Когато пулсът и сърцето следват определен ритъм, телесната температура остава постоянна, жлезите отделят хормони или се образуват антигени. Обяснението на тези функции не се корени в самата материя -всички те зависят от съответната информация, чийто първоизточник е съзнанието.

Когато различните телесни функции се синхронизират по определен начин, получава се модел, който възприемаме като хармоничен и поради това го наричаме здраве. Дерайлира ли дадена функция, тя застрашава малко или много цялата хармония и тогава говорим за болест.

Следователно болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред (по-нататък ще видим, че разгледана от друг ъгъл, болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие).

Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявява изключително само в тялото. Така тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съзнанието и с това - на всички процеси и промени, които протичат в него.

Както целият материален свят е само сцена, на която играта на първообра­зите се облича във форма и по този начин става иносказателна, аналогично и материалното тяло е сцената, където образите от съзнанието си пробиват път и се изявяват.

Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом. (При представянето на една трагедия не сцената е трагична, а пиесата!)

Има множество симптоми, но всички те са израз все на едно и също събитие, което наричаме болест и което винаги се разиграва в съзнанието на човека. Така както тялото не може да живее без съзнание, не може и „да се разболее" без съзнание.

Тук вече би трябвало да е станало ясно, че не приемаме оби­чайното днес разделение на болестите на соматични, психосоматични, физически и душевни. Подобна концепция по-скоро пречи, отколкото улеснява разбирането на болестта.

Нашият начин на разсъждение се вмества, общо взето, в психосоматичния модел, но с тази разлика, че използваме това гледище за всички симптоми и не допускаме изключения. В най-добрия случай, разграничението „соматично"/„психично" може да се отнесе към онази плоскост, на която се проявява даден симптом, но е безполезно при локализирането на болестта.

Допотопното понятие за душевните заболявания е напълно заблуждаващо, тъй като духът никога не може да заболее - при тази група по-скоро става въпрос изключително за симптоми, които се проявяват на психично равнище, следователно - в съзнанието на човека.

И така, тук ще се опитаме да нарисуваме цялос­тна картина на болестта, която включва разграни­чението „соматично"/„психично" само на доминира­щата изразна плоскост на симптома.

С понятийното разграничаване между болест (на равнище съзнание) и симптом (телесно равнище) нашите разсъждения върху болестта неизбежно се отклоняват от познатия анализ на телесните процеси и се насочват към едно необичайно и несвойствено за наши дни схващане за психичното равнище.

Действията ни могат да се сравнят с действията на критик, който не се опитва да направи по-добра една лоша театрална постановка чрез анализ или с подмяна на декора, на реквизита и на актьорите, а се заема направо със самата пиеса.

Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния равен ход на нещата.

Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усещаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (смущението) да изчезне.

Човекът не иска да бъде смущаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.

Още от времето на Хипократ академичната медицина се опитва да внуши на болния, че симптомът е повече или по-малко случайно събитие, причината за което трябва да се търси във функционалните процеси и именно тях тя се старае да проучи основно.

Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обаче сигналът губи своята същинска функция и симптомите се превръщат в сигнали без значение.

Нека използваме за пояснение едно сравнение. Един автомобил е снабден с различни контролни лампи на арматурното си табло, които светват само тогава, когато някаква важна функция на колата престава да се изпълнява правилно.

Светне ли по време на пътуване една такава лампичка, ние, естествено, не се радваме особено. Чувстваме се при­нудени от сигнала да преустановим движението.

 
Въпреки разбираемото ни безпокойство, би било глупаво обаче да се сърдим на лампичката, в края на краищата тя ни информира за някакъв процес, който иначе изобщо не бихме осъзнали толкова бързо, тъй като е в „невидима" за нас област.

И ето че светването на лампичката ни служи като подтик да потърсим автомеханик, с цел, след неговата намеса, лампичката да изгасне и да можем спокойно да продължим пътуването си. Но бихме се разсърдили ужасно, ако механикът осъществи тази цел, като само отбие Крушката на лампичката.

Наистина, тогава тя ще престане да свети - това, което всъщност сме искали - но пътят, довел до този резултат, е прекалено формален и повърхностен. Ние смятаме, че би било по-разумно да направим свете­нето на лампичката излишно, отколкото да й попречим да свети.

Затова обаче е нужно вниманието ни да се отклони от самата лампичка и да се насочи към скритите зад нея проблеми и области, за да се изясни какво в действителност не е наред. Та нали като светва, лампичката само иска да ни упъти и да ни накара да се усъмним.

Това, което в горния пример бе контролната лампичка, в нашия случай е симптомът. Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим.

И в този случай би било глупаво да се сърдим на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим", като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятства, а трябва да се направи излишен.

Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от симптома и да вникнем по-дълбоко, ако искаме да се научим да разбираме какво сигнализира той.

Нека обобщим още веднъж: болестта е състояние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом.

Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено.

Симптомът ни информира, че нещо ни липсва. „Какво ви липсва?" - питали някога пациентите, но те отговаряли  винаги,   сочейки   това,   което   имат: „Имам болки". Днес лекарите питат:  „Какво ви има?" При по-внимателно вглеждане, тези два противоположни въпроса: „Какво ви липсва?" и „Какво ви има?" разкриват много неща.

И двата се отнасят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно състояние се проявява в тялото като симптом, който човек има.

Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва. Липсва осъзнаване, затова е налице и симптомът.

Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят.

Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чието побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест.

Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, който ни помага да се грижим за собственото си развитие и осъзнаване, но който може да прояви голяма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем  него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.

Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разбираме езика на симптомите. Задачата ни е да помогнем да го научим отново. Казваме да го научим отново, тъй като този език съществува от край време и не е измислен сега просто трябва да бъде преоткрит.

Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслушваме в тази двойственост на нашия език, много скоро ще чуем симптомите да ни говорят и ще успеем да ги разберем.

Нашите симптоми имат да ни каз­ват много повече и по-важни неща от хората, с които общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават.

По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не винаги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел никга не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите.

Следователно, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез простото не-слушане и не-разбиране симптомите не изчезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях.

Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.

Тук се крие разликата между това да надвиеш болестта и да трансмутираш (да преобразуваш) болестта. Изцелението настъпва изключително вследствие на трансмутация на болестта и никога чрез победа над синдрома, тъй като това предполага, че човекът е станал по-здрав, т. е. по-цял, по-съвършен.

Недопустимото по принцип степенуване на думата цял тук означава нещо като да се доближиш към целостта. Думата здрав също не позволява степенуване.

Изцелението винаги означава доближаване до здравето, до онази цялост на съзнанието, която се нарича и просветление.

Изцелението се осъществява чрез присъединяване на липсващото и следователно е невъзможно да се постигне без разширяване на съзнанието.

Болестта и изцелението са двойка понятия, които се отнасят само до съзнанието и са неприложими към тялото - едно тяло не може да бъде нито здраво, нито болно. В него могат да се отразяват само съответните състояния на съзнанието.