В своето последното въплъщение Владика Кут Хуми е известен  с името Кут Хуми Лал Сингх и е бил кашмирски брахман (брамин). Това било в 19-ти век в Шигадзе, в Тибет. Той е известен също под името К. Х.. Роден бил в Пенджаб, семейството му живяло в продължение на много години в Кашмир. Смята се, че той е пътешествувал много, посещавал е Оксфордския университет в 1850 година и е учил в Лайпцигския университет в Германия през седемдесетте години на 19-ти век. По време на своето пребиваване в Лайпциг, Кут Хуми се запознал с Густав Теодор Фехнер – философ и основоположник на съвременен метод за психологически изследвания.

Кут Хуми Лал Сингх

През 1875 година Кут Хуми заедно с Ел Мория основава Теософското общество, чиито ръководител става Елена Петровна Блаватска. Ученията дадени чрез Блаватска от Ел Мория, Кут Хуми и други адепти, откриха истината, лежаща в основата както на източните, така и на западните религии. Стремежът на Учителите бил да запознаят човечеството с духовното братство, което невидимо се труди, способствайки за израстването на човечеството.

В своята книга „Учителите и Пътят” известният теософ, членът на Теософското Общество Чарлз Ледбитер привежда някои подробности от уединения живот на своя Учител в Тибет:

„...Понякога той седи сам в своето голямо кресло и когато хората го видят там, знаят че не трябва да му пречат; те не знаят какво точно прави, но предполагат, че той се намира в състояние на самадхи. Фактът, че жителите на Изтока разбират този вид медитация и го уважават, е може би една от причините, поради която адептите предпочитат да живеят на Изток, а не на Запад.

Така, у нас се получава впечатлението, че през голямата част на деня Учителят спокойно седи и, както ние бихме казали, медитира; но във времето, в което изглежда, че спокойно отдъхва, в действителност той е зает с напрегната работа във висшите планове, работейки с различни сили на природата и изливайки най-различни влияния едновременно на хиляди души, нали адептите са най-заетите хора на света.

Въпреки това, Учителят изпълнява множество работи и на физическия план – той има музикални съчинения, пише бележки и документи за различни цели. Интересува се също така много от напредването на физическите науки, макар че това е най-вече специалност на един от другите Велики Учители на Мъдростта.

От време на време Учителят Кут Хуми язди на голям дорест кон и понякога, когато имат съвместна работа, го съпровожда Учителят Мория, който винаги язди великолепен бял кон. Нашият Учител посещава редовно някои от манастирите, предприемайки понякога продължително пътуване до някой уединен манастир на хълмовете. Пътуванията по работа са като че ли неговото главно физическо упражнение, но понякога Той се разхожда с Учителя Джуал Кхул, живеещ в неголяма колиба, която е построил със собствените си ръце, съвсем близо до голяма отвесна скала, от която се открива изглед към езерото.

Понякога нашият Учител свири на орган, който се намира в голяма стая в дома му. Този орган е направен в Тибет под негово ръководство и представлява комбинация от фортепиано и орган с клавиатура, каквато се използва у нас на Запад. На него Учителят може да изпълнява цялата западна музика.

Този орган обаче не прилича на нито един от инструментите, които са ми известни, защото той като че ли е двустранен и на него може да се свири както от гостната, така и от кабинета. Главната клавиатура (или по-скоро три клавиатури – голям орган, експресив и речетатив експресив на хора2) се намират в гостната, а фортепианната клавиатура – в библиотеката.

С тези клавиатури може да се свири заедно и поотделно. На целия орган с педали може да се свири от гостната, а ако се превърти ръчката, аналогична на ръчката за включване на регистъра, с органа може да бъде съединен механизма на фортепианото и двете могат да свирят заедно. От тази гледна точка фортепианото може фактически да се използва като допълнителен регистър на органа.

На клавиатурата, която се намира в кабинета може да се свири както на обикновено фортепиано, отделяйки го напълно от органа, но посредством някакъв сложен механизъм с тази клавиатура може да се свърже и хора на органа или във всеки случай с някои регистри на органа.

Възможно е също, както казах, тези два инструмента да се отделят напълно и при наличието на музикант на всяка клавиатура, да се изпълнява дует фортепиано с орган. Механизмът и тръбите на този странен инструмент почти изцяло заемат това, което може да се нарече горен етаж на дома на Учителя.

Посредством магнетизма той го е свързал с гандхарвите, или девите на музиката, така че те му помагат, когато свири и по такъв начин той получава комбинация от звуци, никога нечувани на физическия план, при това се получава музикален ефект, произвеждан от самия орган, като че ли акомпанират струнни или духови инструменти.

Песента на девите винаги се пее в света, тя звучи винаги в ушите на хората, но те не се вслушват в нейната красота. Глухият тътен на морето, въздишката на вятъра в дърветата, грохота на планинския поток, музиката на ручея, реката, водопада, които, смесвайки се с другите звуци, образуват могъщата песен на живота на природата, но тя е само ехо във физическия свят с много по-велико звучене, Битие на девите. Както е казано в „Светлина по Пътя”:

„Само отзвуците на великата песен ще достигнат до твоя слух, докато ти си все още само човек. Но ако се вслушаш в нея, запомняйки я вярно, така, че да не изгубиш нито една мелодия и се стремиш да познаеш в нейния дълбок смисъл тайните, които те обкръжават, то след време ти няма да имаш нужда от учител.

Защото както индивидуалното има глас, така има глас и това, в което индивидуалното съществува. Самият живот говори и никога не замлъква. И този глас не е вик, както вие, глухите, можете да предположите – това е песен. Узнай от нея, че ти си част от хармонията, научи се от нея да следваш законите на хармонията.”

Всяка сутрин няколко човека – не ученици, а по-скоро последователи, идват в дома на Учителя и седят на верандата и до нея. Понякога той води с тях кратка беседа, нещо като малка лекция; но по-често той е зает със своята работа и не им обръща внимание, освен ласкаво усмихвайки се, и те видимо са еднакво удовлетворени от това.

Очевидно е, че идват с цел да поседят в неговата аура и да му изразят своето почитание. Понякога Той се храни в тяхно присъствие седейки на верандата, заобиколен от тълпа от тези тибетци и други хора, седящи на земята със скръстени крака, но обикновено Той се храни на масата в стаята си.

Възможно е да спазва правилото на будистките монаси и да не употребява храна след обед – аз не помня да съм го виждал да вкусва храна вечер; възможно е дори да не се нуждае от храна всеки ден”.

Писмата на Ел Мория и Кут Хуми до учениците причастни към Теософското движение, са публикувани в „Писма на Махатмите” и други книги. Някои от тези писма се пазят в отдела за ръкописи на Британския музей.

Владика Кут Хуми поддържа фокуса в Шигадзе в Тибет, където, свирейки на великия орган, извлича космическата хармония със свещените огньове на своето сърце. С тази небесна музика той изпраща изцеление и мир по цялото тяло на планетата на душите, намиращи се в състояние на преход( в частност, в смъртния час) и ги води в ефирните свещенообители на Великото Бяло Братство за наставление при подготовката за следващия земен живот. Той вдъхновява архитектите, поетите и учените, пробуждайки мистичния спомен за тяхната собствена душевна хармония в небесната геометрия и ритъма на звездите.

По-долу привеждаме някои от въплъщенията на Кут Хуми:

Питагор, около  582 – около 507 г до н. е., гръцки философ и математик, „самосецът (т.е. от остров Самос – бел.пр) с прекрасни коси”, почитан като син на Аполон. Освен всичко друго той имал особената дарба да помни всички свои предишни въплъщения. Ето какво пишат за това античните автори:

„...Той казваше за себе си(по думите на Хераклид Понтийски), че някога той е бил Ефалид и бил считан за син на Хермес; и Хермес му предложил да избере какъвто и да е дар, освен безсмъртието, а той помолил да му оставят, и в живота, и в смъртта, памет(спомен) за това, което се е случвало с него. Затова и в живота си той помнел всичко, и в смъртта запазвал същата памет.

В последствие той се въплътил като Евфорб и бил ранен от Менелай; и Евфорб разказвал, че някога е бил Ефалид, че е получил от Хермес неговия дар, разказвал как странствувала неговата душа, в какви животни и растения се е оказвала, какво е претърпяла тя в Аида и какво търпят там останалите души.

След смъртта на Евфорб неговата душа преминала в Хермотим, който, искайки да докаже това, се явил в Бранхида и в храма на Аполон посочил щита посветен на бог Менелай: „Отплавайки от Троя, казал той, Менелай посвети този щит на Аполон, а сега той вече целият е прогнил, останала е само украсата му от слонова кост.

След смъртта на Хермотим той станал Пир, делоски рибар и както преди помнел всичко, как първо бил Ефалид, после Евфорб, след това Хермотим, после Пир. А след смъртта на Пир, той станал Питагор и също помнел за всичко гореказано” (Диоген Лаертски. За живота, ученията и сентенциите на знаменити философи.)

За други необикновени качества на Питагор разказва Порфирий в своята книга „Животът на Питагор”:

„...В един и същи ден той бил и в италианския Метапонте, и в сицилийския Тавромения, и на едното, и на другото място разговаряйки с ученици; това се потвърждава от почти всички, а между впрочем от единия град до другия има дълъг път по суша и по море, който не може да се измине и за много дни.

Общоизвестно е и това, как той показал на хиперборееца Абарид, жреца на хиперборийския Аполон, своето бедро от злато в потвърждение на неговите думи, че Питагор е и Аполон Хиперборийски; а когато веднъж приятелите му, гледайки приближаващия се кораб гадаели какви стоки носи, Питагор казал:

„Покойник!” – и точно, оказало се, че на кораба има покойник. Има и много други разкази, още по-божествени и дивни, разказващи за този мъж единодушно и уверено; накратко казано, за никого не говорят толкова много и толкова необичайно.

Разказват също, че той безпогрешно предсказвал земетресения, спирал бързо масови заболявания, отклонявал урагани и градушки, укротявал реки и морски вълни, за да отворят лесен път да преминат той и спътниците му; Емпедокл, Епидемит и Абарид усвоили това от него и неведнъж правили същите неща, както това личи от техните стихове, - ненапразно Емпедокъл бил наричан Ветроотклонителя, Епименид – Очистителя, Абарид – Бягащия по въздуха, като че ли е получил дар от Аполон стрела, върху която прелитал и реки, и морета, и места без пътища, сякаш бягал по въздуха.

Някои мислят, че същото е правил и Питагор, когато в един и същи ден беседвал с ученици в Метапонт и Тавромени. А с песните, напевите и свиренето на лира той премахвал душевни и телесни недъзи; научил на това и своите приятели, а самият той умеел да чува дори вселенската хармония, улавяйки съзвучието на всички сфери и движещите се по тях светила, което на нас не е дадено поради слабостта на нашата природа”.

Още като юноша Питагор общувал с учени и жреци, страстно търсейки научни доказателства за вътрешния закон, открил му се в размишление за Деметра – Майката Земя. Търсенията на великия синтез на истината го довели в началото до известните по това време гръцки философи (Ферекид, Хермодас, Анаксимандър, Фалес и др.), а след това в храмовете на Египет, където завоювал доверието на мемфиските жреци и впоследствие бил допуснат до мистериите на Изида.

Когато около 529 година азиатският пълководец Камбис извършил жестоко нахлуване в Египет, Питагор бил изгонен във Вавилон. Тук равините му разкрили съкровените учения, дадени от Мойсей. Влъхвите-зороастрийци го обучавали на музика, астрономия и на свещената наука за призивите.

След дванадесет години Питагор напуснал Вавилон и основал братство на посветените в Кротон – многолюден дорийски пристанищен град, сега на юг от Италия. Неговият „град на избраните” бил школа на тайнствата на Великото Бяло Братство. В Кротон щателно подбрани мъже и жени следвали философията, основана на математическото изразяване на вселенския закон, отразен в музиката, ритъма и хармонията на жизнения път, характеризиращ се с висока дисциплина.

След пет години изпитание чрез мълчание, „математиците” на Питагор преминавали серия посвещения, развивайки интуитивните способности на сърцето, благодарение на което сина или дъщерята на Бога можели да станат, както се казва в „Златните стихове” на Питагор, „безсмъртен дивен Бог”.

Питагор давал своите наставления, скрит от взора на учениците, говорейки с езика на символите, напълно разбираем само на напредналите посветени. Най-значителната тема на неговите наставления било основополагащото разбиране, че числото се явява както форма така и същност на творението.

Той формулирал основните части на евклидовата геометрия и развил астрономическите представи, довели впоследствие до теорията на Коперник. Според хрониките, две хиляди жители на Кротон оставили своя привичен начин на живот и се събрали в питагорейска община под мъдрото ръководство на Съвета на Тристата – административен, научен и религиозен орден, който впоследствие имал голяма политическа тежест във Велика Гърция.

Неговите доктрини оказали влияние на голямо множество философи.

Питагор – „неуморният адепт” - бил на деветдесет години, когато Килон, на когото било отказано приемането в школата на тайнствата, възбудил жестоко преследване на философа. Заставайки пред съда на Кротон, Килон четял на глас тайната книга на Питагор „Hieros Logos” („Святото Слово”), изкривявайки и осмивайки учението.

Когато Питагор и четиридесет водещи членове на ордена се събрали на съвет, Килон запалил зданието и всички, които се намирали там с изключение на двама човека, загинали. В резултат на това общината се разпаднала и голяма част от учението била изгубена. Въпреки това Учителят оказал влияние на много велики философи включително Платон, Аристотел, Августин, Тома Аквински и Френсис Бекон.

Валтазар, първи век, един от тримата влъхви (астрономи, адепти), последвали звездата(АЗ СЪМ Присъствието) на Сина-Младенец, роден от Дева Мария, и извършили пътешествие от Изток, за да му отдадат чест. Има предположения, че той е бил цар на Етиопия и донесъл на Христос богатството на своята страна – дара на тамяна.

Свети Франциск Асизки, около 1181 – 1226 г, Италия. Основател на Францисканския орден, божественият бедняк, отказал се от семейството и богатството и сгодил се за  „госпожа Нищета”. Първият светец, получил стигмати.


 Н. К. Рьорих - Свети Франциск Асозки

Свети Франциск Асизки е един от най-знаменитите християнски светци; може би най-привлекателния и безусловно, най-популярния сред некатолиците и, което е най-удивително, дори сред атеистите.

В продължение на 800 години образът на свети Франциск бил притегателен за хора с най-различни възгледи: църковни йерарси и мислители, крале и революционери; в него виждали родоначалника на субективизма и индивидуализма, предвестника на Ренесанса, реформатора, социалиста, първото хипи, бореца за опазване на околната среда и романтичния герой. И това при условие, че в живота на самия Франциск Асизки по същество не е имало нищо, освен точното следване на християнския идеал и подражание на Христос.

Казват, че именно святият Франциск привнесъл в мрачното аскетичното християнство на ранното средновековие духа на радостта. Това не е съвсем вярно: радостта на благодарността към Твореца, радостта на Възкресението по-начало са присъствали в християнството. И в източното – у Климент Александрийски, Йоан Златоуст, и в западното – например у свети Бенедикт. Франциск Асизки не е изобретил нищо, което да е откритие за християнството и въпреки това без него християнството никога не би станало толкова привлекателно за милиони вярващи, каквото е то днес.

Франциск (Франческо) Бернардоне се родил през 1181(или 1182) година в Асизи, в семейството на търговец на тъкани и изкарал своето юношество безгрижно и весело. На 24 годишна възраст той чул в църквата на свети Дамян гласа на Христос, който го призовавал към служение, - поне така разказват съставителите на неговите жития. Юношата напуснал семейството и започнал да живее в бедност, да се грижи за прокажените и да възстановява разрушени църкви.

На 24 февруари 1209 година на меса в деня на свети Матей той получил откровение, че неговото призвание е буквално да следва Евангелието – и самотният отшелник станал странстващ проповедник. Появили се негови спътници. Той им дал устава на евангелския живот, който в 1210 година одобрил Папа Инокентий III. Така в средновековна Европа възникнал още един монашески орден. Свети Франциск проповядвал, извършвал чудеса подобно на много други християнски светци, и умрял страдайки от вече започналото забравяне на неговите завети.

Но в какво все пак се състои неговата необикновеност и какво е донесло на доброволния бедняк от Асизи такава слава? Можем да си спомним, че свети Франциск е положил началото на действеното монашество – мисионерството; че францисканската духовност изпълнила със съдържание изкуството на ранното италианско Възраждане и преди всичко на Джото; че неговият „Химн на Слънцето” станал първото стихотворение на италиански език, дало тласък на развитието на националните езици и вдъхновило великия Данте.

Но може би главното, което направило личността на свети Франциск толкова притегателна – това е онази удивителна атмосфера на любов, доброта и простота, която той успявал да създаде около себе си в живота и която така ясно е предадена от неговите съвременници в запазилите се животоописания. Особено най-знаменитото от тях – „Цветчетата на свети Франциск Асизки”.

Господ открил на свети Франциск божественото присъствие в „брата-слънце” и „сестрата луна” и го наградил за предаността със стигматите на разпънатия Христос. Молитвата на свети Франциск е известна по цял свят и се чете от хора принадлежащи към всяка религия:

Господи,
направи ме оръдие на своя покой,
където има ненавист, дай ми да сея любов,
където има обида, да сея прошка,
където има съмнение, да сея вяра,
където има отчаяние, да сея надежда,
където има тъмнина, да сея светлина,
където има скръб, да сея радост.
 

О, Божествени Владико,
направи така, че да не търся утешение, а да утешавам;
да не търся разбиране, а да разбирам;
да не търся любов, а да любя.
Защото отдавайки, ние получаваме,
прощавайки, сами получаваме прошка и
умирайки, се раждаме за вечния Живот.

Шах Джахан, 1592 – 1666 г, император на Индия от династията на Моголите. След смъртта на бащата Джахангир той наследил трона и частично възстановил благородната етика на своя дядо Акбар Велики. По време на неговото управление величието на Моголите достигнало своя апогей и Индия стигнала до бурно развитие на изкуството и архитектурата, пример за което е Тадж Махал, издигнат в неговата столица Агра. Шах Джахан изразходвал парите от имперската хазна за музика, живопис и строителство на величествени монументи, мечете, обществени здания из цяла Индия, някои от които могат да се видят и днес.

Знаменитият Тадж-Махал - „чудо на чудесата, последното чудо на света” – бил построен като гробница на неговата любима жена Мумтаз-Махал. Тя управлявала заедно с него, почти като равна, и умряла в 1631 година, давайки живот на четиринадесетото дете. Шах Джахан не пожалил нищо, издигайки монумент „толкова прекрасен, колкото е тя”. Монументът е символ на Любовта и увековечава непреходната любов на императора към Мумтаз-Махал.
*  *  *  *  *  *  *  * 
1. Текстът е съставен (освен абзаците, в които са посочени препратки към други източници) въз основа на данните изложени в книгата „Човешката аура”, написана от посланиците Марк и Елизабет Профит под диктовката на Владика Кут Хуми и Владика Джуал Кхул.

2.  Пояснение на думата „хор” дадено от Владика Кут Хуми чрез Румяна Илиева по време на превода на статията: „Аз Съм Кут Хуми. Думата „хор” означава част от струнен музикален инструмент, в който някой регистър включва звук от повече от две струни за един и същи тон. Когато се включи тази част от инструмента, се чува така сякаш музиката се изпълнява от различни инструменти. Например ако се задейства клавишът „ла”, ще звучат четири и повече тона „ла”, но изпълнени от четири различни музикални инструмента(арфа, орган, пиано и др.)”.