Едва ли има човек, който да не се интересува от развитието на сексуалността през детството. За повечето от нас, които като родители сме изправени пред предизвикателствата на детското сексуално поведение, разбирането му е важно условие за адекватните ни възпитателни действия. Терапевтите пък още от времето на Фройд са склонни да търсят корените на много психични проблеми в т.нар. раннодетски травми, засягащи главно сексуалните преживявания на децата. Не е за подценяване и педагогическият интерес към темата, защото в детските градини и училищата малчуганите неизбежно получават сексуални послания и информация, които е добре да се поднесат и осмислят така, че да благоприятстват пълноценното личностно развитие на младия човек.

Съвременните методи за изследване на детската сексуалност значително се различават от умозрителните психоаналитични тълкования. Основно внимание в изучаването на сексуалните реакции, поведение и преживявания на децата днес се отделя на обективните факти и емпирично потвърдените закономерности, които максимално ограничават възможностите за идеологически предубедени интерпретации. Този подход се характеризира със стремеж за възможно най-пълна интеграция на съществуващите биологични, психологични и социокултурни познания с цел постигане на системно и пълно (холистично) разбиране за детската сексуалност и нейното развитие в годините на детството и юношеството.

Преди да разгледаме специфичните особености на сексуалното развитие през отделните възрастови периоди, нека най-напред да уточним някои общи закономерности, които могат да се формулират по следния начин:

1. Половото развитие започва още преди раждането и продължава през целия живот на човека.

2. През всички фази на това развитие от значение са разнообразни фактори, които най-общо можем да обособим в две групи - наследствено-биологични фактори (закодирани генетично в човешката природа) и фактори на възпитанието и средата, които съзнателно бихме могли да променяме. Тези две групи въздействия не протичат изолирано, а в непрекъснато взаимодействие. Докато във вътреутробния (пренаталния) период се счита, че доминират наследствено-биологичните фактори, за развитието на детската и младежката сексуалност много по-голямо значение придобиват факторите от психологично, социално и културно естество.

3. Проследени в динамика, споменатите фактори имат последователно надграждащо се действие. Първоначален момент в сексуалното развитие е хромозомната комбинация (XX или XY), от която зависи развитието на специфичните полови жлези у плода. На свой ред според своята специфика тези жлези още във вътреутробното развитие започват да произвеждат различни хормони, които диференцират по специфичен за двата пола начин както външните и вътрешните полови органи, така и определени мозъчни структури, имащи отношение към спецификата на мъжкото и женското сексуално поведение. След раждането детето се развива под въздействия от страна на неговите родители, на връстниците си, на културната среда, в която израства, на институциите (детски градини, училища и др.).

4. При това каскадно изграждане и развитие на човешката сексуалност е възможно нарушения в по-ниските биологични нива да предизвикат разстройство в обичайните модели на психологична и социална изява. Едновременно с това е възможно и обратно влияние, при което специфични лечебни психо-социални въздействия могат до голяма степен да компенсират съществуващите биологични нарушения и да позволят задоволително адаптиране спрямо собствените потребности и изискванията на социалния живот.

Основно значение в сексологичната педагогика има разбирането на специфичните процеси и механизми, свързани с изграждането на психичния пол на детето, с усвояването на съответните полови роли, моделите на поведение и ценностите, както и на необходимите комуникативни умения, свързани с изразяването на еротичните преживявания и договарянето на отношенията с лицата от другия пол. В тази насока най-добри методологични предпоставки дават съвременните теории на обучението. Според тях сексуалното развитие през детството и юношеството се характеризира със следните основни процеси:

1. ФОРМИРАНЕ НА ПОЛОВАТА ИНДИКАЦИЯ
Както стана ясно, при раждането детето има ясно диференциран в биологично отношение пол, който определя спецификата на неговите физиологични реакции спрямо външната среда. Известно е, че момченцата са в състояние да получават ерекция още преди раждането си. Същото се отнася и за момиченцата, които много често реагират с овлажняване на влагалището при стимулации от различен характер. Тези рефлексни прояви обаче са само основата за изграждане на т.нар. психичен пол. Основен елемент в него е половата самоидентификация, или чувството за полова принадлежност, което се изгражда през първите три години от живота на детето.

Въз основа на нея детето усвоява и специфичните полови роли (полово-ролева идентификация).
Формирането на половата самоидентификация започва в ранна детска възраст и оказва огромно влияние върху цялостното сексуално развитие на личността през следващите години. Според теориите за обучението ключов момент в този процес има подражанието на съществуващите модели на поведение и въздействието на обкръжаващата семейна и културна среда. В тази връзка е установено, че родителите се държат по различен начин с детето, в зависимост от това дали то е момче или момиче. Те имат и различни очаквания за неговото развитие и бъдеще, които неизбежно предават в процеса на общуване.

Подобни различия съществуват и в цялостния контекст на половата социализация, който предявява специфични изисквания спрямо представителите на двата пола. Това дава основание да се говори за диференцировъчна социализация, която се приема за основен фактор в изграждането на половата идентичност и полово-ролевата идентификация на детето (Kagan, 1976; Petersen, 1980).

2. ИЗГРАЖДАНЕ НА ПОЛОВАТА ИНДИКАЦИЯ
Според съвременната ролева теория половата роля е съвкупност от модели на поведение и очаквания, които са специфични за мъжа или жената в дадена култура. Ролята включва не само поведенчески елементи (какво, как и с кого трябва да се прави), но и емоционални (как следва да се чувства човек, докато извършва определени действия). В този смисъл половата роля определя не само отношението към другите, но и отношението спрямо себе си като представител на съответния пол.

Основен механизъм за усвояване на половите роли е подражанието. За правилната полово-ролева идентификация на едно дете е необходимо то да бъде в непосредствен всекидневен контакт с възрастен от същия пол, за да може да наблюдава неговото спонтанно поведение. Изследванията на деца, отглеждани в еднополови общности, показват, че това затруднява съществено полово-ролевата им идентичност. Присъствието на възрастни и от двата пола е еднакво важно за възпитанието както на момченцата, така и на момиченцата. Малчуганът се нуждае от мъжка фигура в обкръжението си, за да знае как да се държи като мъж. Той обаче има нужда и от женски персонажи, за да се научи как един мъж се държи с жените. Същото е валидно и за възпитанието на момичетата.

Съществено значение за овладяване на половата роля чрез моделиране (подражание) има емоционалното отношение на детето спрямо модела на подражание. Ако чувствата, които свързват детето и възрастния, са положителни (детето се възхищава от баща си и иска да стане като него), овладяването на половите роли става лесно и без- проблемно. Ако обаче детето се страхува или изпитва неприязън към своя ролеви модел, това може съществено да затрудни не само ролевата идентификация, но и половата самоидентификация.

Друг момент, който има значение при овладяването на ролите според поведенческите теории, е наличието на специфични поощрения и наказания, които стабилизират определени поведенчески стереотипи. Например по-суровото отношение спрямо емоционалните реакции на момченцата - "Момчетата никога не плачат" - санкционира спонтанната им изразност и води до значително по-затруднената емоционална експресивност на мъжете. В същия момент проявите на инициативност, смелост и дори агресивност, които традиционно се стимулират у момченцата, улесняват развитието на по-активни житейски стереотипи у тях. При момиченцата пък се толерират много повече емоционалните реакции, което рано ги научава как да постигат своето, като манипулират околните чрез собствените си емоции.


3. ИЗГРАЖДАНЕ НА НАГЛАСИ КЪМ СОБСТВЕНАТА ЛИЧНОСТ
Всяко дете има жизненоважна потребност да бъде обичано и обгрижвано с внимание и нежност. Липсата на емоционално приемане и загриженост от страна на възрастните създава базисна несигурност и тревожност у детето, разколебава вярата в собствената му значимост. Счита се, че емоционалната реакция на депривираното дете се развива по логиката "Сигурно съм лошо, щом се държат зле с мен". Обратно, откритият спонтанен израз на любов и привързаност са най-неоспоримите аргументи за малкия човек, че той е същество с безусловна ценност.

Отделяме внимание на въпроса за базисната самооценка, тъй като той определя цялостното отношение на детето спрямо себе си, както и очакванията, които то има по отношение поведението на околните спрямо него. Ниската самооценка на емоционално малтретираното дете е в основата на агресивното (разрушително спрямо другите) или самодеструктивното (разрушително спрямо себе си) поведение. Установено е, че когато човек не е научен да обича достатъчно себе си, той трудно може да изпита и обич към другите. Естествено е това да минира възможностите за изграждане на пълноценни интимни отношения в бъдеще.


4. ИЗГРАЖДАНЕ НА НАГЛАСИ КЪМ СОБСТВЕНОТО ТЯЛО И ТЕЛЕСНИ РЕАКЦИИ
Първичен в тази връзка е телесният контакт на малкото дете със значимите за него възрастни (обикновено майката и бащата). Изследванията на Harlow (1962) с новородени маймунки показаха, че физическата близост между новороденото и майката има огромна роля за правилното му емоционално развитие, за силата на защитните му сили и успешността на цялостното му развитие.

Отделянето на новородените от техните майки рязко покачва тяхната тревожност и бързо води до срив в психо-физиологичните им реакции. Наблюденията и на други автори върху психо-физическото развитие на деца, поставени в емоционална и физическа изолация, доказват огромното значение на ранния тактилен опит (Ainsworth, 1962; Harlow, Harlow, 1962; Money, 1980).

Установено е, че много често по време на телесната близост между новороденото и майката (особено по време на кърмене), у него могат да възникнат реакции на сексуална възбуда (ерекция при момченцата и лубрикация при момиченцата). Този факт показва, че сексуалните рефлекси са присъщи на децата от най-ранна възраст и е възможно тяхното отключване при емоционални състояние и телесни стимулации от най-различен характер.

Изключително важна в тези случаи е емоционалната реакция на родителя. Проявите на тревога и негативизъм по този повод естествено създават напрежение и у детето, което отрано започва да свързва сексуалните си реакции с нещо неприятно и застрашаващо. По механизма на изграждане на условни рефлекси негативното (обикновено несъзнавано) родителско отношение към първите прояви на детската сексуалност може да потисне сериозно развитието на сексуалната чувствителност у детето (Martinson, 1980).

Ако обаче родителите се отнасят спокойно към подобни прояви, това би дало шанс на детето необезпокоявано да изследва своите сексуални реакции и да придобива сензорен опит, който е от важно значение за по-късния му сексуален живот.


5. СЕКСУАЛНИ РЕАКЦИИ И СЕКСУАЛНО ПОВЕДЕНИЕ НА ДЕЦАТА В ПРЕДУЧИЛАЩНАТА ВЪЗРАСТ
Изяснихме вече, че получаването на ерекция и лубрикация, както и преживяването на оргазъм са явления, нормално присъщи на децата в най-ранна възраст. През първата година от живота на детето те могат да се провокират от разнообразни физикални влияния или психологически състояния (удоволствие, напрежение, неудовлетвореност и пр.). Това показва, че за детето тези прояви нямат специфичен сексуален характер, а са по-скоро рефлекторен отговор.

През втората година, когато детето вече започва да ходи и да говори, неговият интерес към собственото тяло нараства. То открива, че докосването на половите органи е свързано с приятни преживявания и промени (ерекция), които понякога го изненадват. В началото играта със собствените гениталии се извършва насаме, но с постъпване в детско заведение се появяват и възможности за взаимно изучаване и споделяне на опит. Това е възрастта, в която особено популярни са игрите на "Чичо доктор", "Покажи ми ти твоето, а аз ще ти покажа моето".

По мнението на повечето специалисти тези детски сексуални игри са напълно безобидни и не изискват специална намеса от страна на родители, възпитатели и лекари (Мастерс, Джонсън, Колодни, 1998). Нещо повече, счита се, че излишното напрежение и безсмислените наказания, които обикновено се налагат на "прегрешилите" дечица, могат само да ги травмират и да затруднят сериозно пълноценното им сексуално общуване в по-късна възраст.

Време е да осъзнаем, че както ранната детска мастурбация (самозадоволяване), така и детските сексуални игри, свързани свзаимно оглеждане и опипване на половите органи, са естествен елемент от поведението на децата в доучилищна възраст. Най-честата реакция от страна на възрастните (независимо дали са родители, възпитатели или лекари) обаче е репресивна. Тя обикновено включва строго порицаване на детето заради това, което е сторило. Обяснява му се колко лошо, опасно и неприлично е да си пипаш половите органи и как, ако продължиш да правиш това, със сигурност ще се разболееш. Обикновено следват строги наказания, забрани и следене дали случилото се ще се повтори отново.

Нерядко такова поведение на родителите амбицира децата да си играят на "котка и мишка" и прави забраненото още по-желано и интересно. По-често обаче детето се чувства засрамено, уплашено и унижено. То формира трайно чувство на страх и притеснение от своите сексуални реакции и поведение, което нерядко се пренася върху всичко, свързано с тази "мръсна" дума секс.

Още по-страшни са родителските реакции по повод на сексуални игри, в които децата са имитирали сексуалните отношения на възрастните. Понякога при такива игри може да се извърши и полов акт, а също да се осъществят и хомосексуални действия. В съзнанието на повечето от нас подобно поведение събужда инстинктивно напрежение, дори ужас. Импулсивно решаваме, че трябва да направим всичко възможно, за да спрем това "безобразие". Често в употреба влизат и думи като "изнасилване", "престъпление", "извращение", "педераст", "проститутка", "уличница", които няма как да не стреснат напълно невинните деца.

Научните изследвания на подобни детски прояви показват, че много рядко те са свързани с насилие или действия, които по някакъв начин представляват опасност за здравето на децата. Общоприет е изводът, че най-голямата опасност в тези случаи идва от реакцията на възрастните, която е отражение на техните преживявания и проблеми, и няма нищо общо с безобидността на детските игри. За съжаление нерядко в подобни безсмислени и опасни разправии с деца бива въвлечен и медицински персонал, който трябва да потвърди верността на родителските опасения. Да успокоим такъв родител и да го убедим по-спокойно да приеме ситуацията, съвсем не е лека задача. Най-важно е първоначално да проявим разбиране към неговите опасения и чак след това да изложим рационалните аргументи за тяхната несъстоятелност. В противен случаи рискуваме да бъдем обявени за некомпетентни и паникьосаните родители да намерят друг лекар, който да се съгласи с тях.


6. ЗАПОЗНАВАНЕ НА ДЕЦАТА С ИСТИНАТА ЗА БЕБЕТАТА
В своята любознателност децата естествено стигат до въпроси от рода на "Защо мъжът и жената се различават физически", "Как съм се появил", "Какво правят мама и татко, когато са в спалнята" и пр. Често родителите се чувстват безпомощни да отговорят сами на тези детски въпроси и търсят за съдействие лекаря на обща практика. Изпълнението на подобна задача е особено деликатно.

Много важно е, независимо какво ще кажем на детето, то да остане с усещането, че разговорът на тази тема не ни притеснява и не предизвиква у нас емоции, които не можем да контролираме. Особено ценно е, ако разполагаме с някои от съвременните илюстровани издания на български език (Бостанджиев, Т. 1985; Стременьова, И. 1980; Моншо, М.К. 1983; Фитцек, П. 1999.). Те биха позволили по най-естествен и спокоен начин не само да задоволим детското любопитство, но и да повишим доверието между нас и детето.