Ето че стигаме до основната техника на тълкуването, чието словесно представяне не е просто. Първо е необходимо да развием интимна връзка с езика и да се научим да слушаме съзнателно онова, което ни се казва. Езикът е грандиозно помагало, даващо ни възможност да вникнем в дълбоките и невидими взаимовръзки. Той притежава своя собствена мъдрост, която обаче се разкрива само пред онзи, който умее да се вслушва в нея.

В резултат на съвременната тенденция към небрежно и своеволно боравене с езика, сме загубили достъп до истинското значение на понятията. Тъй като и езикът има дял в полярността, той винаги е двойствен, фалшив и двусмислен. Почти всички понятия вибрират едновременно на няколко равнища. Затова трябва да си възвърнем способността да възприемаме всяка дума едновременно на всичките й равнища.

Почти всяко изречение от втората част на тази книга се отнася поне до две равнища - ако някои изречения звучат банално, това е сигурен признак, че се пренебрегва второто равнище, двусмислеността. Опитали сме се да насочим вниманието към важните места чрез кавички и курсив. Но в края на краищата, подходът ни се основава върху достъпа до езиковите измерения. Слухът към езика също толкова трудно подлежи на изучаване, колкото и музикалният слух - но и двата могат да се школуват.

НАШИЯТ ЕЗИК Е ПСИХОСОМАТИЧЕН

Почти всички формулировки и думи, с които назоваваме физически състояния и процеси, са заимствани от опита на тялото. Човекът разбира и схваща винаги само това, което може да се пипне с ръка и върху което може да се стъпи с крака. Оттук произтича една заслужаваща по-задълбочено изследване тема, която тук само ще обобщим: За всеки опит и за всяка стъпва на съзнанието човек трябва да измине пътя през телесното.

На него му е невъзможно да интегрира съзнателно каквито и да било принципи, преди те да изплуват на повърхността, т. е. да намерят физически израз. „Телесното" ни въвлича в една невероятна обвързаност, от която често се страхуваме - но без тази обвързаност не можем да установим връзва с принципа. Този ход на мисли води до прозрението, че човек не може да се предпази от болестта.

Но да се върнем към значението на езика, което ни интересува в конкретния случай. който се е научил да се вслушва в психосоматичната двузначност на езика, с учудване установява, че докато говори за телесните си симптоми, болният обикновено спо­менава и психичния си проблем: на един зрението толкова се е влошило, че вече не може да вижда ясно нещата; друг го боли гърло и казва, че гушата му се е подула;

трети не може повече да превива гръб, защото се е схванал; четвърти не може вече да преглъща; пети се изпуска, шести не може да чува, а седми има такива силни сърбежи, че му иде да излезе от кожата си. Тук няма какво толкова да се обяснява, можем само да слушаме, да кимаме с глава и да заключим: „Болестта прави човека искрен!" (При употребата на латинските наименования на болестите академичната медицина грижливо бди да не би чрез езика да проличи връзката със съдържанието!)

Във всички тези случаи именно тялото изживява това, което потърпевшият никога не се осмелява или не иска да признае в душата си.

Така например, не смеем да признаем, че всъщност ни иде да излезем от кожата си, защото искаме да прекрачим границите, които сами сме си наложили - тялото осъществява несъзнателното ни желание и използва като симптом една екзема, за да направи действителното желание съзнателно.

С екземата, като причина на която може да се позове, потърпевшият изведнъж се осмелява да изрази желанието си на висок глас: „Иде ми да изляза от кожата си!" - защото най-накрая той има телесно алиби, а то днес се приема на сериозно от всеки.

По същия начин една служителка не смее да признае пред себе си и пред работодателя си, че всъщност й е дошло до гуша от всичко и иска да си вземе няколко дни отпуска -но на телесно равнище подутата гуша се възприема съвсем сериозно и води до желания успех.
Наред с вслушването в двузначността на езика важна е и способността за аналогично мислене. Самата двузначност на езика вече почива върху аналогия.

Например, на никого не би дошло наум да допусне, че при един безсърдечен човек липсва съответният орган. Желанието да „излезеш от кожата си" също не се приема непременно буквално. Във всички тези случаи употребяваме понятията в аналогичен смисъл, използвайки нещо конкретно като заместител за един абстрактен принцип. Като казваме безсърдечен, имаме предвид отсъствието на определена способност, която, въз основа на една архетипна символика, открай време по аналогия се свързва със сърцето. Същият принцип обаче се прилага и по отношение на блясъка на слънцето и златото.

АНАЛОГИЯТА ПРЕДПОЛАГА СПОСОБНОСТ ЗА АБСТРАКТНО МИСЛЕНЕ,

защото в конкретното трябва да съзрем изразяващия се чрез него принцип и да го пренесем на друго равнище. Например кожата на човешкото тяло приема, между другото, и функцията на разграничител от външната среда. Ако на някого му иде да излезе от кожата си, той иска да прекрачи и да преодолее някакви граници. Съществува аналогия между кожата и определени норми, които на психично равнище изпълняват същата функция, както кожата на соматично.

Ако „равнопоставим" кожа и норми, това не означава нито идентичност, нито причинна връзка, а се отнася до аналогията на принципа. Например - както ще видим по-нататък, -натрупаните в тялото токсини (отрови) съответстват на изтласкани в съзнанието неразрешени конфликти. Тази аналогия не се стреми да покаже, че конфликтите произвеждат токсини, или че токсините създават конфликти. И все пак, и двете са аналогични проявления на различни равнища.

Душата причинява също толкова малко телесни симптоми, колкото телесните процеси - психични изменения. Но винаги откриваме аналогичния модел и на двете равнища. Всички съдържания на съзнанието имат свои сьответствия в тялото и обратно. В този смисъл всичко е симптом. Да обичаш да ходиш на разходка или да имаш тънки устни са също такива симптоми, както гнойните сливици. (Сравни предисторията на заболяванията при хомеопатията.)

Симптомите се различават само по субективната оценка, която им дава техният притежател. И накрая, отхвърлянето и съпротивата са факторите, които превръщат даден симптом в болестен. Съпротивата издава също, че определен симптом е израз на някаква сенчеста сфера - защото онези симптоми, които изразяват съзнателни елементи на душевността ни, ние обичаме и защитаваме, като израз на нашата личност.

На стария спорен въпрос за границата между здрав и болен човек, между нормално и ненормално може да се отговори само на равнището на субективната оценка - или изобщо да не бъде даван отговор.

Когато разглеждаме телесните симптоми и ги тълкуваме в психически план, това правим на първо място с цел да се помогне на потърпевшия да насочи вниманието си към онази област, която дотогава не е осъзнавал, за да установи, че там нещата са така, както са - и в тялото, и в душата, и горе, и долу. Не става дума веднага да се промени или отстрани нещо - напротив, видяното трябва убедително да се потвърди, тъй като едно „не" би изтласкало тази област отново в сянка.

Самото съзерцание води до осъзнаване и ако от по-пълното осъзнаване от само себе си се породи една субективна промяна - чудесно. Но всяко намерение да се промени нещо има обратен ефект.

На­мерението ни да заспим бързо е най-сигурният начин да прогоним съня, докато при липса на намерение той настъпва от само себе си. Под отсъствие на намерение тук разбираме точната среда между желанието за предотвратяване и за принудително постигане.

Именно покоят на средата позволява да се случи нещо ново. Който се бори или преследва нещо, никога не постига целта си. Ако при интерпретирането на болестните картини някой получи усещането, че тълкуването е злонамерено или негативно, това усещане е показател за личната оценка, на която даденият човек все още е в плен. Нито думите, нито предметите или събитията, обаче, могат да бъдат сами по себе си добри или лоши, положителни или отрицателни, оценката възниква единствено у оценяващия.

Близко до ума е, че опасността от подобни недоразумения при нашата тема е голяма, защото в болестните симптоми се проявяват всички онези принципи, които се оценяват крайно негативно от отделния човек или от обществото и затова не могат да се приемат или видят съзнателно.

Ще се сблъскваме доста често с темите агресивност и сексуалност например, тъй като в процеса на нагаждане към нормите и ценностните критерии на дадена социална общност тези области бързо и лесно стават „жертва" на процесите на потискане и са принудени да търсят реализацията си по неведоми пътища.

Указанието, че зад определен симптом се крие чиста агресивност, в никакъв случай не е вид обвинение, то цели да помогне на човека да я види и у себе си и да я приеме.

На плахия въпрос какви угасни неща биха могли да се случат, ако всеки постъпваше така, е достатъчно да се отговори, че агресивността е налице дори тогава, когато не й обръщаме внимание, и чрез акта на съзерцанието тя не става нито по-голяма, нито по-лоша.

Докато агресивността (или какъвто и да било друг импулс) се намира в сянката, тя е несъзната и дори само поради този факт е опасна.

За да разберете нашето изложение, трябва спокойно да се дистанцирате от всички оценки, с които сте свикнали. Добре е, също така, да замените прекалено аналитичното и разумно мислене със способността за образно, символично и аналогично мислене. Езиковите връзки и асоциации ни позволяват много по-бързо да възприемем образа, отколкото едно стерилно заключение.

За да придобият видимост болестните картини са необходими по-скоро свойствата на дясното полукълбо.