Добре е да се разбере, че животът има свой вътрешен шаблон.

 Както казват физиолозите, на всеки седем години тялото и умът преминават през криза и промяна. На всеки седем години всички клетки в тялото се подменят, напълно се подновяват.

 Всъщност ако живееш седемдесет години, което е средната граница, тялото ти ще умре десет пъти. На всеки седем години всичко се сменя - все едно като смяната на сезоните. За седемдесет години цикълът се завършва. Линията, която тръгва от раждането, идва до смъртта, цикълът се затваря за седемдесет години. Той има десет раздела.

Всъщност животът на човека не трябва да се дели на детство, младост, старост - това не е много научно, защото на всеки седем години започва нова възраст, прави се нова стъпка. През първите седем години детето е центрирано в себе си, като че ли то е центърът на целия свят. Цялото семейство се върти около него. Каквито и да са му нуждите, те трябва да се изпълняват незабавно, иначе детето ще избухне в раздразнение, в гняв, в ярост.

То живее като император, като истински император - майката, бащата, всички са му слуги и цялото семейство съществува просто заради него. И то, разбира се, си мисли, че същото важи и за целия свят. Луната изгрява заради него, слънцето изгрява заради него, сезоните се сменят заради него.

Детето в продължение на седем години е абсолютно егоистично, центрирано в себе си. Ако питате психолозите, те ще кажат, че в продължение на седем години детето се самозадоволява, то е в мастурбативен стадий. То няма нужда от нищо, от никого. То се чувства завършено.

След седем години - рязка промяна. Детето не е вече себе-центрирано, то става ексцентрично, в буквалния смисъл. Ексцентрично - думата означава "излизане от центъра". То се движи към другите. Другият човек става важен за него - приятелите, тайфата... Сега то вече не се интересува от себе си - интересува се от другия човек, от по-големия свят. То навлиза в приключението да разбере кой е този "друг". Изследването започва.

След седмата година детето започва да задава много въпроси. То пита за всичко. То става голям скептик, защото неговото изследване е в ход. То задава милиони въпроси. Отегчава до смърт родителите си, става много досадно. То се интересува от другите и всичко в света му е интересно. Защо са зелени дърветата? Защо Бог е създал света? Защо това е така? То се настройва все по-философски и по-философски - изследването, скептицизмът, настояването да навлезе в нещата.

То убива пеперудата, за да види какво има вътре, счупва играчката само за да види как работи, хвърля часовника на земята просто за да погледне вътре в него, да види как тик-така и звъни - какво става вътре? То започва да се интересува от другия човек - но другият все още е от същия пол. Момчето не се интересува от момичета.

Ако другите момчета се интересуват от момичета, то ще ги смята за мамини синчета. Момичетата не се интересуват от момчета. Ако някое момиче се интересува от момчета и си играе с тях, ще я смятат за мъжкарана, за ненормална, за особена - нещо й има. Този втори стадий психоаналитиците и психолозите биха нарекли хомосексуален.

След четиринадесетата година се отваря една трета врата. Момчетата вече не се интересуват от момчета, момичетата не се интересуват от момичета. Те са любезни, но незаинтересувани. Ето защо всяко приятелство, което се случва между седмата и четиринадесетата година, е най-дълбокото, защото умът е хомосексуален, и такова приятелство никога вече няма да се случи в живота.

Такива приятели остават приятели завинаги, толкова дълбока е била връзката. Ако вие се сприятелявате с хората, това си остава запознанство, а не този дълбок феномен, който се е случил между седмата и четиринадесетата година.

Но след четиринадесетата година момчето вече не се интересува от момчета. Ако всичко върви нормално, ако то не заседне някъде, ще започне да се интересува от момичета. Сега юношата става хетеросексуален - не само се интересува от другите, но наистина от другия - защото когато едно момче се интересува от момчета, момчето може да е "другият", но все още си е момче като него самото, а не точно другият човек. Когато юношата се заинтересува от момичетата, сега той наистина се интересува от противоположното, от истински другия човек. Когато момиче се заинтересува от някое момче, навлиза светът.

Четиринадесетата година е година на велика революция. Полът съзрява, човек започва да мисли в термините на пола; сексуалните фантазии заемат първо място в сънищата. Юношата става голям Дон Жуан, започва да ухажва. Появява се поезия, романтика. Той навлиза в света.

До двадесет и първата година - ако всичко върви нормално и ако детето не бъде насилвано от обществото да прави неестествени неща - до двадесет и първата година младият човек започва да се интересува повече от амбиции, отколкото от любов. Той иска да има Ролс Ройс, да има голям дворец. Иска да успее, да стане един Рокфелер, да стане министър-председател. Амбициите излизат на първо място - желанията за добро бъдеще, за успех в живота, цялата му грижа е как да успее, как да се състезава, как да напредва в борбата.

Сега той навлиза не само в света на природата, но и в света на хората, навлиза на пазара. Навлиза в света на лудостта. Сега пазарът става най-важното нещо. Цялото му същество се устремява към пазара - пари, власт, престиж.

Ако всичко върви правилно - както никога не става, аз говоря за един абсолютно естествен феномен - към двадесет и осмата си година мъжът вече не се опитва да търси приключения. От двадесет и една до двадесет и осем годишна възраст човек живее в приключения, а към двадесет и осем годишната си възраст започва да осъзнава, че не всички желания могат да бъдат изпълнени. Има по-голямо разбиране за това, че много желания са невъзможни.

Ако си глупак, можеш да ги следваш, но интелигентните хора към двадесет и осмата си година влизат в една друга врата. Те започват повече да се интересуват от сигурност и удобства, и по-малко от приключения и амбиции. Те започват да се установяват. Двадесет и осмата година е краят на хипарството.

На двадесет и осем годишна възраст хипитата стават конформисти, революционерите престават да бъдат революционери - те започват да се установяват, да търсят удобен живот, малка сметка в банката. Те не искат да са Рокфелери - край с това, този стремеж вече го няма. Те искат малка къща, но да е установено, удобно място за живеене; искат сигурност, така че поне това да могат винаги да си го имат; искат малко пари в банката. Някъде на около двадесет и осем годишна възраст отиват в осигурителната компания. Започват да се установяват.

Сега скитникът вече не е скитник. Той си купува къща, започва да живее в нея, цивилизова се. Думата цивилизация идва от латинската дума цивис, гражданин. Сега той вече става част от селището, от града, от установения живот. Той вече не е скитник, чергарин. Вече не ходи в Катманду и Гоа. Вече не ходи никъде - край, достатъчно е пътувал, достатъчно е научил, сега иска да се установи и да си почине малко.

Към тридесет и петата година жизнената енергия достига своята точка омега. Кръгът е наполовина завършен и енергиите започват да западат. Сега човекът не само се интересува от сигурност и удобства, но става и консерватор, става ортодоксален. Той не само престава да се интересува от революция, но става и антиреволюционер.

Той сега е против всякаква промяна, става конформист. Той е против всички революции; той желае да се запази статуквото, защото вече се е установил и ако нещо се промени, всичко ще се разбута. Той сега говори против хипитата, против бунтарите; той наистина вече е станал част от установения ред.

И това е естествено - освен ако няма нещо сбъркано, човек няма вечно да си остане хипи. Това е една фаза, добре е да се мине през нея, но не е хубаво да се остава там. То означава да заседнеш на определен стадий. Било е добре да си хомосексуален между седем и четиринадесет годишна възраст, но ако човек остане хомосексуален през целия си живот, това означава, че не е израснал, че не е възрастен.

Той трябва да има връзка с жена, това е част от живота. Другият пол трябва да стане важен, защото само тогава ще можеш да познаеш хармонията на противоположностите, конфликта, нещастието и екстаза - както мъката, така и екстаза. Това е обучение, необходимо обучение.

Към тридесет и пет годишна възраст човек трябва да стане част от конвенционалния свят. Той започва да вярва в традицията, в миналото, във Ведите, в Корана, в Библията. Той е напълно против всякаква промяна, защото всяка промяна означава животът ти да се разстрои, а сега имаш много какво да губиш.

Не можеш да си за революцията - ти искаш да защитиш... Човек започва да поддържа закона, съдилищата и правителството. Той вече не е анархист, а е изцяло за правителството, за нормите, за правилата, за дисциплината.

Към четиридесет и втората година на повърхността излизат всякакви физически и душевни болести, защото сега животът запада. Енергията се движи към смъртта. Докато в началото енергиите ти са се засилвали и си ставал все пожизнен и по-жизнен, енергичен, ставал си все по-силен и по-силен, сега става точно обратното - ставаш все по-слаб с всеки изминал ден. Но навиците ти упорстват. До тридесет и пет годишна възраст си ял достатъчно, но ако сега продължиш с навика си, ще започнеш да затлъстяваш. Сега няма нужда от толкова много храна.

Имало е нужда от нея, но сега тя не е необходима, защото животът се движи към смъртта, той няма нужда от толкова много храна. Ако продължаваш да си пълниш корема както си правил преди, тогава ще започнат да се случват всякакви болести: високо кръвно, сърдечен удар, безсъние, язви - всички те се случват на възраст около четиридесет и две години, тази възраст е един от най-опасните моменти. Косата започва да пада, посивява. Животът се превръща в смърт.

На около четиридесет и две годишна възраст религията за първи път започва да придобива важност. Ти и преди може да си чоплил оттук-оттам религията, но сега тя започва да става за първи път важна - защото религията силно се интересува от смъртта. Сега смъртта приближава и се появява първото желание за религия.

Карл Густав Юнг е писал за това, че през целия си живот е наблюдавал как хората, идващи при него на възраст около четиридесет години, винаги имат нужда от религия. Ако те се побъркат, невротизират се, развият някаква психоза, не може да им се помогне по друг начин освен ако не им се дадат дълбоки основи в религията. Те имат нужда от религия, религията е тяхната основна нужда.

И ако обществото е светско и ако никога не са те учили на религия, към четиридесет и две годишната възраст идва най-голямата трудност - защото обществото не ти дава никакъв изход, никаква врата, никаква посока.

Когато си бил на четиринадесет, обществото е било добро за теб, защото то осигурява достатъчно секс - цялото общество е сексуално; сексът изглежда е единствената стока, скрита във всеки продукт. Ако искаш да продадеш десеттонен камион, пак трябва да използваш гола жена. Или пък паста за зъби - и там също. Дали камион или паста за зъби, няма значение: там отзад винаги има някаква гола жена, която ти се усмихва.

Всъщност това, което се продава, е жената. Не камионът, не пастата за зъби, жената се продава. И тъй като се появява жена, усмивката на жената върви заедно с пастата за зъби, трябва да купиш и пастата за зъби. Навсякъде се продава секс.

Така че това общество, светското общество, е добро за младите хора. Но те няма вечно да останат млади. Когато станат на четиридесет и две, изведнъж обществото ги оставя в някаква безтегловност. Те не знаят какво да правят сега. Те се невротизират, защото не знаят, никога не са ги обучавали, никаква дисциплина за посрещане на смъртта не им е била преподавана. Обществото ги е подготвило за живота, но никой не ги е учил как да се подготвят за смъртта. Те имат нужда от не по-малко обучение за смъртта, отколкото за живота.

Ако ми позволят, аз бих разделил университетите на две части: една част за млади хора, а друга за стари. Младите хора ще идват да учат изкуството на живота - секс, амбиция, борба. След това, когато станат по-възрастни и достигнат четиридесет и две годишна възраст, отново ще се върнат в университета, за да научат за смъртта, за Бога, за медитацията - защото сега предишните университети не биха били от никаква полза за тях. Те ще имат нужда от ново обучение, от нова дисциплина, така че да се установят в новата фаза, която им се случва.

Това общество ги оставя в безтегловност, ето защо на Запад има толкова много душевни болести. На Изток не са чак толкова. Защо? - защото Изтокът все още дава някакво обучение в религията. То не е изчезнало напълно - колкото и да е фалшиво, псевдо, все още го има, то съществува току зад ъгъла. Не е вече на пазара, не е вече във водовъртежа на живота, а встрани - но съществува храмът. Встрани от живота, но все още съществува. Трябва да изминеш няколко крачки и да отидеш там, все още го има.

На Запад религията не е вече част от живота. На около четиридесет и две годишна възраст всеки западен човек непременно преминава през психологически проблеми. Появяват се хиляди видове неврози - и язви. Язвите са следите от амбицията. Амбициозният човек не може да няма язви в стомаха -амбицията те хапе, яде те.

А язвата не е нищо друго освен самоизяждане. Толкова си напрегнат, че си започнал да ядеш облицовката на собствения си стомах. Толкова си напрегнат, стомахът ти е толкова напрегнат, че никога не се отпуска. Винаги, когато умът е напрегнат, и стомахът е напрегнат.

Язвите са следите от амбицията. Ако имаш язви, това показва, че си много успешен човек. Ако нямаш язви, значи си беден, животът ти се е провалил, ти напълно си се провалил. Ако първият ти сърдечен удар се е случил на около четиридесет и две годишна възраст, значи много си успял. Станал си най-малкото министър в кабинета или богат индустриалец, или известен актьор - иначе как ще обясниш сърдечния удар? Сърдечният удар е дефиницията за успех.

Всички успели хора получават сърдечен удар, не може да не получат. Целият им организъм е претоварен с токсични елементи: амбиция, желание, бъдеще, утре, което никога не идва. Живял си в мечти, но организмът ти вече не може повече да търпи това. И толкова много се напрягаш заради бъдещето, че това се е превърнало в твой начин на живот. То вече е един дълбоко вкоренен навик.

На четиридесет и две годишна възраст отново става рязка промяна. Човек започва да мисли за религия, за другия свят. Животът започва да го натоварва прекалено много, а толкова малко време остава - как да постигнеш Бог, нирвана, просветление? Оттук и теорията за прераждането: "Не се бой. Отново ще се родиш, все отново и отново, и колелото на живота ще продължава все да се движи и да се движи. Не се страхувай: има достатъчно време, достатъчно вечност е останала - можеш да постигнеш."

Ето защо в Индия са се родили три религии - джайнизъм, будизъм и хиндуизъм, - които в нищо не са съгласни една с друга освен по отношение на прераждането. Толкова различни теории, не са съгласни дори по основните неща за Бога, за природата на аза... но се съгласяват що се отнася до теорията на прераждането - сигурно има нещо в това.

Всички те имат нужда от време, защото за да постигнеш Брахман -хиндуистите го наричат Брахман - има нужда от много време. Това е толкова голяма амбиция, а ти си започнал да се интересуваш едва на четиридесет и две годишна възраст. Само двадесет и осем години ти остават.

А това е само началото на интереса. Всъщност на четиридесет и две години отново ставаш дете в света на религията, а ти остават само двадесет и осем години. Времето изглежда толкова кратко, съвсем недостатъчно да постигнеш такива огромни висини - Брахман, както го наричат хиндуистите.

Джайнистите го наричат мокша, абсолютната свобода от всички минали карми. Но миналото съдържа хиляди и милиони животи -как ще се справиш за двадесет и осем години? Как ще анулираш цялото минало? Такова огромно минало има там, добри и лоши карми - как ще изчистиш напълно всичките си грехове за двадесет и осем години? Изглежда несправедливо! Бог иска толкова много, че не е възможно.

Ако са ти дадени само двадесет и осем години, ще се обезсърчиш. Но и будистите, които не вярват в Бог, не вярват в душата - те също вярват в прераждането. Нирвана, крайната празнота, тоталната празнота... когато си се напълнил с толкова много боклук от толкова много животи, как ще се разтовариш за двадесет и осем години? Толкова е много, че задачата изглежда невъзможна. Така че всички те са се съгласили по отношение на едно нещо: че има нужда от повече бъдеще, от повече време.

Винаги когато имаш някаква амбиция, има нужда от време. А според мен религиозният човек няма нужда от време. Той е освободен тук и сега, той постига Брахман тук и сега, той е избавен, просветлен тук и сега. Религиозият човек изобщо няма нужда от време, защото религията се случва в един момент извън времето. Той се случва сега, той винаги се случва сега - и никога по друг начин. Никога не се е случвал по някакъв друг начин.

На четиридесет и две годишна възраст се появява първият подтик - смътен, неясен, объркан. Ти даже не осъзнаваш какво се случва, но започваш да гледаш храма с изострен интерес. Понякога, между другото, като случаен посетител, влизаш и в църквата.

Понякога - като имаш време, като нямаш какво да правиш - започваш да поглеждаш в Библията, която събира прах на масата. Смътно, не съвсем ясно, точно както едно малко дете, на което не му е ясно за секса, започва да си играе с половия си орган, без да знае какво прави. Един неясен подтик... Понякога човек сяда сам в тишина, изведнъж се чувства в мир, без да знае какво прави. Понякога започва да повтаря някаква мантра, чута в детството.

Старата му баба я е казвала - като се чувства напрегнат, човек започва да я повтаря. Започва да търси, да търси някакъв гуру, някой, който да го води. Приема посвещение, започва да учи мантра, да я повтаря понякога, след което я забравя за няколко дни, отново я повтаря... смътно търсене, напипване в тъмнината.

"За зрелостта"