В хилядната част от секундата след Големия взрив, когато диаметърът на новородената Вселена не надвишавал няколко километра, първичното вещество съществувало във все още загадъчно за нас състояние.

Основните съставки на материята - кварките и електроните - свободно плували в необичайно горещ и плътен субстрат. Постепенно, с нарастването и охлаждането на Вселената, кварките се съединявали в протони и неутрони.

Според съвременната физика, именно по този начин се е състояло струпването на Вселената.

Ан Нелсън, Дейвид Каплан и Нийл Уайнър от Университета Вашингтон, щата Калифорния, са разработили проект, който да потвърди тезата за загадъчната "тъмна енергия", оказала огромно влияние върху произхода и развитието на Вселената. Въпреки че по-голямата част от специалистите допускат съществуването й, научната физика все още няма категорично становище по въпроса.

Т. нар. тъмна енергия вероятно съставлява около 70 % от цялата материя на Вселената. Според Нелсън, Каплан и Уайнър сравнително наскоро откритата неутринна маса, както и скоростта на нарастване и разширяване на Вселената, са свързани помежду си, но несъмнено се намират и в тясно взаимодействие с "тъмната енергия".

Теорията на Нелсън и колегите й предлага редица интересни факти. Например: неутринната маса е непостоянна величина, а измененията в стойностите й са в пряка зависимост от обкръжаващата я материя.

А тя, сама по себе си, се явява средата, в която тази частица се придвижва. Но безспорно най-любопитен от всички е фактът, свързан с въвеждането на новата субатомна частица, наречена "акселерон".

Акселероните се намират в по-слабо взаимодействие с материята, отколкото вече познатите ни неутринни частици. Именно те са въплъщение и олицетворение на "тъмната енергия", твърди американският екип. Нещо повече: успешното взаимодействие на акселероните с неутринните частици е основополагащо за загадъчното влияние на "тъмната енергия" върху материята във Вселената.

В потвърждение на тази хипотеза изследователите са провели редица експерименти с неутринни частици, поставени в аномални условия. Тяхната основна цел е била, макар и косвено, да уловят и докажат реалното присъствие на акселероните.

Изводът, който се налага, е следният: вследствие на контролираното взаимодействие между акселероните и неутринните частици в едно по-далечно бъдеще ще бъде рязко забавен темпът на нарастване и разширяване на Вселената...

Последните наблюдения в открития Космос регистрират съществуването на антигравитационни сили и непознати за съвременната физика колебания в електрокосмичния фон. Още Айнщайн въвежда в своите уравнения условен ламбда-член, за когото допуска, че е възможна потенциална грешка.

Днес астрофизиците асоциират ламбда-компонента именно с тъмната енергия. Водещи специалисти като Ярослав Яцкив от Международния център по астрономически и медико-екологични изследвания към  Руската академия на науките също отбелязват предположения за евентуалното наличие на загадъчна енергия, управляваща хода на развитието на Вселената.

Идеи, аналогични на тази, са били нееднократно изразявани и от други известни учени в различни етапи от развитието на астрофизиката. Френският изследовател Тейяр дьо Шарден рисува картина на космическата еволюция, в която Съзнанието е характерно и присъщо както за отделния индивид, така и за цялото мироздание.

Жан Арон, френски физик, твърди, че електроните притежават собствено, елементарно съзнание. Немският биолог Ернст Хекел нарича загадъчната природа на атома негова "кристална душа".

Ренате Лол и ръководеният от нея екип експерти към Университета в  Утрехт, Холандия, са разработили уникален метод, предполагащ конструирането на реалистичен модел на Вселената. Изследването било подчинено на предварително зададено условие: всяка от частиците пространство-време да бъде конструирана по такъв начин, че промяната да се явява и нейна същностна причина.

Тоест, получената конструкция да бъде подчинена на т. нар. принцип на каузалността. След като съгласували изчисленията си с така поставения критерий, холандските учени постигнали шокиращ резултат:  създали вселени, принципно напомнящи и наподобяващи тази, в която живеем, с едно времево и три пространствени измерения. Изградените по този начин конструкции постепенно разширили размерите си, подобно на действителната Вселена след мига на Големия взрив.

В съвременната физика не съществува категоричен принцип, според който квантовото пространство-време да притежава характеристиката на каузалността. Въпреки това, методът на Лол е единственият, който предлага конструирането на реалистичен модел на Вселената. Това откритие би подпомогнало развитието на две от най-дискутираните и оспорваните теории в съвременната физика - Айнщайновата теория на относителността и квантовата теория.

Вдъхновен от работата на Пол Дирак (англ. учен, носител на Нобелова награда за физика през 1933 г. и един от създателите на квантовата механика), специалистът по теоретична физика Джулиан Барбор предлага друг интересен поглед върху същността и функционирането на Вселената.

Целта на неговото изследване е разработването на нейн теоретичен модел, съобразен с квантовата физика. Предизвикателството пред Барбор и сътудникът му Бруно Бертоти е как този модел да бъде изграден върху "изначалните отношения на изначалните неща", а не върху "отношенията на реално съществуващите с ненаблюдаемите неща".

Според Барбор и Бертоти в класическия модел на Вселената не съществува абсолютна едновременност. Тя е относителна и като такава далеч по-логично се вмества в квантовата картина на света, според интерпретацията на Айнщайн. "Няма невидима река на времето, казва Барбор. Има обаче неща, които можем да наречем "мигове на времето" или "сега".

Те са съвкупност от взаимодействията на всички неща във Вселената, във всеки един момент, например сега. Множество различни неща, съществуващи в един-единствен миг, в точно определени отношения едни спрямо други. Тази взаимосвързана цялост е "сега".

Още с възникването си през 1925-26 г. квантовата физика представя напълно нова, революционна картина на света с твърдението, че той далеч не е такъв, какъвто изглежда според класическите представи.

Хипотезата на Реджиналд Кахил, австралийски физик от Университета в Аделаида, е още един амбициозен опит за отговор на фундаменталния въпрос за същността на Вселената или поне направление за размишления в тази посока.

Кахил смята, че всички структури във Вселената - от микрочастиците до макросветовете - напомнят удивително невроните, изграждащи нашия мозък. Теорията на Кахил изхожда от добре познатото предположение, че разпределението на галактиките в нашата Вселена притежава свойствата на т. нар. фрактал - имат склонност към повторение на една основна структура на всяко от следващите нива.

В този смисъл, напълно възможно е разпределението на първичното вещество във Вселената да повтаря структурата на атома, например. Кахил основава хипотезата си на теорията за фракталите най-вече заради факта, че те не могат да бъдат сведени до един-единствен, точно определен първоелемент.

Според него, Вселената е също безкрайна мрежа от "неявни първоелементи", които сам нарича "монади". Монадите са психически активни субстанции, възприемащи и отразяващи други монади. Това безкрайно разгръщане "извлича самото себе си".

Не всички фрактални структури запълват изцяло пространството, разгръщайки себе си в безкрайна мрежа. При някои от тях се наблюдава затваряне или образуване на "изкривявания", "дефекти" в пространството. Именно тези ограничения образуват това, което на научен език се нарича "материя". В този смисъл материята или още "обективната реалност" се явява "изкривяване" на изначалния, реалния свят.

Подобни идеи се срещат в по-голямата част от митологичните и религиозните учения. В пасажите, в които се говори за сътворението на света, много често се дават описания на първоначални стихии, в които постепенно се образуват подобни "сгъстявания".

Теорията на Кахил напомня по-скоро религиозен, отколкото астрофизически модел на Вселената. Тя се ражда, развива, разширява и свива, а цялата вселенска материя, и жива, и нежива, "се изпълва с особена жизнена сила, която остава непонятна за физиците", пише Кахил.

В класическото си схващане, теоретичната физика говори за няколко основни елементи, формирали модела на Вселената - атомите, квантите енергия, симетриите и пространствено-времевите блокове. Въпреки това, тя все още не се е ангажирала с категоричен отговор на въпроса за нейния състав.

Хипотези, подобни на вече споменатите, обикновено се асоциират с теорията на австрийския математик Курт Гьодел, който прави сензационно откритие с т. нар. "гьоделово беззаконие". През 1931 г. той извежда тезата, че не съществува цялостна теория, в която да са доказуеми всички теореми.

След Гьодел вече се знае, че една теория може да бъде абсолютно вярна и въпреки това верността й да не може да бъде потвърдена. В този смисъл, потенциално възможно е всяка една от изброените хипотези за състава на Вселената да е логически допустима и достоверна.

Автор Екатерина Аврамова