Един аскет медитирал, седнал в пещера.
Вътре се шмугнала мишка
и загризала сандала му.
Аскетът отворил ядосано с  очи:
„Защо смущаваш моята молитва?"
„Гладна съм" - изцвърчала мишката.
„Махни се, глупава мишко -
заповядал й аскетът. -
Аз търся единение с Бога,
как смееш да ми пречиш?"
„Как искаш да разбереш Бога -
попитала мишката, -
когато не можеш да разбереш дори мен?"

ВСИЧКИ ДОСЕГАШНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ целяха да се достигне до прозрението, че човекът е болен, а не се разболява. В това се състои разликата между нашето и на медицината схващане за болестта. Медицината вижда в нея неприятно нарушение на „нормалното състояние здраве" и се опитва не само да отстрани колкото е възможно по-бързо това нарушение, а преди всичко, да предотврати болестните състояния, докато накрая ги изгори.

Ние, напротив, бихме искали да обърнем внимание на това, че болестта е нещо повече от функционално несъвършенство на природата. Тя е част от една всеобхватна система правила, която служи на еволюцията.

Човек не може да се освободи от болестта, тъй като здравето се нуждае от нея, като от противоположен полюс.

Болестта е израз на това, че човекът е грешен, виновен или нездрав - болестта е микрокосмическото последствие от грехопадението. Тези описания нямат абсолютно нищо общо с идеята за възмездието, с тях искаме да покажем само, че докато има дял в полярността, човекът има дял и във вината, болестта и смъртта.

В момента, в който осъзнае за себе си тези основни факти, те загубват своя отрицателен привкус. Единствено отказът да ги приемем, оценката им и борбата ни срещу тях ги превръща в страховити врагове.

Човекът е болен, защото му липсва единството. Здравият човек, на когото нищо не липсва, съществува само в медицинските учебници по анатомия. В живо състояние подобен екземпляр е непознат.

Навярно има хора, които в продължение на десетилетия не са развивали очебийни или тежки симптоми - но това не променя нищо в констатацията, че и те също са болни и смъртни. Болестното състояние е състояние на несъвършенство, на уязвимост и ранимост, на смъртност. Ако се вгледаме по-внимателно, ще се учудим колко много неща липсват на „здравите".

В своя „Учебник по психосоматична медицина" Бройтигам съобщава, че при „анкетиране на работници и служители от едно предприятие, които не били болни, по-подробният преглед показал, че те проявявали физически и душевни отклонения почти толкова често, колкото и пациентите на цяла една болница".

В същия учебник Бройтигам публикува следната статистическа таблица, която се по­зовава на едно изследване, проведено от Е. Винтер (1959 г.).

ОПЛАКВАНИЯ НА 200 АНКЕТИРАНИ ЗДРАВИ СЛУЖИТЕЛИ
Лошо настроение 43,5 %
Стомашни оплаквания 37,5 %
Страхови състояния 26,5 %
Чести възпаления на гърлото .  22,0 %
Замайване, припадъци 17,5 %
Безсъние 17,5 %
Дисменорея (нередовна менструация) 15,0 %
Запек 14,5 %
Внезапни изпотявания 14,0 %
Сърдечни болки, сърцебиене 13,0 %
Главоболие 13,0 %
Екземи 9,0 %
Усещане за чуждо тяло в гърлото (обикновено при истерия) 5,5 %
Ревматични оплаквания 5,5 %

В Книгата си „Болестта като криза и шанс" Едгар Хайм твърди: „Възрастният човек, за 25 години от живота си, прекарва средно едно животозастрашаващо, 20 сериозни и около 200 среднотежки заболявания".

Би трябвало да се простим с илюзията, че можем да избегнем или да изличим болестите от лицето на земята. Човекът е конфликтно същество и следователно - болно. Природата бди за това, в продължение на целия си живот човекът да затъва все по-дълбоко в болестите, които накрая да се увенчаят с естествения си завършек - смъртта.

Крайната цел на телесните функции е кръговратът на минералите. С чувство за превъзходство природата се грижи за това човекът, с всяка крачка от живота си, да се доближава до тази цел. Болестта и смъртта разрушават буйните ни грандомански фантазии и коригират всяка наша едностранчивост.

Човекът живее от своето его, което винаги е жадно за власт. Всяко „аз искам" е израз на тази претенция за власт. Аз-ът се възгордява все повече и умее да принуждава човека да надява все по-нови и по-благородни маски в негова услуга. Аз-ът живее от разграничаването и затова се страхува от отдаването, от любовта и от единението.

Той се самоопределя и осъществява единия полюс, като изтласква възникващата сянка навън, прехвърля я върху „ти", върху околния свят. Болестта компенсира всички тези едностранчивости, като чрез симптоми изтиква човека от полюса, в която се е укрил, към средата, т. е. към срещуположната страна.

Болестта уравновесява всяка крачка, която човек прави, подтикван от надменното си его, чрез крачка в смирението и безпомощността. Така всяка способност и всяко усърдие на човека го правят податлив към болестта.

Всеки опит да се живее здравословно е предизвикателство към болестта. Знаем, че тези изявления са неуместни за нашето време. В края на краищата, медицината ревностно се старае да усъвършенства своите превантивни мерки. От друга страна, свидетели сме на бум в „природосъобразния и здравословен живот".

Несъмнено, като отговор на несъзнателния начин на боравене с отрови, той е оправдан и похвален, но отнесен към тезата „болест" е също толкова незначителен, както и съответните мерки на академичната медицина. И лекарите, и природолечителите тръгват от предпоставката за функционалната предотвратимост на болестта и вярват в един, сам по себе си, здрав човек, който би могъл да се предпази от заболяване посредством някакъв метод.

Разбираемо е, че много повече хора са склонни да вярват на тези будещи надежда послания, отколкото на нашето разбиващо илюзиите твърдение: Човекът е болен.

Болестта е свързана със здравето така, както смъртта с живота. Такива думи са неудобни, но имат това предимство, че всеки може да се увери в тяхната истинност чрез малко по-непредубедени наблюдения.

Нашето намерение не е да налагаме нови тези, а по-скоро да помогнем на онези, които са готови да изострят погледа си и да допълнят обичайното си гледище с необичайно. Разбиването на илюзии никога не е леко и приятно, но винаги дарява с нова свобода и простор.

Животът е низ от разочарования - постепенно човек се освобождава от всички свои заблуди, докато бъде в състояние да изтърпи истината.

 
Така онзи, който би се осмелил и би понесъл да приеме болестта, линеенето и смъртта като неизбежни и верни спътници на съществуването си, скоро ще разбере, че това прозрение в никакъв случай не буди безнадеждност.

В лицето на тези спътници човек ще намери по-скоро полезни и мъдри приятели, които непрекъснато му помагат да открива своя верен и целебен път. Защото, за съжаление, между хората рядко, или никога, не срещаме толкова честни приятели, които наистина да разобличават игрите на нашето его и да насочват погледа ни към нашата сянка.

Ако някой приятел посмее някога да стори това, ние бързо го окачествяваме като „враг". Същото става и с болестта. Тя е прекалено откровена, за да бъде обичана от нас.

Суетността ни ни прави също толкова слепи и уязвими, като онзи цар, чиито дрехи били изтъкани от собствените му илюзии. Но нашите симптоми са неподкупни - те ни принуждават към честност. Чрез своето съществуване те ни посочват какво в действителност още ни липсва, какво отказваме да признаем, какво се спотайва в сянката ни и би желало да се осъществи и в кое отношение сме станали едностранчиви.

Чрез своето постоянство, или чрез повторното си проявление симптомите ни доказват, че не можем да разрешим даден проблем толкова бързо и толкова окончателно, както обикновено си въобразяваме.

Болестта напомня на човека за неговата нищожност и безсилие винаги тогава, когато той особено твърдо вярва, че чрез собственото си могъщество и съвършенство е способен да промени хода на събитията. Достатъчни са един зъбобол, едно навехване, грип или разстройство, за да превърнат сияещия победител в жалък червей. Тъкмо затова мразим болестта.

Целият свят е готов да положи максимални усилия, за да унищожи болестта. Нашето его усърдно ни нашепва, че това е дреболия, и ни прави слепи за факта, че чрез всяко успешно усилие все повече се оплитаме в болестта. Вече споменахме, че нито превантивната медицина, нито „здравословният живот" имат изгледи за успех, като методи за предотвратяване на болестта.

Обещаващо звучи обаче позоваването на една стара мъдрост, ако я възприемем буквално: „Отклоняването на болестта е по-добро от лекуването й". Но отклоняване означава всъщност доброволно да се преклоним, преди да ни е принудила болестта.

Болестта прави човека податлив на лечение. Тя е онази повратна точка, в която нездравето се превръща в здраве. За да стане това, човек трябва да прекрати борбата си и да се научи да чува и вижда какво има да му казва болестта.

Пациентът трябва да се вслушва в себе си и да води разговор със своите симптоми, ако иска да узнае тяхното послание. Той трябва да бъде готов безкомпромисно да подложи на съмнение собствените си възгледи и представи за себе си и да се опита съзнателно да интегрира това, което симптомът се мъчи да му внуши чрез тялото.

Следователно той трябва да направи симптома излишен, като допусне в съзнанието си онова, което му липсва.

Изцелението винаги е свързано с едно разгръщане и узряване на съзнанието.

Възникнал ли е симптомът, защото част от сянката е проникнала в тялото и се е изявила там, изцелението се състои в обръщането на този процес - като осъзнаем принципа на симптома и по такъв начин го освободим от материалното му проявление.