От хилядолетия човечеството използва билките за лечение на редица болести. С времето лечебни им свойства са доказали силата си и днес билките са основен компонент в голяма част от фармацевтичните продукти. Използват се и в народната медицина, където също дават много добри резултати. Приложението на повечето от тях е лесно и възможно в домашни условия, без да изисква специални познания или сложна подготовка.

Разнообразие от билки в градината

Много билки се използват и като подправки в кулинарията. Не само като подобрители на вкуса, но и като афродизиаци и антидепресанти. Без тях животът щеше да е безвкусен в буквалния смисъл на думата.

Тук ще разгледаме някои от най-разпространените билки, които всяка домакиня трябва да има в кухнята си. А ако условията позволяват да си ги произведете сами в градината или на балкона, това би било прекрасно.

Босилекът

Босилекът (Ocimum basilicum), известен още като „царска билка“ (от гр. basilicum — царски), е едногодишно тревисто растение с голо четириръбесто стъбло. Разклонено достига до височина 60 см. Листата му са яйцевидно-продълговати с дълги дръжки и заострени в края. Цветовете са предимно бели, много рядко лилаво-бели или червени. Плодовете са сухи и след като узреят се разпадат на четири малки семенца. Цъфти от юни до септември.

Зелен и лилав босилек

Босилекът е едногодишно растение, което има нужда от много слънце и умерено поливане. Листата му се използват като украса и подправка за салати, пици, лазани и др. Съществуват няколко разновидности, като особено харесван е лилавият босилек. Той притежава малко по-агресивен аромат, а освен това е красив като растение. Тази подправка се отглежда много лесно в домашни условия, включително в саксия.

Като билка и подправка се използва надземната част на босилека, най-често стръковете в пресен вид, като се бере по време на цъфтежа, а за сушене — преди цъфтежа. Съдържа етерично масло, горчиво вещество, гликозиди, танини, органични киселини, минерални соли. Родина на босилека са тропиците на Азия и Африка. Отглежда се културно в Европа от векове.

Легенди

С босилека са свързани много поверия и легенди. В Индия босилекът е „обречен“ на бог Вишну, защото предпазва от ужасната митична змия, която „убива с очи“. В Египет се е използвал при балсамирането на мъртвите. По време на Римската империя поднесен стрък босилек е бил знак за изразяване на любов.В Мексико се е смятало, че ако носиш стръкче босилек в джоба си, това ще ти донесе пари, а любимият човек ще ти е вечно верен.

Босилекът като лечебно растение

Босилекът има антисептично, противоспазматично, болкоуспокояващо, противовъзпалително и леко възбуждащо действие. Прилага се при инфекциозно-възпалителни процеси на пикочно-половите и дихателни пътища, при умора и при депресия.

Приеман в големи дози е токсичен. Външно се използва за налагане при кожни обриви и отоци. Отлично средство срещу комарите. Саксия с босилек или китка закачена на прозореца задълго ще прогони досадниците от къщата ви. Според българската народна медицина, сок от пресните листа на босилека се използва при гнойни възпаления на средното ухо, както и при трудно заздравяващи рани.

Кулинарни качества

В кулинарията е незаменима съставка в много ястия от италианската кухня (спагети, макарони, пица), подправка за печени говежди и птичи меса.От него се приготвя прочутия италиански сос Песто. Отлично се свързва с всякакви доматени сосове.

Розмаринът

Розмаринът (Rosmarinus officinalis) е многогодишно тревисто растение с дървенисто стъбло и миризливи вечнозелени игловидни листа. Той расте в района на Средиземноморието. Член е на семейството на ментата и мащерката Устноцветни, което включва и много други билки и подправки.

Расте в различни форми, от изправен, до пълзящ. Изправените форми достигат 1,5 м на височина, рядко до 2 м. Листата са вечнозелени, 2-4 см дълги и 2-5 мм широки, зелени отгоре и бели отдолу с гъсти къси власинки. Цветовете са различни на цвят — бели, розови, морави, сини.

Името „розмарин“ идва от латинското име „rosmarinus“, което предполагаемо означава „морска роса“, като някои смятат, че това би могло да произлиза от някакво друго, по-старо име.

Отглеждане и употреба

Пресните и сушените листа на розмарина често се използват в традиционната средиземноморска кухня като зелена подправка. От тях се прави и билков чай. Когато обгорят при готвене, те дават особен остър аромат.

Поради това, че е красив и понася до известна степен сушата, розмаринът се използва и в озеленяването, особено в райони със средиземноморски климат. Той дори може да загине в прекалено силно напоена почва, но иначе е много лесен за отглеждане от начинаещи градинари. Много устойчив е на вредители.

Розмаринът лесно се подстригва и оформя и се използва за създаване на различни декоративни форми. Когато се отглежда в саксии, е добре да се подстригва, за да не стане рехав и не толкова красив. В градина той може да израсте доста голям и все още да не загуби привлекателността си. Може да се размножава от съществуващи растения чрез отрязване на връх с дължина 10-15 см, махане на няколко листа от долния му край и директно забождане.

За градините са селекционирани многобройни културни видове.

Според изследване, публикувано през 1987 г. от университета Рутгерс в Ню Джърси розмаринът е подходящ за консервант на храна. Изследователите в Рутгерс патентоват химикал, получен от розмарина, който е по-добър от BHA и BHT по консервационните си качества.

Розмарин в саксии

Тази ароматна билка с нежни и красиви цветове обича слънчевите места и песъкливите почви. Веднъж щом се хване, трябва да се полива умерено, без да подгизва. Не се тори. Ако се отглежда в саксия, трябва да се присажда през 2 години.

Розмаринът се размножава чрез резници, като най-успешно това става през месец август. Резниците се поставят във вода докато пуснат коренчета, след което се засаждат.

Обичаи и поверия

Розмаринът е символ на приятелство. Често клонки от него се носят от младоженците на сватбата като знак за любов и вярност.

Старите хора казват, че розмаринът расте 33 години, за да достигне възрастта на Христос, когато е бил разпнат. В древността слагали клонки розмарин под възглавниците, за да предпазва от злите сили и кошмарните сънища.

Използва се в изобилие в италианската кухня. Подходящ е за ястия от свинско и агнешко месо и картофи. Използва се при приготвянето на сосове и супи. Чаят, приготвен от изсушени листа на розмарин подобрява храносмилането.

Розмаринът в днешно време се използва широко освен в кулинарията, и в козметиката и парфюмерията.

Розмаринът запазва голяма част от аромата си, и когато е изсушен.

Розмаринът като лечебно растение

У нас розмаринът е известен със своите лечебни качества. В българската народна медицина той често се използва под формата на извлек, а от сушените листа се правят лековити чайове.

Розмаринът подкрепя функцията на жлъчния мехур и нормалното отделяне на жлъчка. Той е в състояние да отстрани жлъчни кризи, стеатоза на черния дроб и състояния след прекаран хепатит.

Това растение от семейство устоцветни е особено популярно като подправка в традициционната средиземнорска кухня. Розмаринът може да се добави като особен допълнителен аромат към лимонада.

Лавандулата

Лавандула (Lavandula) е род растения от семейство Устноцветни. Името най-често се използва за видовете, отглеждани като билки или за украшение. Най-често се използва видът Lavandula angustifolia (старо наименование L. oficinalis). Други често използвани за украса видове са L. stoechas, L. dentata, L. multifida.

Родът включва едногодишни тревисти растения, полухрасти и малки храсти. Лавандулата е известна като ароматично растение още от древността. Тя се използва широко и в народната медицина. Широкото ѝ приложение сега е заради етеричното масло, което се извлича от цветовете (0,8–1,5 %), което намира широка употреба в парфюмерията, за ароматизиране на сапуни, в производството на бои и лакове и др.

Лавандуловия цвят е инсектицидно средство, най-вече за борба с дрешния молец и в цивилизования свят измести употребата на нафталин за битови нужди. Лавандулата е ценно медоносно растение. От 1 дка пчелите набират 10–18 кг мед. Лавандулата се използва и като подправка. Участва в известната смес от подправки ерб дьо прованс.

Отглеждане и употреба

Лавандулата намира приложение и като противоерозионна култура, а намалените ѝ изисквания към почвата я правят подходяща за отглеждане на терени, на които не могат да се отглеждат основните полски култури.

Лавандулата произхожда от района на Средиземноморието. Като диворастящо растение тя се среща в Южна Франция, приморските Алпи, Източна Испания, Италия и Северна Африка.
Културата е внесена в България през 1907 г. и започва да се отглежда в Опитното поле по розата в Казанлък.

До края на 80-те години тази култура се отглежда предимно в районите на Пловдив, Стара Загора, Пазарджик и Благоевград, а напоследък е по-широко застъпена в цялата страна. От 1 дка 4–5 годишно насаждение се произвежда 300–400 кг цвят, от които се получава 3–5 кг лавандулово масло. Българското лавандулово масло е сред ценените на международния пазар.

Като заемеделска култура лавандулата се отглежда заради съцветията. От тях в последствие се добива етерично масло, което се използва при производството на сапуни и перилни препарати, както и в парфюмерийната промишленост. Растенията растат на туфи с малки лилави цветчета на върха на стъблото. Някои предприемачи отлгеждат декари с лалвандула, но тук ще говорим за отглеждането й в домашни условия.

Заради прекрасния си аромат и красивите цветове, лавандулата е предпочитана като декоративен храст. Успешно се отглежда върху песъклива почва, която има по-голямо водо-проускливост. Мястото трябва да е топло, слънчево и да не е ветровито. Препоръчва се терена да е равен, с наклон до 10°.

Лавандулата се размножава чрез резници. Най-добре е те да се приготвят от едногодишни разклонения на възрастни растения. За предпочитане е лавандулата да се засажда на есен, но е възможно това да стане и рано на пролет.

Лавандулата като лечебно растение

Нервоуспокоително, болкоуспокояващо, дезинфекционно и пикочогонно. Пикочогонното действие се дължи на терпинеола, а останалите действия - главно на етеричното масло. Прилага се при неврастения, сърдечна невроза, мигрена. В българската народна медицина лавандулата се употребява при шизофрения, парализи, газове, гастрит, безсъние, виене на свят, ревматизъм, ускорено сърцебиене, главоболие, стомашни болки.

Външно приложение: За налагане на лапи при стомашни болки, парализи, ревматизъм, натъртване, ужилване и ухапване от насекоми, за жабурене при зъбобол, гаргара при гърлобол. Цветовете на растението, поставени между дрехите прогонват молците. Маслото, разтворено в спирт се прилага за разтривка при простуда, невралгия, ревматизъм.

Вътрешно приложение: 1 с.л. от билката се залива с 400 мл вряла вода. Кисне 1 час. Пие се по 100 мл 15 минути преди ядене, 4 пъти дневно.

Лавандуловото масло

С развитие на парфюмерийната промишленост ареалът на отглеждане се разширява, включвайки Балканските страни, страните на Черноморския басейн, САЩ, Великобритания, Австралия и др. Най-качествено лавандулово масло се получава във Франция и Италия. Маслото, произведено в Испания и Португалия има влошен аромат, тъй като съдържа камфор.

Лавандуловото етерично масло съдържа: линалилацетат, линалол, гераниол, борнеол, цинеол, пинен, камфор, кумарин и др.Най-ценен е линалилацетатът, като в зависимост от условията на отглеждане този естер варира от 30 до 60 %.

Най-висококачествено е френското лавандулово масло, получено от алпийски лавандулови находища. Българското лавандулово масло се характеризира с траен фин аромат, въпреки че съдържанието на линалилацетат е ниско. Българският лавандулов конкрет не отстъпва по качество на световните образци.

Лавандуловото масло има жълтозелен цвят. Добре съхранено, то има силен, наситен аромат, който слабо се отличава от аромата на цветовете. Разредено със спирт то добива фин аромат.

Качествени характеристики българското лавандулово масло:
* Външен вид — лесноподвижна прозрачна течност;
* Цвят — жълтеникав;
* Миризма — характерна за цветовете на лавандулата;
* Съдържание на вода — не се допуска;
* Специфично тегло — 0,880–0,900
* Рефракция при 20 °С — 1,46;
* Поляризация при 100 мм тръба — -1° до -10°;
* Киселинно число — най-много 1,00;
* Линалилацетат — най-малко 33 %;
* Разтворимост в 70% алкохол — 1:10.

Мащерката

Мащерката (Thymus Capitatus ) е род от около 350 вида ароматни многогодишни тревисти растения и малки храсти, високи до 40 см, от семейство Устноцветни, растящо в Европа, Северна Америка и Азия. Няколко от видовете имат по няколко хемотипа. Стъблата са тънки, листата са вечнозелени и, в повечето видове, са подредени в срещуположни двойки, на форма са овални, ненарязани и малки, между 4 и 20 мм на дължина. Цветовете са в гъсти терминални съцветия с неравни чашки с триделна горна устна и цепната долна устна. Венчето е тубуларно, дълго 4-10 мм, бяло, розово или виолетово.

Обикновената мащерка (T. vulgaris) е широко използвана зелена подправка. Тя идва от Средиземноморието и е най-подходяща за добре отводнени почви и обича да расте на слънце.

Кимовата мащерка (T. herba-barona) се използва както като подправка, така и като декоративно растение и има силна миризма на ким.

Цитрусовата мащерка (T. x citriodorus) (T. pulegioides x T. vulgaris) също е популярна подправка, със сортове, селектирани с миризмата на различни цитрусови плодове.

Дивата мащерка (Thymus serpyllum) и мъхнатата мащерка (T. pseudolanuginosus) не са подправки, но са атрактивни декоративни и лечебни растения.

Дивата мащерка е и важен източник на нектар за пчелите. Всички видове мащерка са източници на нектар, но дивата мащерка покрива големи площи сухи скалисти почви в Южна Европа (Гърция е специално известна с меда от дива мащерка) и Северна Африка, както и в подобни терени в Бъркширските планини и Катскилските планини в североизточните САЩ.

Видовете от рода Thymus са използвани за храна от ларвите на някои видове пеперуди като Chionodes distinctella и Coleophora видовете C. lixella, C. niveicostella, C. serpylletorum и C. struella (последните три се хранят изключително само с Thymus).

Отглеждане и употреба

Мащерката е растение на средиземноморския климат, поради което е взискателна към топлината. При нашите условия тя се развива добре, като за Северна България се препоръчва отглеждането на Английската мащерка, който сорт издържа на отрицателни зимни температури, без да се налага мулчиране на растенията в полето, докато Френската мащерка може да претърпи частични измръзвания в много студените и безснежни зими.

В природата мащерката се среща по сухи и скалисти места – най-често по горски поляни и пасища. Ако решите да отглеждате мащерка в двора си, постарайте се да изберете подходящо място, близко до естествената среда (въпреки, че мащерката не е особено капризна). Размножаването става чрез засаждане на семена,които ще намерите във всеки градински център. Не прекалявайте с поливането, особено докато растенията са малки. Това може да ги унищожи.

Мащерката е чувствителна към светлината, особено в началния период. Младите растения се развиват бавно и не понасят засенчване. Тя е сухоустойчиво растение. Изискванията и към почвената влага са повишени само по време на разсаждането, но след прихващането на растенията излишната влага затормозва развитието на растенията.

Цъфти през цялото лято. Мащерката се среща край горите, ливадите, пътищата и скалистите слънчеви места на територията на цялата България. Надземната част на растението се бере през периода на цъфтежа (май – септември). Суши се на сянка или в сушилня при температура до 35° С. Изсушената дрога съдържа 0,15 — 1% етерично масло, дъбилни вещества (около 3-7,5%), флавонови гликозиди, лутеолин, минерални соли, смола и др.

Мащерката се използва за подправяне на меса, супи и яхнии. Тя е използвана във френската кухня, където е важна съставка на bouquet garni, както и на Herbes de Provence. Тя се използва широко и в карибската кухня. В някои страни от Близкия Изток, подправката „заатар“ съдържа мащерка като насъщна съставка.

При готвене мащерката трябва да се слага рано, за да има време да отдели етеричните си масла.Обикновената мащерка (T. vulgaris), както и дивата мащерка, се използва като подправка в кулинарията.

Мащерката като лечебно растение

Народът твърди, че мащеркакта лекува всяка болест. Фитотерапевтите различават над 35 разновидности на билката. Всички надземни части на растението са покрити с етеричномаслени жлези, поради което мащерката има приятна характерна миризма.

Тя е изключително полезна през есенно-зимния сезон, защото дрогата действува отхранващо при катар на горните дихателни пътища, хроничен бронхит, грип, бронхопневмония, бронхиална астма, белодробно възпаление със слузен секрет. Успокоява суха и спастична кашлица при коклюш и спастичен бронхит.

Предписва се и като нервноуспокоително и спазмолитично средство при стомашни и чревни заболявания като хроничен гастрит, язва, колит, метеоризъм; при главоболие, неврастения, радикулит. Мащерката се използува още за бани и компреси като аналгетично средство при заболявания на ставите, мускулите и периферните нервни стволове.

Народната медицина препоръчва мащерка и при язвена болест на стомаха, при чревно разстройство, безсъние, малокръвие, нервни и кожни заболявания, за гаргара при възпаление на лигавицата на устата и гърлото. Дрогата от мащерка се прилага под формата на отвара и запарка. Мащерката може да се приема и под форма на чай с мед и тук е мястото да кажем, че е подходящо да се комбинира с риган, цвят от бъз, мента и маточина.

Масло от мащерка също се прилага с лечебни цели под форма на инхалации или в ароматизиращи лампи при простуда, грип, понижена работоспособност. Ползва се и за масажи при ставни болки и спортни травми. Маслото от мащерка се влага и в много козметични продукти като: шампоани (против пърхут, стимулира растежа на косата), маски за лице (регенериращ ефект), кремове, тоалетни млека.