(Откъс от книгата на Милош СИДОРОВ)
Старата българска религия, предхристиянската вяра на нашите предци, чието самоназвание е било БЛЪгари, а не както е днес БЪЛгари, тук условно ще наречем блъгариянство. Тази стара религия във византийските извори се среща под две названия. Едното е "славянска религия", а другото "скитско заблуждение". А арабският пътешественик от Х век Ибн Фадлан пише, че "те, борджаните (= българите) са от вярата на магите". Според Теофилакт Охридски, архиепископ на "Цяла България" българите до кръщението си "не знаели името на Христос, но бидейки в скитското заблуждение", служели на месеца, на слънцето и на други звезди." Че славяните и псевдообрите (т.е. българите котраги) от областта Срем (между реките Сава и Дунав) са имали собствена, особена религия, научаваме от "Чудесата на Св. Димитър Солунски". Там за нападението на Баян над Солун през 576 година пише следното: "Той (Баян) повика при себе си всички хора от славянска религия и тяхното диво племе, защото целия тоя народ му бе подчинен и като добави някои варвари от друга раса заповяда им да тръгнат на поход към пазения от Бога Солун." Това събитие в историографията е известно като "аварска обсада" на Солун, а виждаме кой участва в нея. Това са хора с една обединяваща ги религия. Именно тази "славянска религия", известна и като "скитско заблуждение", отъждествяваме с "блъгариянството" и правим опит да докажем, че след време точно това религиозно название се е наложило като племенно и етническо. Не веднъж и не в изолирани случаи в писаните документи зад разни имена се крие един и същ народ. Българските и чуждестранните медиевисти отдавна са установили, че във византийските летописи старите българи се срещат под различни имена: скити, хуни, котраги, утигури, оногундури, готи, мизи, псевдоавари, склавои-вулгарои... Най-яркото доказателство, че това е така, са стиховете на Георги Писида. В тях виждаме как един народ се разделя на пет части, но след това отново се събира и става един. Значи тези пет племена: скити, хуни, българи, мизи и славяни, са били еднородни племена с един общ език и с една вяра, "славянската", т. е. блъгарианството. Ето и стиховете на Георги Писида: В старо време разбунтувани, събрали се: Славянин с Хун и Скит с Българин Мизиец със Скит едно мислеха. Един език и едно место имаха, Бидейки обособени и отдавна съединени, Една срещу нас война водеха. Значи, имайки предвид казаното, излиза, че Теофилакт Охридски не случайно е нарекъл старата вяра на българите "скитско заблуждение". Ще вземем под внимание какво е стигнало до нас за религията на скитите и въобще на този кръг народи. Руският учен В. И. Абаев в своя труд "Культ семи богов у скифов" обръща внимание на факта, че броят на божествата у скитите е седем. Счита се, че това "седмобожие" най-рано се появява в религиозната композиция на индоиранците и от тях се предава, а понякога и се налага, на съседните народи. Ведийските арии имат седем водещи богове, известни като Адити. Друг ираноезичен народ - аланите, също се прекланя на седем божества. Осетинците от Кавказ, преди да приемат мохамеданството, са имали религия, в която числото седем (което навярно се е отнасяло до седем божества) е играело особена роля. В зороастризма също има седем божества (Амеша Спента), а начело е Ахурамазда. В случая със старите българи може да се говори за близост или дори идентичност на техните и арийско-иранските вярвания от най-древни времена. На тази близост с по-стария ирано-скитски-тракийски религиозно-култов кръг (VI - II век пр. н. е.), която се задълбочава с присъствието на сасанидската иранска култура (III - VII в. от н. е.) в пространствата, които обитават българите, на времето е обърнал внимание А. Протич. В периода III - VII век е засвидетелствано иранско религиозно и културно присъствие на север и запад от Кавказ и по северните брегове на Азовско и Черно море, в това число и на територията на днешни Румъния и България. Археологът С. Ваклинов също посочва близостта на българските (блъгариянските) култови постройки с партските и сасанидските храмове на огъня в Хатра (Северен Ирак, днес населяван от кюрди). Това е особено ясно в случая с "храма на небесния огън", т. е. "храма на Тангра/ДенГри" в Плиска. Освен петте храма в Плиска, Преслав и Мадара, както и храмовете в Хатра, друг такъв "храм на небесния огън" е открит в Хумаринското градище, на река Кубан, Северен Кавказ в Карачаевско-Черкезка област в Русия, някога населявана от българи. Докато "домовете на огъня" в Хорезъм се датират към VI - V в. пр. н. е., сасанидските храмове в Хатра се датират през I - II в. от н. е. (и едните, и другите основателно се свързват със зороастризма), за храмовете в Плиска, Мадара и Преслав, както и за тези от Хумаринското градище се счита, че са от VII - IХ век. Във всички тези храмове най-често на централния иззидан или голям, издялан квадратен каменен постамент е горял свещеният огън. Това ще да е бил същият онзи ОГЪН-ПРЕД-БОЖЕСТВОТО (PAHUR-PA-IN-DINGIR), който е горял в хетските храмове. Векове наред този свещен огън само веднъж в годината (на Сирни Заговезни у българите, на Неуруз, т. е. "Ново Лято" у кюрдите-езиди) се изнася вън от храма, под открито небе по всички възвишения в близост до селата и градовете. Там привечер се запалва един голям огън, а всеки участник в обреда вдига във въздуха завързана на пръчка или с повет слама. Сламата се запалва и се върти в кръг. Така се получава визуалният (и материален) първообраз на свастиката, т. е. на огъня в движение. Думата "свастика" идва от авестийската (т. е. древноиранската) дума SU-ASTI" с буквалното значение: "добро е", "сполучливо е". Във връзка с тази древна дума е и славянобългарската дума ЩАСТИЕ. Ритуалът на "въртящия се огън" символизира срещата на земния и небесния огън, "припомня се", че земният огън е подчинен на небесния, т. е. че земното щастие е зависимо от Небесния Закон. В същото това време докато се запалват и "въртят огньове" по възвишенията, свещенослужителите на стария религиозен обред са извършвали съответните свещенодействия - нещо, което днес, по разбираеми причини, е изоставено. Обикновеният народ (българите в България и Македония, кюрдите-езиди в Турция, Ирак и Иран) и до днес отчасти е запазил този ритуал, макар че е минало повече от хилядолетие от забраняването на тази древна религия. В своето изследване "Златната Клонка" Дж. Фрейзер съобщава, че подобен култ към огъня е имало и у германските, отчасти и у романските народи. Поставя се въпросът: "Защо точно на Сирни Заговезни у българите и на Неуруз у кюрдите и други народи с подобни традиции се изпълняват "огнените ритуали"? Кюрдският Неуруз се пада в деня на пролетното равноденствие и това достатъчно ясно подсказва връзката със соларния характер на култа. А що се отнася до Сирни Заговезни, трябва да се припомни, че този празник се пада седем седмици преди Великден. А какво е Велик Ден, т. е. Велика Пасха в безкрайно обърканата "юдео-християнска традиция"?! Това е: Първият Седми ден (= първата неделя) в седмицата след пролетното равноденствие преди пълнолуние. От този ден (Велик Ден) Доброто е победило Злото и това надмощие трае седем месеца. Но нека се върнем към "скитското заблуждение", като го свържем с религията на старите скити (сколоти), извличайки паралели между нея и онова, което е стигнало до нас като археологически предмет или като етнографска следа, а се отнася до предхристиянските българи - блъгарите. В своя "Скитски разказ" Херодот пише, че "скитите почитат следните богове: най-много от всички Хестия, след това Зевс и Гея, признавайки последната за съпруга на Зевс, после Аполон, Афродита, Урания, Арес и Херакъл. Тези божества са почитани от всички скити, а тъй наречените царски скити принасят жертви и на Посейдон." Нататък Херодот дава и оригиналните скитски имена на боговете: "Хестия на скитски се нарича Табити, Зевс - Бабай, според мене съвършено правилно, Гея - Апи, Аполон - Гойтосур, Урания - Артибаса, Посейдон - Тагимасад." Херодот е изпуснал скитските имена на Арес и Херакъл. Името на Херакъл се намира в разказа на Херодот за произхода на скитите и то е Таргитай. А що се отнася до името на Арес, то може би е същото и у скитите и затова е пропуснато. Нека не учудва присъствието на Посейдон в старата скитска религия. Неговият атрибут и в гръцката митология е "хипиос", т. е. конен, което ще рече покровител на коневъдството, а скитите, както и траките и българите са били конен народ. Интересни сведения за скитската Хестия - Табити намираме пак у Херодот, когато описва войната на скитите и персите. Скитският цар Идантирс отхвърля домогванията на персийския владетел Дарий, отговаряйки: "За свои повелители аз признавам само Бабай, моя прародител и Табити, царицата на сколотите". (Скитите сами наричали себе си сколоти). Прави впечатление, че скитското божество на небесния и земния огън Табити, което се оприличава със Слънцето, е в женска хипостаза, докато у другите индоирански народи е "мъж". За името Табити иранистите намират, че произлиза от "топлеща", "пламтяща". Дмитрий Раевский обръща специално внимание върху посочените места от Херодот, в резултат на което той намира, че: "... описаният от Херодот пантеон ясно се разделя на три "нива" - "по-високо от всички" или "преди всички" се почита Хестия-Табити, "освен това" или "след това" - Зевс и Гея, а "след тях" - останалите четири божества".(132) Това разделяне на "едно", плюс "две", плюс "четири" божества, което прави Раевский, ни подсказва идеята да подредим тези скитски божества според блъгариянската (денгриската) сидерична схема, т. е. според символната формула на "скитското заблуждение", властвало в умовете и душите на хората от Адриатическото и Егейското море на запад до река Дон на изток в периода VI - IХ век. Тази сидерична, но и религиозна схема, абсорбирала наслоения от хилядолетия, може би от времето на Хермес Трисмегист, е: Апи (Луна) Табити (Слънце) Батраз (Марс) Арти-баса (Венера) Ойго-сур (Меркурий) Тарг-тай (Сатурн) Бабай (Юпитер) Слънцето-Табита е дневно божество ("царица-майка"). След време, в една нова фаза на същата религия се преобръща в божество с атрибути "цар-син". Всички други са нощни. Апа-Гея (Луната) е съпруга на Бабай-Зевс (Юпитер). Ще припомним, че Зевс (Юпитер) е баща и в елинската, и в римската митология (папа, питер-патер). Помощниците на Бабай (Юпитер) са Марс (Арес, Батраз) и Меркурий (Аполон, Ойго-Сур), а Сатурн (Тарг-Тай) е негов син от бракосъчетанието с Апа (Луната). Арти-Баса (Агри-Баша, Венера) е "слънчевата сестра". Според китайските източници "белите луни" от Бактрия (хефталитите, хионитите), които в религиозния смисъл на думата са били блъгарияни "предприемали нападение или водили сражение при пълнолуние или нарастваща луна, а при намаляваща войниците се оттегляли". Имайки предвид това сведение, става ясно защо в "Чудесата на Св. Димитрий" се приписва на българския вожд Кубер, че е имал план да завладее Солун в нощта срещу Велика Пасха (Великден). Именно Великден се пада в първата неделя след пролетното равноденствие, след новолунието (в народните говори: "новина"), във втората лунна фаза. Тази обсада според Чудесата много странно внезапно приключва на седмия ден. Но това, което е необяснимо за анонимния автор на Чудесата, е напълно ясно за тези, които са предприели обсадата - блъгарияните (котраги и славяни). Ако през тази 548 година първото новолуние след пролетното равноденствие се е падало в събота, то Великден според християнския календар се е падал осмия ден от новолунието (заради спазване на Великото събитие: Велики Петък, Веля Събота, Неделя/Возкресение). Като се добавят още седем дни обсада, стават 14 - 15 дни и настъпва пълнолуние. А веднага след пълнолунието започва третата лунна фаза - фазата на намаляващата луна. При намаляваща луна обаче сражение не се води. Старата блъгариянска вяра забранява това. Може би защото раните, получени в боя при намаляваща луна ("погибеж"), трудно зарастват. Ето защо обсадата приключила седем дни след тогавашния Великден. Съвсем същото се случва и през 593 година при обсадата на Сингидунум (известен също като Alba Bulgarica и Bulgaricum opidum, днес Белград, Югославия). И тогава, за ромеите неясно защо, след седемдневна обсада блъгариянската войска се оттегля и то точно тогава, когато бранителите се готвят да се предадат. От това неочаквано развитие на събитията бранителите на тогавашната византийска крепост Сингидунум са безкрайно учудени. Това са доказателства, че българите наистина са "съблюдавали дните", както пише в 35-ия отговор на папа Николай по допитванията на българите: "Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания и някакви гадания..." Като доказателство за това, че се спазвали даже и часовете, може да се приведе писанието на Йоан Антиохийски. Той описва похода на разбунтувалия се български вожд Виталиан, който през 514 г. тръгнал от Долната земя Охридска на изток и завзел Тракия и Мизия. В сражението при Калиакра "хуните" (т. е. българите) с гадания предизвикали слънчево затъмнение (!), което Йоан Антиохийски, говорейки за византийските воини, описва така: "Очите им се покрили с тъмнина и те изпопадали в пропаст със стръмни брегове и така загинали". Тогавашните българи, т. е. блъгарияните, са знаели за настъпващото слънчево затъмнение и предприетата от тях атака е съвпадала с него. Те вероятно са интензивирали военните действия, считайки, че божието явление е на тяхна страна. Обратно, византийците са били уплашени и объркани, реакциите им са били неадекватни. Всичко това довежда до исторически засвидетелстваната катастрофа на византийската войска. За изненадваща тъмнина през деня има съобщение и в Речника на Суидас, който описва битката на панонските българи с лангобардите. Този случай се обяснява с "падането на гъста мъгла". Както и да е, не е трудно да се разбере, че българските свещеници-звездобройци (колобрите, може би думата Коло-Бър точно това означава - звездо-бройци) са разполагали с таблици на лунните и слънчевите затъмнения. Те вероятно и сами са ги изработвали, знаейки тайната формула сарос. Според тази формула, в един точно утвърден период от 18 години, 11 денонощия и 8 часа - период, който циклично се повтаря, има 4 слънчеви и 28 лунни затъмнения. Във всеки случай, налице са свидетелства, че старите българи наистина са "съблюдавали дните и часовете". "Славянската религия" като "вяра на магите" допуска магически практики. За свещените (магическите) ритуали на българските "шамани" - колобрите - знаем, че са се извършвали на възвишения, носещи функцията на посредник между земното и небесното. Колобрите там влъхуват, извършват "влъшвения". Практиката на влъшвения на влъхвите, на тези български "звездочетци" и "звездобройци", продължава и след покръстването, когато най-жестоко биват гонени и наказвани тези "потомци" на колобрите. Йоан Екзарх в своя "Шестоднев" в "Слово за четвъртия ден", говорейки за българските "звездочетци", казва: "И сега има мнозина, които от опит са придобили знания в тази област и ги предават..." Точно затова на събора, който свиква българският цар Борил през 1211 г., са отправени анатеми, предпоследната от които гласи: "На онези, които се отдават на някакво влъхуване или обайване или чародеяние или прорицателство, анатема трижди!" Това ни подсказва, че старата блъгариянска ("славянска") вяра, която е вяра в жизнения блясък на слънцето и в звездната дълбочина на времето (отразено в българския календар), живее векове след покръстването, а в известен смисъл се е запазила и до днес.
Добавете тази страница към любимата Ви социална мрежа, към любими, отметки....
|