“Умът е великият убиец на Реалността.”

Така е писано в един от откъсите, приведени от Блаватска в “Книга на Златните правила” - тази чудесна поема в проза, един от най-отбраните нейни подаръци за света. Наистина, няма друго по-изразително название за ума от това - “творец на заблуда”.

Умът не е Познавателят и трябва винаги внимателно да се разграничава от него. Много от заблужденията и трудностите, които измъчват изследователя, произлизат от това, че той не отчита разликата между този, който знае, и ума - неговото средство за достигане на знанието. Все едно да не се прави разлика между скулптора и неговото длето.

Умът в основни линии е двойнствен и материален, тъй като е съставен от обвивка фина материя, наречена причинно тяло плюс манас (абстрактен ум) и от обвивка по-груба материя, наречена умствено тяло плюс манас (конкретен ум), като самият манас е отражение в атмичната материя на този аспект на Аза, който е знание. Този ум ограничава Дживата, която с разширяване на себесъзнанието намира себе си ограничена отвсякъде.

Както някой, когато за постигането на известна цел си слага дебели ръкавици, открива, че ръцете в тях изгубват голяма част от чувствителността си, от деликатността при докосване, от способността си да държат дребни неща и че в тях е способен да държи само големи предмети и да усеща груби докосвания, по същия начин и Познавателят усеща себе си, когато се облече в дрехата на ума. В случая Познавателят е ръката, а умът - ръкавицата.

В следващите параграфи ще сведем използването на названието ум само за означаване на конкретния ум - умствено тяло плюс манас.

Умът е резултат от минала мисловна дейност и постоянно се видоизменя от настоящата мисловна дейност. Той е нещо точно и определено с дадени способности и неумения, силни и слаби страни - последствия от активност в минали животи.

Той е такъв, какъвто сме го създали; ние можем да го променим само постепенно; не можем да преодолеем недостатъците му чрез усилие на волята, не можем да го пренебрегнем, нито отведнъж да отстраним несъвършенствата му. Такъв, какъвто е, той е наш, една част от не-Аза, която е приспособена и оформена за наша собствена употреба и само чрез него можем да знаем.

Всички резултати от мисловната дейност, която сме извършвали в миналото, са в нас и съставляват нашия ум; всеки ум притежава свое собствено състояние на трептене и се намира в непрекъснато движение, т.е. представлява една последователност от непрекъснато сменящи се картини. Всяко впечатление, идващо отвън, се отпечатва върху това вече съществуващо и действащо кълбо, като наличните трептения променят новопристигащите, но и самите те също се изменят от тях. Резултатът следователно не е точно възпроизвеждане на новите трептения, а смесица от тях и вече съществуващите.

Да си послужим за пример пак със светлината. Ако държим парче червено стъкло пред очите си и гледаме зелени предмети, те ще ни се сторят черни. Подобно нещо ще се получи и ако наблюдаваме син предмет през жълто стъкло. Един цветен посредник при всички случаи ще създаде впечатление за цвят, различен от този на предмета, гледан с просто око. Дори когато гледат на нещата с просто око, отделните хора виждат някак различно, защото и самото око видоизменя трептенията, които получава, при това много, много повече, отколкото мнозина си представят.

Влиянието на ума като посредник, чрез който Познавателят получава впечатления за външния свят, наподобява в голяма степен влиянието на цветното стъкло върху цветовете на предметите, гледани през него. Познавателят е дотолкова несъзнателен за това влияние на ума, колкото е и един човек за различията в цветовете на предметите, които стъклата предават, ако е наблюдавал света единствено през червено, жълто или друго някакво стъкло.

В този именно опростен и разбираем за всички смисъл умът се нарича “творец на заблуди”. Той ни представя само разкривени образи - смесица от него и външния предмет. Но в един много по-дълбок смисъл той наистина е вече “творец на заблуди”, защото дори тези разкривени образи са не друго, а образи на видимости (не на действителности); сенки на сенките - това е всичко, което той ни дава. Нека сега обаче да разгледаме заблудите, които са следствие от неговата собствена природа.

Нашите разбирания за света щяха да са твърде различни, ако бяхме в състояние да го познаваме такъв, какъвто е дори само във видимата му форма, без видоизмененията, резултат от трептенията на ума. Това не е невъзможно, но е възможно само за доста напредналите в овладяването на ума. Трептенията на ума могат да бъдат туширани, като съзнанието се отдръпне от тях - тогава всяко въздействие отвън ще възпроизведе точно копие на себе си, като трептенията ще си съвпадат и по качество, и по количество, несмесени с трептенията, принадлежащи на наблюдателя.

Другият начин, по който това може да стане, е като съзнанието се насочи и проникне наблюдавания предмет, непосредствено преживявайки по този начин неговите трептения. И в двата случая се постига едно истинско познание за предмета. Идеята в света на ноумените, на която е израз дадена форма (тяло), също може да бъде позната, но само от съзнание, работещо в причинното тяло, неспъвано от конкретния ум или от по-плътните носители.

Да приемем за истина факта, че обикновено познаваме единствено собствените си впечатления за нещата, а не самите неща - освен в посочените случаи, - който е от голямо значение за поведението ни в живота. Осъзнаването на този факт ни дава урок по смирение и предпазливост, както и готовност да се вслушваме в нови идеи. Ние губим инстинктивната си сигурност, че сме прави в наблюденията и заключенията си, и се научаваме да се вглеждаме първо в себе си преди да осъждаме другите.

Нека да си послужим с една илюстрация, за да ни стане по-ясно казаното дотук.

Срещаме лице, чиято честота на трептене е такава, че допълва нашата собствена. Когато се срещнем, енергетично се изразходваме един в друг, поради което не се харесваме взаимно, не виждаме нищо в отсрещния и всеки от нас се чуди защо еди-кой-си счита този за остроумен, когато ние го намираме за крайно глупав. В подобен случай, ако аз лично съм постигнала малко повече себесъзнателност, не бих се чудила.

Вместо да смятам другия за глупав, бих могла да се попитам: “Какво ми липсва, че не мога да отговоря на неговите трептения? Ние и двамата трептим и ако аз не мога да схвана неговия живот и мисъл, то е защото не мога да възпроизведа неговите трептения. Защо трябва да го съдя, ако не мога дори да го познавам, докато не променя себе си дотолкова, че да бъда в състояние да го възприема?”

Ние не можем да променим много другите, но можем да променим много себе си и би трябвало непрекъснато да се стараем да разширяваме възприемчивостта си. Трябва да станем като бялата светлина, която съдържа в себе си всички цветове и не изкривява нито един, защото нито един не отхвърля; която притежава способността в себе си да отговори на всички. Доколко сме се приближили до тази белота можем да съдим по силата си да откликваме на най-различни характери.