Емил Асемиров
Към първа част

Турцизмът "нишесте" (персийска дума по произход) напълно измести българската дума "скробяла" или "скорбяла", произлизаща от славянската "скроб". В описанията на съставките на храни и лекарства българските думи масово са изместени от ненужни в повечето случаи чуждици.

Всички козметични кремове, които се продават у нас са "хидратиращи", а не овлажняващи, дори когато на английски те са описани като "moisturing".

 Дори при частите на човешкото тяло някои техни български названия са изместени в книжовния ни език (!) от турцизми като "юмрук" вместо "пестник", "пестница", "далак" вместо "слезен, слезка", "буза" вместо "страна, ланита". Гърцизмите "стомах" и "мустаци" са изместили българските народни думи (от славянски произход) "желудък" и "въс, въси (мн. ч.)". Какво пречи те да бъдат признати поне за равностойни синоними на чуждиците, а не само за диалектизми и архаизми!?

По всяка вероятност причината е в загубата на езиковия усет за българския език вследствие постоянното му бомбардиране с чужди езикови, културни и идеологически влияния и едно почти перверзно задоволство да се блести с поназнайването и употребата на  всякакви чужди думи, езикови конструкции и словообразувателни модели като средство, придаващо допълнителен престиж на използващия ги носител на родния ни език.

Турските наставки –лия и –лийка са изместили при жителските имена за много градове в България (особено в Източна България) българските наставки –ец, -чанин: сливналия вместо сливенец, сливенчанин; бургазлии вместо бургасчани, бургасци; добричлия вместо добричанин. Повсеместно се използва турцизма "берекет" (арабска дума) вместо "плодородие, родитба", дори френската "реколта" в изрази като "добър берекет" вместо "добра реколта" или "добра родитба".

За нас като страна-членка на ЕС мисля, че все още за предпочитане са френските думи пред арабско-турските. А вече не е рядкост у нас да чуеш не само за пазарджиклии вместо пазарджичени,  и за ямболии вместо ямболци, но дори и за филибелии и заралии. Да не би да се връщаме към времената на Османската империя с тази вторична турцизация на езика ни!

За печално-комичния случай с преименуването на Михайловград в Монтана вече едва ли някой си спомня. Това селище преименувано през 1891 г. в град Фердинанд от раболепните общинари на името на тогавашния български княз, дотогава се е наричало Голема Кутловица, в отличие от съседното село Мала Кутловица, сегашен квартал на града.

Местните жителки в началото на 90-те години на 20. век никак не искаха да им казват кутловичанки, смятаха го за неблагозвучно и селско, но сегашното им жителско име "монтанки", без да е неблагозвучно, на мене ми напомня единствено за една високопроизводителна порода крави – мутафонки.

Именната ни система е отделна много голяма, почти необятна тема. Да обърнем внимание само на един нейн проблем. Имена като Иван Петров Иванов, Димитър Иванов Петров или Петър Иванов Димитров, Петко Петков, Стоян Стоянов, Георги Георгиев, Христо Христов, Димитър Димитров, Ахмед Ахмед или Хасан Хасан се срещат прекалено често в България. Съществуват 7-8 лични и фамилни имена (всеки може да ги открие сам), които са в прекомерно честа употреба за малка страна като България и това води не само до административни обърквания.

Родителите би трябвало да бъдат по-съобразителни и да се стремят да дават на децата си по-разнообразни  имена, които не се повтарят в родовата им традиция. (Моите прадядовци също поне шест поколения са редували имената Иван и Петър, едва дядо ми е кръстен Пенчо).

Мисля, че всички ще се съгласят, че увлечението по модни чужди имена е признак на социална незрялост, да не кажа инфантилизъм и придържането към някакви национални традиции не е чак толкова зле звучащо, както например съчетания (плод на увлечения по "чуждостта") като Ричард Груев, Венера Пишлигарска, Елвис Дюстабанлиев, Гуендолин Кьойбашиева.

Още старогръцкият език се е обогатявал като е взимал думи от различни диалекти, придавал им е ново значение и ги е превръщал в книжовни и общоупотребими, в "койне". По този начин се обогатяват немския, френския, английския език (в различните им местни национални форми), но не и българският! Той си остава един от най-стерилните езици по отношението си към диалектните думи.

За тези, които определят развитието му е нормално да заемат огромен поток от чужди думи, но е недопустимо налагането дори и на една-единствена диалектна българска дума в официалния стил и книжовния език. Новоизмисляният всекидневно македонски език е поел точно по обратния път и затова там думите от народните говори са наложени с хиляди в "служебния език", където изместват (политически тенденциозно) общобългарските думи. Същата роля изпълняват и все по-безконтролно налаганите там чуждици главно от латински корен (минали през английско и френско посредничество, по-рядко през сръбско и немско).

Много от думите от "македонските" говори, всъщност по-точният термин е "югозападните български" говори, са по-звучни и изразителни от чуждиците и неологизмите, утвърдили се незнайно защо в новобългарския книжовен език. Думи като "возач", което е официалната македонска дума за "шофьор", днес може да ни звучат пейоративно, но те се срещат дори в разказите на Иван Вазов от края на 19. век. Незнайно защо тя е била изместена от купешкия галицизъм "шофьор" и дори от чиновническо-бюрократичното "водач на МПС".

Всички тези езикови явления в България говорят не за възприемане и познаване на чуждия език и култура, а за непознаване на родните. Най-опасното нещо за една култура, това е претенциозната полуграмотност, поназнайването на някой чужд език, в много случаи само на отделни думи от него. При това те прекалено често се използват  не на място, в погрешен смисъл и значение. Примерите в българския език вече са десетки, да споменем само някои: екстравагантен на английски означава разточителен, пилеещ пари, докато за българските претенциозни посредственици означава ексцентричен, чудат, странен.

В една телевизионна информация сравнително млада журналистка говореше за "дванайсетгодишни тийнейджъри". Дванайсетгодишните обаче и на английски са само деца или хлапета, защото "тийнейдж" (teenage) са годините между тринайстата и деветнайстата от живота на човека. А "тийнейджърите" на български са просто юноши или подрастващи, макар че има стотици книги за психологията на тийнейджърите, а в маркетинга има специален раздел "стоки за тийнейджъри", които се оказва, че заемат много голям сегмент от пазара.

Проблемът пред българския език, някога, а особено днес не е пуризмът - езиковото чистачество, а безконтролното нахлуване на излишни чуждици, заемки, които се употребяват предимно неуместно, със значение което не се познава, с единствената цел говорещият да блесне със знанията си и "западната" си култура. В наши дни, особено тревожен интелектуален проблем е заливането ни с американски езикови клишета, които всъщност представляват мисловни клишета, които подреждат мисленето в определена схема. По този начин те неусетно го формират, деформират и дори идеологизират по определен начин.

Тук естествено стигаме и до проблема за политически коректния език, който нагло, нахално и безцеремонно се налага и в България, дори от хора, които съвсем не са наясно с идеологията на политическата коректност или "правилност" както би следвало да се преведе на български, и с практиките на политическите "коректници" ("коректникс" също е американски термин, а не пейоратив, измислен от мене!).

За да познава човек родния си език, в нашия случай българския, той би трябвало да познава неговата история, етапите на неговото развитие (условно наречени старобългарски, среднобългарски, новобългарски, търсенията през възрожденския му период, когато се формира днешния наш книжовен език, който разбира се, е далеч от съвършенството), както и езиците, които са оказали влияние върху него.

А те не са малко – старогръцки, византийски гръцки, новогръцки диалекти и катаревуса, латински – античен и средновековен, османотурски, влашко-румънски, руски,  френски, по-малко италиански (в лексиката), по сетне немски (от него имаме и мисловни, логически схеми, наложени от университетското ни образование по немски образец), а в наши дни американския английски. Естествено, че не можем да искаме това от всеки българин, завършил само средно образование или някакво висше нефилологическо образование. Но всеки, дори и чужденец, който държи да говори добър български език, трябва да има волята да спазва няколко прости правила.

Преди всичко трябва да се стреми да научи езика в цялата му пълнота и богатство, особено неговия словник или речников състав. Там, където има българска дума, да не я заменя с чуждица. Често с една единствена чуждица (например "бекграунд") се заменят няколко хубави и точни домашни, български думи и изрази. По този начин езика, а и мисленето забележимо обедняват, единствено поради манията говорещият да блесне със знанието си на чужди думи и клишета. Когато чуеш някоя добре звучаща или пък грозна, но ефектна чужда дума, просто си отвори речника – английско-български, френско-български, латинско-български, старогръцки и т. н. и прочети внимателно какво точно значи тази дума, и в кое от многобройните й значения всезнайкото е благоволил да накичи българския си език с нея.

А след това просто употребявай съответните български думи, без да се оставяш да те носи вълната на стадното чувство на преклонение пред чуждите, купешките думи, звучащи "модерно и интелигентно". А ако сме сериозна нация, трябва да обърнем много сериозно внимание на езиковото строителство – защо се приема за нормално да заемаме всякакви чуждици, а не се приема за поне толкова нормално да създаваме нови български думи, с които да означаваме новите явления и "реалии".

Не трябва да се използва професионален жаргон неразбираем за хората, които не са от гилдията. Указанията за употреба на лекарства например са изпълнени с медицинска терминология на латински и старогръцки, а вече и на английски или френски, която е неразбираема за над 90% от българската публика, за която са предназначени тези лекарства – като вертиго – световъртеж или фатиг – умора, и дори миопия - късогледство. Кому е нужно това!

Трябва да се използват кратки и ясни, а не излишно и самоцелно усложнени изречения и езикови конструкции, бъкащи от купешки думи и чуждоезикови клишета (включително мисловни и идеологически).  Не ви ли е омръзнало всяко нещо да ви се представя като "проблем" или "предизвикателство"! Някои наши външни министри не се умориха да повтарят нищо незначещото клише, че България не е част от проблема, а е част от неговото решение.

Една наша бивша външна министърка не разбра как загуби очарованието си, когато започна постоянно да прави изказвания, представляващи механичен превод на лош български на банални, често безсмислени американски и брюкселски политически клишета.

Необяснимо е защо в трудовете на българските езиковеди граматическата терминология е все повече чужда, а българските термини в езикознанието практически са почти остракирани сиреч изгонени дори от учебниците за учениците от долните класове.

Що се отнася до научната и специалната терминология, никой не е доказал досега, че тя трябва да се заема само и единствено от чуждите езици, а не да се създава и в България или да се превежда на български. В англоезичната литература по социология  и други обществени науки например през последните десетилетия навлязоха нови термини, които не са основани на латински или старогръцки, а са обикновени английски или американски думи. Подобно нещо се среща и във френската социология, да не говорим за немския език, където има силна традиция към понемчване на чуждите думи и изрази, като почти всички латински и старогръцки думи отдавна са преведени на немски и са се утвърдили здраво в книжовния език и научната литература.

Всяко ново поколение има нов и  различен от предходните поколения усет и разбиране за езика. Всеки език е динамична система, която се развива непрекъснато, често в непредвидима посока, под въздействието на различни понякога изненадващи и необясними фактори.

Посоката на развитие на българския език обаче по мое скромно мнение през последните десетилетия става все по-спорна и нежелателна. Той все повече престава да бъде български език и се превръща в нещо като „франгле", „спенглиш (спениш-инглиш)", пиджин инглиш или ако се върнем към по-познатите ни балкански територии в едно съмнително смешение от езици, каквото представлява например албанският.

Разбира се, албанският език по всяка вероятност ще се окаже по-жизнеспособен от българския не толкова поради своята всеядност, колкото поради бурната демографска (и териториална!) експанзия на неговите носители.

Понастоящем употребата на българския език в общия случай разкрива една тревожно ниска езикова култура, не особено висока грамотност, езикова немарливост и пренебрежение към домашните думи и средства за развитие на езика (като например словообразувателните модели) и едно с нищо неоправдано робуване на чуждите езикови, масовокултурни и идеологически образци, което може да бъде определено в крайна сметка като свидетелство за степента на (не)зрелост на българската национална общност – основен, ако не и единствен носител на родния български език.

Ако все още имаме запазен инстинкт за самосъхранение като нация, която иска да има свое място под слънцето и през този век (поне!), тогава нека не позволяваме на хората с ниска езикова култура да определят пътищата за развитие на родния ни език, и да ни налагат своята версия на антиезика като образец на съвременния и бъдещ български език, като норма за нашето все още най-важно средство за общуване (поне на територията на България).

kafene.bg