Преди да пристъпим към втората част на тази книга, в която се опитваме да изясним значението на най-честите симптоми, бихме искали да кажем няколко думи за метода на анализа. Намерението ни не е да подготвим наръчник с тълкувания, който, при нужда, да можеш да разгърнеш и да направиш справка за съответния симптом, да узнаеш какво означава той и след това или да кимнеш, или да поклатиш глава.

Подобно отношение към тази книга би било най-голямото недоразумение, което би могло да се очаква. По-скоро сме се постарали да разкрием един определен начин на виждане и мислене, който да предостави на заинтересования читател възможността да подхожда по-различно към болестта у себе си и у другите хора.

За тази цел е необходимо да се усвоят определени предпоставки и техники, тъй като повечето хора не са се научили да боравят с аналогии и символи. Предимно за това са замислени конкретните примери във втората част. Те трябва, освен това, да развият у читателя способността да мисли и да гледа по този начин.

Саморазвиването на собствено умение за тълкуване би било от полза, тъй като поднесеното наготово тълкуване, в най-добрия случай, предлага рамка, но никога не може да се отнесе напълно съответно към индивидуалния случай. Подходът тук е като при тълкуването на сънищата. Една книга за тълкуване на сънищата би трябвало да се използва за усвояване на начина на тълкуването им, а не за да се прави справка за собствените сънища.

По тази причина втората част не претендира за пълнота, макар че сме положили усилия да обхванем всички физически и органически области, за да подготвим необходимия изходен материал, така че читателят да може да „обработи" всеки конкретен симптом.

След като дотук се опитахме да хвърлим светлина върху скритите светогледно-философски причини, в тази последна глава от теоретичната част ще изложим най-важните аспекти и правила, които позволяват тълкуване на симптомите. Тя е инструмент, който, с малко упражнения, ще направи възможно за всеки сериозно заинтересован да анализира смислено симптомите си.


ПРИЧИННОСТ В МЕДИЦИНАТА

Проблемът за причинността има толкова голямо значение за нашата тема, защото както академичната медицина, така и природолечението, психологията и социологията се съревновават да изследват истинските и действителни причини за болестните симптоми и чрез отстраняването им да оздравят света.

Така едни търсят причината в евентуални възбудители или в отровни за околната среда вещества, а други - в травмиращи събития, преживени в ранното детство, във възпитателни методи или в условията на работното място. От съдържанието на олово във въздуха до обществото - нищо и никой не е сигурен, че един ден няма да бъде обявен като причина за болестта.

Ние, напротив, смятаме, че търсенето на причините за болестта е най-голямата задънена улица в медицината и психологията. Наистина винаги ще откриваме причини, докато ги търсим, но вярата в концепцията за причинността ни пречи да видим, че намерените причини са само резултат от собственото ни поведение ма очакване.

В действителност всички причини са причини за други причини. Концепцията за причинността е издържана само наполовина, защото от един произволен момент нататък питането за причината се прекратява. Причината за една инфекция, например, може да се открие в определени вероятни възбудители, при което се налага да се зададе въпросът защо в специфичния случай този възбудител е довел до инфекция.

Причината за това може да се открие в отслабналата имунна защита на организма, което на свой ред поражда въпроса за причината на тази отслабнала защита. Тази игра може да продължава до безконечност, защото дори когато се стигне до първоизвора в търсенето на причините, все още остава неизяснен въпросът за причината на първоизвора (огнището)...

Затова в практиката предпочитаме да спрем на едно определено място и да се преструваме, че от това място започва светът. Измъкваме се с нищо незначещи общи приказки като „locus minoris resistentiae" или „наследствена обремененост", „органична слабост" или подобни „мъдри" понятия. Но кое ни дава право да обявим една произволна брънка от веригата за причина просто ей така?

Направо е нечестно, когато някой говори за причина или причинна терапия, защото концепцията за причинността изобщо не допуска - както се уверихме - откриването на някаква причина.

Бихме се доближили малко до същността на въпроса, ако работим с онази двуполюсна причинна концепция, за която стана дума в началото на нашите разсъждения за причинността. От тази гледна точка болестта се обуславя от две посоки, т. е. от минало и бъдеще.

В този модел финалността би добила определена симптоматична картина, а предизвик­ващата следствия причинност (efficiens) би подготвила веществените и корпоралните помощни средства, за да се осъществи финалната картина. Подобно схващане би направило видим онзи втори аспект на болестното състояние, който при обичайните едностранчиви разсъждения се губи напълно: целта на болестта, а оттук и смисъла на случилото се.

Едно написано изречение е обусловено не само от хартията, мастилото, печатарската машина, писмените знаци (шрифта) и т. н., а също и преди всичко от крайната цел - да се предаде информация.

Не би трябвало да е толкова трудно да се разбере как чрез свеждането на всичко до материални процеси, съответно до условията на миналото, се губи същественото и главното.

Всяко проявление притежава форма и съдържание, състои се от части и притежава образ, който е нещо повече от сбора на частите. Всяко проявление се определя от миналото и от бъдещето. Болестта не прави изключение.

Зад симптома се крие смисъл, съдържание, което използва наличните възможности, за да може да се осъществи формално. Затова за една болест като причина могат да изтъкнат всякакви произволни причини.

Точно в този пункт се е провалял досегашният работен метод на медицината. Тя вярва, че чрез премахване на причините може да направи болестта невъзможна и не се съобразява с това, че болестта е гъвкава и търси и намира все нови и нови причини, за да се осъществява по-нататък.

Тази взаимовръзка е много проста: ако например някой има намерение да построи къща, трудно ще успеят да му попречат, като му отнемат камъните - тогава той ще построи къщата си от дърво.

Крайното решение би могло да се види в това да го лишат от всякакъв възможен материал, но на нивото на болестта това е свързано с трудности. Би трябвало да отнемем цялото тяло на пациента, ако искаме да сме сигурни, че болестта няма да изнамери повече причини.

Тази книга се занимава с финалните причини за болестта и цели да допълни едностранчивото функционално схващане с липсващия му втори полюс. По този начин държим да стане ясно, че в никакъв случай не отричаме изследваните и описани от медицината материални процеси и тяхното съществуване, но сме категорично против твърдението, че тези процеси са единствените причини за болестта.

Както вече казахме, болестта има смисъл и цел, която досега описахме в нейната най-обща и абсолютна форма, заедно с лечението, в смисъл на единение. Ако разчленим болестта на нейните многобройни симптоматични изразни форми, всяка от които представлява стъпка по пътя към целта, всеки симптом може да бъде анализиран според целта и информацията, която носи, за да разберем коя стъпка се изисква точно в този момент.

Този въпрос може и трябва да се постави при всеки симптом и не бива да се изтласква чрез препратка към функционалните причини. Винаги могат да се намерят функционални условия - но също така винаги може да се намери и значение, което съответства на съдържанието.

Така първата разлика между нашето виждане и класическата психология се състои в отказа от подбор на симптомите. Ние смятаме, че всеки симп­том е обясним и не допускаме изключения. Втората разлика се състои в отказа от ориентирания към миналото причинен модел на класическата психология.

Дали вярваме, че сме открили причината за дадено смущение в някакви бактерии или нечии лоши майки, е от второстепенна важност за мисловната концепция. Психосоматичният модел не се е освоб­дил от основната грешка на еднополюсната причинна концепция.

Нас не ни интересуват причините от миналото, защото, както казахме, те са много и всички еднакво важни или еднакво маловажни. Нашият метод може да се опише или като „финална причинност", или, още по-добре, с безвременната концепция на аналогията.

Човекът притежава, независимо от времето, специфично битие, което обаче с течение на годините трябва да осъществи и осъзнае. Този вътрешен идеал той съзнава като „себе си". Житейският път на човека е път към това „себе си", което е символ на целостта. Човекът се нуждае от „време", за да намери тази цялост - но тя е налице още от самото начало.

Точно в това се заключава илюзията за времето - човек се нуждае от време, за да открие онова, което винаги е бил. (Ако нещо не ви е ясно, винаги си спомняйте за съответните примери: в една книга се съдържа едновременно целият роман - но читателят се нуждае от време, за да възпроизведе в себе си цялото действие, което още от самото начало е било налице!) Този път наричаме „еволюция".

Еволюцията е съзнателното осъществяване на един винаги съществуващ (т. е. безвременен) модел. По този път към себепознанието непрекъснато изникват пречки и заблуди, или иначе формулирано - човек не може или не иска да види оп­ределени елементи от своя модел.

Нарекохме тези неосъзнати аспекти сянка. В болестния симптом сянката демонстрира своето присъствие и се осъществява. За да можем да разберем значението на даден симптом, в никакъв случай не се нуждаем от понятието за време или за минало.

Търсенето на причините в миналото отклонява вниманието от същинската информация, понеже елиминира собствената отговорност чрез проектиране на вината върху причината.

Ако анализираме значението на един симптом, отговорът ще направи видима една частична област от собствения ни модел. Задълбаем ли в миналото си, и там ще намерим, разбира се, различни изразни форми на този модел. От това обаче не следва веднага да се прибягва до причинността - тук става дума по-скоро за паралелни, тъждествени с времето изразни форми на същия кръг от проблеми.

За осъществяване на проблемите си детето използва родители, братя и сестри, учители, а възрастните - партньорите си, децата или колегите. Външните условия не разболяват никого, но човекът използва всички възможности, за да ги постави в услуга на болестта си.

Само болният превръща нещата в причина.

Болният е едновременно и извършител, и жертва, той страда винаги и само от своята собствена несъзнателност. Тази констатация не е ценностен критерий, защото само „просветленият" не притежава повече сянка - но тя трябва да предпази човека от заблудата, че е станал жертва на някакви обстоятелства, защото така болният ограбва сам себе си и се лишава от шанса за преобразяване.

Нито бактериите, нито земните лъчения предизвикват болестта, но човек ги използва като помощни средства, с които да осъществи своето боледуване.

(На едно друго равнище същото изречение звучи малко по-естествено: нито цветовете, нито платното са причината за една картина, но човек ги използва като помощни средства за реализирането й.)

След всичко казано, ето и първото важно правило за това как да боравим с тълкуването на болес­тните картини във втората част.

Първо правило: При тълкуване на симптомите се въздържайте от привидно причинните взаимовръзки на функционално равнище. Те винаги могат да се намерят и никой не отрича тяхното съществуване. Но те правят несъстоятелно тълкуването на даден симптом.

Ние тълкуваме само симптома в неговото качество и субективно проявление. Какви физиологични, морфологични, химични, нервни или други причинни вериги са използвани за реализирането на симптома не влияе върху значението му. За да се вникне в съдържанието, важно е само, че нещо е - и как е - а не защо е.


ВРЕМЕВО КАЧЕСТВО НА СИМПТОМАТИКАТА

Колкото безинтересно е времевото минало за нашите въпроси, толкова интересно и изразително е времевото поле при появяването на даден симптом. Точният момент във времето, в който възниква симптомът, може да ни даде важна информация за проблемната сфера, която се изразява чрез него.

Всички събития, протичащи в синхрон с появата на един симптом, образуват рамката на симптоматиката и трябва да се вземат под внимание.

При това не става дума да се съобразяваме само с външните събития, а преди всичко да възприемаме вътрешните процеси. Какви мисли, теми и фантазии са ни вълнували в момента, в който се е появил симптомът? В какво настроение сме били? Настъпили ли са някакви промени в живота ни, узнали ли сме някакви новини?

При това нерядко именно събитията, окачествявани като незначителни и маловажни, в действителност са се оказвали решаващи. Тъй като в симптома се проявява една потисната област, всички свързани с това събития също се „потискат" и съответно се подценяват.

Общо взето, това не са големите неща в живота, защото с тях човек обикновено се занимава съзнателно. Дребните, безобидни неща от всекидневието обаче често отприщват потисканите проблемни сфери.

Остри симптоми като настинка, гадене, стомашно разстройство, киселини, главоболие, на­ранявания и други подобни се проявяват много точно във времето.

Струва си да се постави въпросът какво сме правили, мислили или сме си фантазирали тъкмо в този момент.

Зададем ли си сами въпроса за взаимовръзката, добре е да се вгледаме внимателно в първата, спонтанно възникнала идея, а не да я отхвърлим набързо като несъществена.