ИНФЕКЦИЯТА е едно от най-честите основания за болестните процеси в човешкото тяло. Повечето от акутно проявяващите се симптоми са възпаления, като се започне от простудното забо­ляване, премине се през пневмонията и се стигне до холерата и едрата шарка. В латинските наименова­ния на болестите окончанието „ит" винаги ни подсказва, че става въпрос за възпалителен процес (колит, хепатит и т. н.).

В областта на инфекциозните заболявания съвременната академична медицина постигна големи успехи с откриването на антибиотиците (например на пеницилина) и с имунизирането. Докато по-рано повечето хора умираха, вследствие на някоя инфекция, днес това е по-скоро изключение в добре осигурените здравно страни. Това не означава, че страдаме по-малко от инфекции, а само, че разполагаме с по-добри оръжия срещу тях.

Ако тази терминология (всъщност общоприета) се струва някому твърде „войнствена", той трябва да има предвид, че при възпалителен процес действително става дума за „война в тялото": една все по-опасна  вражеска   свръхсила  (бактерии,   вируси, токсини) е атакувана и побеждавана от защитните системи на тялото.

Тази схватка се изживява в симптоми като оток, зачервяване, болка и треска. Успее ли тялото, в края на краищата да извоюва по­беда над проникналите причинители на инфекцията, човек я надмогва, победят ли причинителите, пациентът умира. С този пример много лесно и бързо може да се проследи аналогията, т. е. съответствието между възпаление и война.

Аналогичното в случая е, че както войната, така и възпалението (макар да не съществува никаква причинна връзка между тях) имат еднаква „вътрешна структура" и в тях се реализира един и същи принцип, само че те се проявяват в различна плоскост.

Езикът много добре изразява тази вътрешна взаимовръзка. Думата възпаление вече съдържа известна „подпалваща искра", която може да взриви цяло буре барут. Съответната английска дума inflammation буквално означава възпламеняване. Това са езикови изрази, които използваме и за военни сблъсъци: един тлеещ конфликт отново се разпалва (или се разгаря); някой запалва фитила; Европа е обхваната от пламъци и т. н.

При толкова много взривно вещество, рано или късно се стига до експлозия, при която нещо натрупано изведнъж избухва. Тази картина наблюдаваме не само по време на война, но и в нашето тяло, когато някоя малка пъпка или голям абсцес пробива.
За по-нататъшните ни разсъждения е важно да включим още една аналогична плоскост, а именно -психиката.

Човек също може да експлодира. С този израз имаме предвид не абсцес, а емоционална реакция, при която вътрешният конфликт се опитва да намери отдушник. По-нататък непрекъснато ще разглеждаме тези три равнища - „психика-тяло-нации", синхронно, за да се научим да виждаме точната аналогия съответно между конфликт - възпаление - война, която просто предоставя ключа за разбиране на болестта.

Полярността на нашето съзнание поставя нас, хората, постоянно в конфликт, в полето на напрежение между две възможности. Ние непрекъснато трябва да решаваме (това понятие в немски език първоначално е означавало „изваждам меча от ножницата за сеч". Аналогично на български, когато сме изправени пред алтернатива, вземайки решение казваме: отсичам).

Непрестанно ни се налага да се отказваме от едната възможност, ако искаме да осъществим другата. Така все нещо ни липсва, все не сме здрави. Блажен е този, който си признава и чувства това постоянно напрежение, конфликтността на човешката същност, защото повечето хора са склонни да вярват, че невиждането и нечувстването на един конфликт е сигурен признак за отсъствието на всякакви конфликти.

От същата наивност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги долавяме или не - те са винаги на­лице у онзи, който не е готов да понася, обработва и постепенно да намира решение на своите конфликти в съзнанието си, те „потъват" в тялото и стават видими като възпаление.

Всяка инфекция е овеществен конфликт. Когато избягваме да се справим с конфликта на психическо равнище (с всичките му болки и опасности), той се проявява на физическо равнище като възпаление.

Да разгледаме този процес - как протича и какви са неговите съответствия в трите плоскости: въз­паление - конфликт - война.

1. Дразнене
Причинителите на възпалението проникват в тялото. Те могат да бъдат бактерии, вируси или отрови (токсини). Проникването зависи не толкова от тяхното наличие (както неспециа­листите смятат), колкото от готовността на тялото да допусне тези причинители да му влияят. Медицината нарича това нарушен имунитет.

Проблемът с инфекциите се състои не в наличието на техните причинители (както фанатиците на тема стерилност мислят), а в способността на човека да свикне да живее с тях. Описаната картина може почти буквално да се проектира върху плоскостта на съзнанието, тъй като и тук въпросът не опира до това човекът да живее в свят без микроби - т.е. без проблеми и конфликти - а да е способен да живее с конфликтите.

Не е нужно да се обяснява по-подробно, че имунното състояние се управлява от психиката, след като дори в академичните среди тази взаимна връзка все по-недвусмислено се изследва (проучвания върху стреса и т. н.). Много по-впечатляващо е внимателното вглеждане във взаимозависимостите.

Който не иска да отвори съзнанието си за някакъв конфликт, който особено много би го подразнил, трябва, вместо това, да изложи тялото си на въздействието на дразнители. Тези дразнители (или причинители) здраво се настаняват в определени слаби места на тялото, наричани loci minoris resistentiae (лат. - места с намалена съпротивителна способност).

Те се разглеждат като вродени или онаследени слаби места. Тук неумеещият да мисли аналогично най-често се заплита в неразрешим теоретичен конфликт. Академичната медицина свежда предразположението на определени органи към възпаления до тази вродена слабост, което на пръв поглед прави невъзможно по-нататъшното тълкуване или интерпретиране.

Психосоматиката обаче винаги е обръщала внимание, че известни проблемни области са свързани с определени органи, но с тази концепция изпада в противоречие с теорията на академичната медицина за loci minoris resistentiae.

Това привидно противоречие бързо отпада, ако разгледаме спора от една трета, по-различна гледна точка. Тялото е видим израз на съзнанието, така както една къща е видим израз на идеята на архитекта. Идеята и нейното веществено проявление си съответстват, както фотографията отговаря на негатива, без да са еднакви.

Така всяка част от тялото и всеки орган отговарят на определено психическо съдържание, на дадена емоция и на някакъв кръг проблеми (върху тези съответствия, например, се опират физиогномиката, биоенергетиката, психичните „масажни" техники и т. н.).

Човек въплъщава определено съзнание, чието моментно състояние е израз на всичко усвоено от него досега. Той носи в себе си определен модел от проблемни области, които го предизвикват да ги разрешава последователно и оформят неговия съдбовен път, защото: характер + време = съдба.

Характерът нито се онаследява, нито се формира от окръжаващата среда, а човек си го „носи със себе си" - той е израз на съзнанието, което въплъщава.

Състоянието на съзнанието със специфичните за него съвкупности от проблеми и жизнени задачи е това, което например астрологията по околен път, чрез измервания и пресмятания символично представя в хороскоп.

Щом обаче тялото е израз на съзнанието, в него се намира и съответният модел. Това означава, че особени кръгове проблеми имат своето телесно или органично съответствие в известно предразположение към заболявания. Тази взаимна връзка например се използва при ирисовата диагностика, без досега обаче да се е вземала под внимание възможната психологическа корелация.

Locus minoris resistentiae е онзи орган, който винаги трябва да поема тежестта на физическо равнище, тогава, когато човек не обработва съзнателно психическия проблем, съответстващ на органа. Кой орган на какъв проблем отговаря постепенно ще обясним по-нататък в книгата.

Пред онзи, който познава тези съответствия, се разкриват съвсем нови измерения, свързани с протичането на болестта, но те остават невидими за всички онези, които не смеят да се откъснат от причинно-следствената система на мислене.

Когато разглеждаме по-нататък развитието на възпалението, без засега да анализираме и мястото на протичането му, ще видим, че в първата фаза (дразнене) причинителите проникват в тялото.

На психическо равнище на този процес съответства предизвикателството, породено от даден проблем. Един импулс, с който още не сме се занимавали, прониква през защитната граница на нашето съзнание и ни дразни. Той разгаря напрежението, породено от една полярност, което ние вече съзнателно изживяваме като конфликт.

Ако психическата ни защита функционира много добре, импулсът не може да достигне до нашето свърхсъзнание, ние имаме имунитет срещу предизвикателството, а заедно с това и срещу опита и развитието.

И тук важи това „или - или", присъщо на полярността: отхвърлим ли защитата на съзнанието, имунитетът на тялото се запазва; ако обаче съзнанието ни има имунитет срещу новите импулси, тялото ще бъде готово да приема дразнители. Ние не можем да избегнем въздействието на дразнителите, можем само да избираме плоскостта на тяхната активност.

По отношение на войната, тази първа фаза на дразнение съответства на нахлуването на врагове в страната (нарушение на границата). Такава атака, естествено, привлича цялото военно и политическо внимание върху вражеските нашественици и всички стават свръхактивни: насочват цялата си енергия към този нов проблем, събират войска, мобилизират, оглеждат се за съюзници - накратко, концентрират се върху размирното огнище. Когато протича в тялото, този процес се нарича:

2. ФАЗА НА ЕКСУДАЦИЯ
Причинителите на възпа­лението са се установили на дадено място и образуват възпалително огнище. От всички страни се стича тъканна течност, а ние чувстваме подуването на тъканта и обикновено усещаме напрежение.

Да проследим нашия психичен конфликт, с оглед навлизането в тази Втора фаза. Тук също нараства напрежението. Цялото ни внимание се съсредоточава върху новия проблем, не можем да мислим повече за нищо друго, той ни преследва денем и нощем, не говорим вече на никаква друга тема, всичките ни мисли непрекъснато се въртят около него.

По този начин цялата ни психическа енергия се влива в конфликта - ние буквално подхранваме проблема, раздуваме го, докато набъбне прекомерно и се изпречи пред нас като непреодолима планина. Конфликтът е мобилизирал всичките ни психически сили и ги е свързал в себе си.

3. ЗАЩИТНА РЕАКЦИЯ
За да попречи на причинителите на възпалението (антигени) тялото образува специфични антитела (образувания в кръвта и костния мозък). Лимфоцити и гранулоцити издигат вал около враговете - така наречения гранулоцитен вал - и макрофагите ги изяждат.

Войната на физическо равнище е в пълен разгар: враговете са обградени и атакувани. Не се ли реши конфликтът на локално равнище (локална война), стига се до обща мобилизация: целият народ участва във войната и хвърля всичките си сили за победата. В тялото тази ситуация се изявява като:

4.ТРЕСКА
С атаката си защитните сили унищожават причинителите на възпалението и освобождават отрови, които предизвикват треска. При треската цялото тяло отговаря на локалното възпаление с общо покачване на температурата. С всеки 1 градус се удвоява делът на обмяната на веществата, от което се вижда в каква степен температурата подсилва защитните процеси.

Затова народът казва, че треската е полезна. Такава е връзката между температурата и скоростта на протичане на болестта. Затова всички средства за понижаване на температурата би трябвало спокойно да се ограничават до животозастрашаващите стойности, а не всяко покачване на температурата изкуствено да се сваля в панически страх.

На психично ниво конфликтът в тази фаза абсор­бира целия ни живот и цялата ни енергия. Приликите между телесната треска и психическата възбуда са достатъчно очебийни, за да имаме основание да казваме: трескаво вълнение или нетърпение; трескаво очакване или напрежение; работя трескаво; развивам трескава дейност.

Текстът на известния поп-хит, песента „Треска" отразява двойното значение на тази дума, тъй като треска (на английски fever, на немски - fieber) и някои нейни производни имат преносен смисъл на възбуда, а също така означава повишена температура.

От вълнение ни става много горещо, пулсът се ускорява, бузите се зачервяват (от любов или от гняв), човек се изпотява от възбуда и се разтреперва от напрежение. Всичко това съвсем не е приятно, но е здравословно. Не само треската е полезна за здравето. Още по-здравословно е да се справяме с конфликтите.

Въпреки това всячески се опитваме да задушим треската, както и конфликта още в зародиш и на всичко отгоре сме горди с умението си да го потискаме (защо ли потисничеството ни доставя толкова голямо удоволствие).

5. ЛИЗИС (РЕШЕНИЕ)
Да приемем, че защитните сили на тялото са надделели: отблъснали са чуждите тела, отчасти са ги инкорпорирали (изяли!) и така се стига до неутрализиране на защитните сили и на причинителите на възпалението. Резултатът е жълтата гной (загуби и на двете страни!).

Причинителите напускат тялото в променена, отслабена форма. Тялото също е променено, защото: а) сега притежава информация за причинителите, което се нарича „специфичен имунитет", и б) общите му защитни сили вече са тренирани и укрепнали („неспецифичен имунитет").

От военно гледище това съответства на победата на едната страна, след като и двете страни са понесли загуби. Все пак победителят излиза от схватката с повече сили, понеже вече е достатъчно ориентиран за противника, познава го и в бъдеще ще може да реагира срещу него по специфичен начин.

6. СМЪРТ
Може обаче в сблъсъка да победят причинителите на възпалението, което води до смъртта на пациента. Този резултат ние смятаме за неблагоприятно разрешение, поради неговата едностранчивост. Тук е както при футбола. Зависи само от това с кой отбор човек се отъждествява. Победата си е победа, независимо коя страна я печели. И в този случай войната свършва. Само че този път ликува противниковата страна.

Торвалд Детлефсен, д-р Далке из книгата "Болестта като път"

от "Спиралата"