Статията е докладвана на Научната конференция "Българската държавност в Европа навечерието на своя 20-ти век", София, аулата на Софийски университет, 18-20 март 2005 год.

ИЗСЛЕДВАНЕ ВЪРХУ ПРАБЪЛГАРСКИТЕ НАЗВАНИЯ НА ПЛАНЕТИТЕ -БОГОВЕ СЪГЛАСНО РОЗЕТАТА ОТ ПЛИСКА

Иван Танев Иванов

  РЕЗЮМЕ. Предлага се нов прочит на рунните знаци върху розетата от Плиска от който се получават достоверни названия на планетите-богове в езика на прабългарите. Това са АНИШЪР (Юпитер), УОН (Венера), САН (Сатурн), ТЕ (Марс), СОН (Слънце), ВЕШ (Месец) и КХЕ (Меркурий). Названията АНИШЪР и УОН почти съвпадат с известните имена от българския фолклор, Янкул за Юпитер и Яна за Венера. Древните названия за Юпитер при поляците (Yęsza - Йенша) и албанците (Enjte - Енйете) са много близки до Анишър и вероятно са заимствани от прабългарите. Прабългарското АНИШЪР съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. Три от прабългарските названия почти съвпадат със съответните названия от старогерманската и латинска митологии, САН – Sam за Сатурн, ТЕ – Тiu за Марс и УОН – Venus, Van за Венера. Прабългарското название на Слънцето, СОН е близко до това в повечето древни европейски езици (Сонце, Sun, Sonne). Предлага се и нов прочит на раннохристиянския български надпис от с. Басараб – Северна Добруджа, в който се откриват същите прабългарски названия. Надписът се чете: УОНЧУ (Месеца), СОН (Слънцето), АНСИР (Юпитер), УОН (Венера) и т.н. се управляват от Исус Христос.

Намереният през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [1] седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение у никого. Броят на лъчите на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят, който ги е почитал като богове. Първоначално В. Бешевлиев [2] допуска, че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца.

Знаците върху звездата от Плиска са превъзходно изографисани, като краищата на всяка отсечка по тях е отбелязана с перпендикулярни черти. В геометрично отношение, звездата е много точно изчислена и оразмерена [3]. Това внимателно очертаване на знаците и лъчите, както и нивото на използваната производствена технология (матрично отливане на звездата от разтопен бронз) говорят в полза на представата, че звездата е продукт на масово и висококачествено производство.

По мое мнение най - сполучлив опит да се свържат отделните лъчи на розетата с известните планети е направил А. Алексиев - Хофарт [4]. Той приема знака “+” върху един от лъчите като знак на Слънцето, което в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [5] изглежда напълно обосновано. На останалите лъчи на розетата са приписани планети съгласно известния планетарния модел (фиг. 1). Получената последователност от знаци на планетите съвпада с известните планетарни модели от библиотеката на Ашурбанипал и този на Зелотин от XVI в. [4], а също съвпада с поредността на планентните кръгове при древните индийски и арабски астролози [6].

Фиг. 1. Седмолъчната звезда от Плиска, разшифровката на външните символи е съгласно планетарния модел  [4].  За всеки лъч, в основата е даден кирилизираният текст на думата, изписана с прабългарски руни в посока от периферията към центъра. 

Всички изследователи приемат, че върху всеки един лъч на звездата от Плиска има по два рунни знака. Повечето изследователи допускат, че всяка една от седемте планети е обозначена посредством съответен знак от външния кръг знаци. Ролята на знаците от вътрешния кръг е неясна. Някои автори предполагат, че знаците служат като фонеми, букви [7], други оприличават тези знаци на идеограми [8]. На тази основа са правени много, но засега неубедителни опити да се разчетат знаците върху розетата.

Руните, изписани по лъчите на розетата съвпадат с тези, използвани широко от аланите и касогите, при които те са имали значение на буквена писменост. Руският изследовател Турчанинов определи фонетичната стойност на 20 такива знака и разчете няколко надписа, между които надписа АЛАНУИ КАН - канът на аланите (виж таблиците в края на статията). По-късно, подобни знаци бяха открити и при прабългарите, използвани както в предхристиянската епоха, така и отчасти след това, които веднага бяха характеризирани като тюрски. В последствие се установи, че тези рунни знаци са от алано-касожки тип и че са използвани от прабългарите в много по-голяма степен, отколкото при аланите. Някои български историци считат, че прабългарите са използвали такива рунни знаци и в ролята им на родови, занаятчийски и култови дамги, което е неоспоримо. Обаче, открити са много надписи на кирилица или с гръцка писменост, в които отделни букви са заместени със съответни руни. Има и цели думи и даже фрази, изписани с такива руни. Да се отрича повече ролята на прабългарските руни като писмени знаци вече е невъзможно.    

Хипотезата, че върху всеки лъч от звездата от Плиска е изписана с руни по една дума или поне началните срички на една дума, представляваща название на съответната планета е изказана по-рано от П. Добрев [7]. При него обаче Слънцето се поставя на мястото на Юпитер и се използва не планетарния, а т.н. хармоничен модел, при който планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата, който е рядко прилаган модел от древните астрономи.

На същата Фиг.1 е представен нашият нов прочит на рунните  знаци от звездата от Плиска, при който е използван планетарния модел и Слънцето е поставено на мястото на знака “+” , съглсно [4]. Приема се, че тези знаци са букви със съответна, вече добре установена фонетична стойност, взети от [5]. Освен това за пръв път е взето пред вид, че (по мое мнение) върху лъча, отговарящ на планетата Юпитер има не два, а три знака. Най-външният трети знак представлява стрелка и заедно със средния лъч на стоящата по-долу буква “ш”образува лигатура на буквата “ан”. Макар че дясното рамо на тази стрелка е малко изтрито, лявото рамо е много добре очертано (виж снимката в [5], Приложения, фиг. 9а и 9б, също и [3]). Получените фонетични транскрипции на рунните знаци са дадени в таблица 1. Транскрипцията на рунните знаци е дадена в таблиците в края на статията.

За много древни народи, например китайците, Юпитер е “господар на времето” във връзка с неговия 12-годишен цикъл на въртене около Слънцето и от тук маркирането на неговия ход по еклиптиката с 12 съзвездия. При древните българи това е още повече подчертано чрез структурата на техния цикличен календар, в който най-голямата единица за време е една юпитерова година, съдържаща 12 слънчеви години, всяка от които има по 12 месеца. Това обяснява защо наименованието на Юпитер като главна планета е изписано с три руни и три лигатури, с което се предава вероятно пълната форма на неговото наименование АНИШЪР.

Таблица 1. Фонетична транскрипция на рунните надписи и предполагаеми пълни форми на наименованията на планетите според звездата от Плиска.

Юпитер бил наричан от древните индийци Ангирас, а от арабите – Ал мущтари. Съгласно П. Добрев [7], в древния свят е широко разпространено наименованието на Юпитер ЙЕН или ЙАН. Всички тези наименования на Юпитер са много близки до прабългарското Анишър. В българските народни песни и предания Юпитер се възпява под името Янкул, което може да се изведе от Анишър. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош  се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [9]. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък (табл. 2) се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Тези названия, полското Yęsza и албанското Enjte могат да се разглеждат като пряка заемка от езика на прабългарите, тъй като тогавашните поляци и предците на албанците са преки съседи на прабългарската държава. Това показва, че за разлика от Тангра, от когото няма никакви следи, митологичната фигура Анишър е съществувала реално в религиозното съзнание на ранните българи.  

В митологията на акадците, едни от главните богове са Аншар – богът на гръмотевиците и Кишар. Те са бащата и майката на бога на небето Ану (при шумерите Ан). В по-късната Асирия, акадският бог Аншар бил възприет и отъждествен с главния асирийски бог Ашур и се превърнал във върховен бог, стоящ по-високо даже и от Мардук [Мифологический словарь / Гл. ред. Е. М. Мелетинский. Советская энциклопедия, Москва, 1990 г.- 672 с. ]. В асирийската версия на древната месопотамска поема “Енума елиш” (1-то хилядолетие пр. н. е.), главният герой вече не е Мардук, както е във вавилонската версия, а Аншар – Ашшур, богът на гърма и светкавицата.