на науката за отровите и противоотровите.

Още 3000 години пр.н.е. китайците употребявали редица лекарства от растителен, а също и от минерален и животински произход. Първата книга под името Бен цао, в която са описани 900 вида растения е издадена 2600г пр.н.е.

В древна Индия и Тибет също се развива лекуването с растения. Древните индуси познавали над 700 лекарствени растения, описани около 2000 г пр.н.е. в съчинение наречено Susruta. Те познавали още тогава халмугровото масло, което използвали за лекуване на проказа, както и действието на ревена и моравото рогче.

С откриването на Америка европейската медицина се обогати с нови лекарствени растения, като коката, хининовото дърво, какаовото дърво, квасията, ипеката, хидрастиса, сенегата и др които са били познати още на древните индианци.


БЪЛГАРСКА НАРОДНА МЕДИЦИНА

Тя води началото си от времето на траките, славяните и прабългарите. За съжаление ние не знаем много за дейността на народната и официална медицина през Първото българско царство, но все пак до нас са достигнали, макар и оскъдни сведения, които говорят, че българите са използвали народната медицина.

Така във въпросника, изпратен до папа Николай първи в 869г цар Борис се интересува какво да прави с червения камък (Argilla rubra), с който българите лекуват много болести. Червеният камък съдържа стипца и желязо, които му придават противовъзпалителни и усилващи организма свойства. Знае се също така, че българите носят муски за предпазване от болести и за здраве.

Липсват по-подробни сведения за нашата народна медицина и през Второто българско царство.

След падането на България под османско иго нашия народ е лишен от всякаква медицинска помощ. Верският фанатизъм у турското население и ниското ниво на хигиена в селата и градовете са причина за появяване на много епидемии. През този период голямо разпространение намира арабската медицина, която оказва значително влияние върху медицинските познания в османската империя.

Именно от тогава датират ръкописните народни лекарственици, в които наред с описанията на лекарства против болести намираме и рецепти против змейове, таласъми, вампири, зли духове и уроки. Още и заклинания, баяния, врачувания, магии, пророкувания и пр.

Най-често срещаните в тези лекарственици лечебни растения са индийско орехче, канелата, карамфилът, саръсабурът, сънотворния мак, исиотът. Като лекарства от животински произход се препоръчват зайча или меча мас, овча лой, животинска кръв, животинска жлъчка, пчелен мед и восък, а от неорганичен произход – червен камък, каменна сол и др.

Безспорно най–голямо място в нашата народна медицина заемат лекарствените растения или билките, чието име произлиза от старобългарската дума “биле”. Оттам и народните лечители се наричат билери. В миналото прочути били билерите от Кюстендилско, Дебърско, Златна Панега, Воденско и особено от Янинско. Билерите били две категории – едни, които живеели оседнал живот в градовете и големите села и се казвали хекими и други – пътуващи.

Освен от билерите билки се продавали и в т.нар. ахтарници или спицерии. С лекарствени растения билерите се снабдявали, като ги берели в околностите на населеното място, в което живеели, а малка част си доставяли от чужбина. Брането на билки ставало главно на Гергьовден, Константиновден и най – вече на Еньовден, наричан от нашия народ Св. Иван Билобер.

Лекарствата, които билерите давали, били в различна форма, но главно това били чайове, прахове, маджуни, компреси, бани и др.


ПОДПРАВКИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Ето как един съвременен автор описва традиционния участник в средновековен пир:

"В говеждото ти има канела, хвойна и захар, в хляба ти - сандалово дърво. Подът под краката ти е застлан с ароматни треви и сухи цветя. Фазанът в чинията ти е убит преди няколко седмици, но за сметка на това плува в сос от седемнадесет подправки. Донесъл си собствени нож и лъжица, а месото ядеш с ръце. Остатъкът от вечерята ти ще бъде хвърлен на гладните бедняци пред портата. Питието ти е подправено вино или загрята бира, еднолитровия бокал споделяш със сътрапезника си. Присъстваш на пир от 12 век – добре дошъл в Средните векове! / R. Cranch, “Herbs for Medieval feast”/"


През Средновековието подправките са били символ на богатството и лукса. Тяхното използване било въпрос на престиж. Съществуват рецепти-куриози, в които се използват няколко вида месо, овкусени с 15 различни подправки.

Такова ястие не би могло да има някакъв вкус и дори най-изтънченото небце не би могло да различи неговите съставки. Използването на скъпите суровини целяло не толкова да направи храната приятна, колкото да демонстрира имуществения статут на домакина. Да почерпиш гостите си с ястие, подправено с пипер и канела е било средновековният еквивалент на днешна вечеря с черен хайвер и шампанско “Кристал”.

Още един интересен факт говори колко чудато време е било Средновековието. Повечето запазени книги с рецепти са принадлежали на кралски особи или на богати благородници. Те самите са представлявали луксозни произведения на изкуството, които се пазели в библиотеките и никога не достигали до кухнята. Самите готвачи в повечето случай били неграмотни и учели занаята един от друг, чирак от майстор.

Изглежда, че готварските книги се четели само от благородниците и то - като интелектуално забавление, и нямали практическа цел. Светските люде били запознати теоретично с екзотичните храни и подправки и ги поръчвали за своята кухня не толкова от желание да разнообразят блюдата си, колкото да подчертаят богатството си и общата си култура.

Готвачите в големите средновековни стопанства формулирали собствени варианти на poudre blanche и poudre forte, които били разтваряни в оцети, преди да се добавят към другите съставки. Изглежда, че преобладаващият вкус е бил този на джинджифила, към който са се прибавяли по-малки количества канела, карамфил, пипер, шафран и "райски зърна".

През 13 и 14 век големи количества пудра захар се смесвали с подправките – комбинирането на захар и подправки се смятало за демонстрация на богатство. През 16 век захарта почти изчезнала от подправните смеси; за сметка на това те станали по-богати и разнообразни, прилагали се в повече и различни ястия.

През този век модата в кулинарията диктувала Италия – Руперто ди Нола, придворен готвач в двора на Неапол, ни е оставил една от най-ранните рецепти за подправна смес, която той нарекъл “Salsa comun”. Тя се състояла от “три части канела, 2 части карамфил, 1 част джинджифил, по желание – 1 част пипер с малко млян кориандър и малко шафран”.

През 17 век модата да се употребяват големи количества подправки започнала да губи популярност. Подправките станали по-достъпни и евтини и престанали да се използват като белег за социално положение. Готварските книги вече не записвали комбинацията от подправки в началото на рецептата за дадено ястие – на тях били посвещавани отделни рецепти.

През 19 век се появили доста предложения за подправни смеси – прочутият френски готвач Карим предложил съчетание от 3 части черен пипер с по една част карамфил, индийско орехче, канела, суха мащерка и дафинов лист. Към сместа се прибавя малко количество джинджифил и мацис /обвивката на индийското орехче/.

В наръчника от началото на 19 в. английската домакиня Ан Кобет описва “кухненския пипер” като “равни части млян джинджифил, индийско орехче, черен пипер и бахар, канела и карамфил”. Днес подправните смеси се използват в Европа много по-малко, отколкото в миналото. Във Франция най-популярна е сместа “quatre epice”, а в Англия – традиционните смеси за пудинг и за туршиите “pickle”.