Много хора възприемат т.нар. психологична защита като способност за адекватно реагиране на агресията и достойно излизане от конфликта. С подобно умение никой не се ражда – то се изработва с годините и трябва да се признае, дори и тогава не при всеки. Но за да се запази чувството за защитеност дори от тези, които не умеят много добре да общуват, съществуват защитни механизма на психиката – т.нар. първична защита. Това са начините за реагиране на травмиращите ситуации, които са ни необходими, за да поддържаме самооценката си и да възстановим самоуважението си.

Механизмите на психологичната защита са универсални за всички, те са ни заложени от природата – това са всъщност шаблони на поведение и реакция на една или друга травмираща ситуация.

Първичната психологична защита е нож с две остриета. При нейната несъмнена полза (възможността да се приеме болезнена ситуация без изгубване на самооценката) все пак съществуват два недостатъка. Първо, психологичната защита не променя нищо в реда на нещата, тя само ни избавя от тревогата и дискомфорта и второ - тя работи по такъв начин, че изопачава реалността в полза на нашата емоционална стабилност.

Да поиграем на криеница: “Нищо не се е случило”

Механизмът на отрицанието действа на принципа “ако не си призная нещо, значи то не се у случвало”. Нежелателните събития не се приемат за съществуващи.

Отрицанието често става първа реакция на необратимите събития – смърт или болест. С него можем да се сблъскаме и в семейните отношения: струва ни се, че е по-безболезнено да си затворим очите пред проблема, отколкото да поставим въпроса пък макар и ребром.

Често може да се чуе и въпросът: Къде гледат родителите на детето-наркоман във външно благополучното семейство? Защо те не обръщат внимание на тревожните признаци?

Отговорът е сравнително прост - защото работи механизмът на отрицанието – родителите не си позволяват мисълта, че подобно нещо може да се случи в тяхното семейство.

“Забравих”

Специално мотивираното “забравяне” на травмираща ситуация се нарича от психолозите изтласкване. При това могат да се забравят не само очевидни неприятности – понякога от паметта се “изтласква” чуждата помощ, която сме получили в критичен за нас момент.

Често изтласкването е характерно и за ситуации, свързани с пари или задължения.

“Аз съм глупак”

Едно от следствията на изтласкването е т.нар. проекция. Изтласканата информация (или забравеният опит) излизат от съзнанието, но остават на подсъзнателно ниво. И периодично това, което е изтласкано, започва да се появява именно под формата на проекция. Човек започва да си приписва чуждия опит, мисли, мотиви.

Могат да се проектират не само негативните, но и положителните емоции. В широкия смисъл всички ние използваме проекцията за обяснение на света – как да разберем другите, ако не намерим сходни чувства в себе си?

“Всичко ще обясня”

Понякога ни се струва, че е по-лесно да изядем жаба, отколкото да признаем собствената си грешка. А тя не трябва да се признава, особено когато съществува механизъм като т.нар. рационализацията. Тя ни позволява да намерим вменяеми и напълно достойни причини, за да обясним неприемливите си действия. Кое е по-удобно: да признаем, че не ни взимат на желаната работа поради недостатъчния ни опит или да смятаме, че “всичко в тази държава става с връзки”? Рационализацията ни позволява да се обградим със стереотипи, да изразходваме минимум усилия за анализ на постъпващата информация, но да се чувстваме д’Артанян.

“Аз не съм това”

Доста “прозрачен” начин на защита са реактивните образувания, т.е. заменянето на собствените чувства с противоположни. Класически пример за това е поведението на децата, които се стремят да обърнат наопаки чувствата, защото ги смятат за срамни. Затова те могат да се смеят на филм, който предизвиква сълзи, или се държат грубо с мом(и)чето, което всъщност искат за ухажват.

Чувствата трябва да бъдат излети

Можем да попадаме в критични в критични ситуации, които не засягат толкова силно нашето самоуважение и не изискват психологична защита, но изискват определени методи за намаляване на напрежението.

Сублимация. Около темата за сублимацията (да поблагодарим на Фройд!) съществуват доста мнения за нейния сексуален характер. Всъщност може да се сублимира не само сексуалната енергия, но и вяка форма на агресия, която търси изход. Известни са т.нар. “стаи на гнева” в японските корпорации, където сътрудниците могат да разкъсат възглавница или да омажат стените с боя.

Интернализация. Този механизъм за отслабване на напрежението може да се опише с фразата “не ми се искаше твърде много”. Ако не достигаме желания резултат, понякога е по-лесно да се убедим, че това не ни е необходимо.

Регресия. Ние можем да се почувстваме защитени, ако се върнем към примитивните начини за реагиране на ситуация, които сме използвали в детството си. Някога подобни методи са били действени и ние подсъзнателно продължаваме да разчитаме на тях. Затова човек мълчи и се “надува” или рови из вещите си по цял ден само и само за да привлече вниманието.