Инсталация Trash People /Хора от смет/ на художника Ханс Юрген Шулт срщу Кьолнския събор, май 2006
Съвременно сметище в градчето Барним, провинция Бранденбург, Германия
Стари автомобили гният в река, тровейки водата в щата Уайоминг, САЩ
Стачката на сметосъбирачите в Неапол, Италия, доведе до колапс на уличното движение
Филипинско момче търси нещо полезно в сметта, плаваща в Манилския залив

Кризата със софийския боклук продължава. В очакване да бъде решена с построяването на лелеяния завод можем да потърсим утеха във факта, че проблемът не е само наш, български, а световен. Списание „Вокруг света" прави опит да го проследи исторически

Всички представители на нашия еволюционен клон – от австралопитека до кроманьонеца (човека от съвременен тип), са били номади. Местели се по достатъчно голяма територия, така че следите от тяхната дейност до следващото им връщане на същото място били заличавани по естествен път.

След „неолитната революция", когато хората престават да разчитат само на това, което могат да вземат от природата, а сами започват да произвеждат продукти, нещата се променят. Закрепват се към земята, обзавеждат се с постоянни жилища и се изправят пред проблема с отпадъците. Сметта от неолитните селища е може би най-богатият източник на информация за бита на хората, които са я оставили.

По онова време започват да се появяват, макар и ограничено, непознати в природата материали – най-напред керамика, след това и метали. До един момент това няма особени последици: отломките от счупените съдове и парчетата тухли оставали да лежат в земята хилядолетия, без да взаимодействат с околната среда. Медта и бронзът пък били прекалено скъпи, за да бъдат захвърлени с лека ръка на сметището. Най-големи проблеми създавали органичните отпадъци – остатъците от храна и екскрементите. На един определен етап големите селища ги бълват толкова бързо, че екочистачите, спътници на човека – микроорганизми, гризачи, насекоми и др., не смогват да ги преработват – налага се да им се търси място извън обитаемото пространство.

Главните градове на най-древната (доарийска) индийска цивилизация – Харапска и Мохенджо-Даро, използват канализация. По-късно тя, наред с градските бунища за твърди отпадъци, става задължителен атрибут на всеки древен мегаполис – от Вавилон до Рим. Това обаче се отнася за мегаполисите. В по-малките селища всяко домакинство се справяло само със своите отпадъци. Хранителните отпадъци отивали за храна на домашния добитък, най-вече на свинете. За същата цел, както и за постилка, пък била използвана сламата. Счупеният инвентар, остатъците от строителни материали и други дървесни отпадъци влизали в студено време в печката. С животинския тор се подобрявало качеството на почвата в нивите и градините. В някои страни от Далечния изток като тор били използвани и човешки отходни нечистотии. В Европа те били отвеждани – заедно с течните, в специално изкопани ями, но в крайна сметка попадали пак в земята.

Това, което не можело да бъде закопано или изгорено, било изнасяно извън пределите на присвоеното от човека пространство. Тъй като отпадъците били струпвани по неговите граници, сметищата придобиват допълнителен културен смисъл. Превръщат се в разграничителни знаци, нагледен израз на мислената разделителна линия, прокарвана от хората между собствено и чуждо. На зони било разделяно и собственото пространство: домът бил ядрото спрямо двора, дворът и градината – спрямо територията на селото. По-нататък следвали селската мера и ливадите, гората, реката и т.н. Границите на различните зони били белязани от различни по вид отпадъци. Стопанката можела, без да се замисли, да изхвърли на двора това, което е помела в стаята, или да излее от верандата съд с помия. Но се вбесявала, ако някоя съседка оскверни нейната територия със своя смет. Тази практика за справяне с отпадъците се прилага масово и днес. В много страни в Северна Африка могат да се видят селища с чисто пометени улици и насипи от отпадъци по периферията.

Споменатата канализация съществува в големите градове до един момент. През Средновековието, а дори и през Ренесанса в най-големите столици на цивилизованите страни начините за справяне със сметта са същите, както в затънтените селца – изнасяна е извън пределите на „собственото" пространство. За бедняка това означавало да я изхвърли на улицата. Един от най-мръсните градове бил Париж. Улиците тънели в хранителни отпадъци и помия, домакините изтупвали дюшеците, гъмжащи от гадинки, току пред самия параден вход на „Гранд опера". Обичайно явление било върху главите на минувачите да полетят от някой прозорец нечистотии, изсипани от нощно гърне.

През периода 1820-1830 френската столица изостава значително в това отношение от другите големи европейски градове. Самите парижани вече започват да си дават сметка, че така не бива да продължава. Градът се опитва да предприеме мерки за почистване на улиците – по средата на платното започнали да се правят специални улеи за отточните води, но те пък създавали други проблеми.

Твърдите отпадъци били законна плячка на 2-те хиляди вехтошари, ровещи неуморно в градската смет. Извличали от нея всичко, което можело да бъде продадено. Фабриките за стъкло и за хартия охотно приемали вторичните суровини. Дейността на този своеобразен цех може да се смята за първото разделно сметосъбиране. Вехтошарите се съпротивлявали упорито на всички опити на властите да въведат централизирано извозване на сметта извън пределите на града. През 1832 дори се стига до открит бунт с улични боеве.

Едва през последните трийсетина години на ХІХ век в европейските столици се появява истинска канализация от съвременен тип. Сметищата обаче дълго още остават място, където отпадъците се трупат без каквато и да било обработка. Подложени са единствено на естествените процеси на биологично разлагане и на дейността на споменатите вехтошари, които през 1880 в Париж наброяват 15 000 души.

Към средата на ХХ век големите градове започват да се разрастват стремително, още по-бързо расте производството на отпадъци на глава от населението. Обществото на всеобщото благоденствие в Европа и Америка се гради върху основата на непрекъснатия растеж на материалното производство. А както е известно, всяка произведена вещ рано или късно се превръща в отпадък. При това устремилото се към новостите тогавашно общество гледа да се избави от старите вещи много преди да са се износили физически.

Наред с другото по това време в развитите страни нахлуват масово във всекидневна употреба изделията от полимери: отначало от каучук и ебонит, след това от капрон, а по-късно от пластмаси. За разлика от повечето традиционни материали полимерите не гният, не ръждясват, а дори и да се окислят от атмосферния въздух, това засяга само повърхностния слой. По тази причина производството на отпадъци се увеличава рязко, а разлагането им се забавя значително. Планините от смет растат бързо, а свободната земя, особено около градовете, намалява. И то не само в гъстонаселените европейски страни или в Япония, но и в безкрайната някога Америка. Все по-видимо се очертава перспективата за живот на бунище.

През 1972 Денис и Донела Медоуз и Йорген Рандерс представят в Римския клуб своя доклад за пределите на растежа. Документът е печален сценарий на социално-икономическата съдба, която очаква човечеството, ако бъдат запазени наблюдаваните по това време тенденции. Фатални според доклада ще се окажат изчерпването на природните ресурси и неконтролируемото увеличаване на отпадъците. Авторите имат предвид на първо място промишлените замърсявания на атмосферата и водата. На твърдите битови отпадъци отреждат относително неголяма, но психологически важна роля.

Най-големият проблем със сметта е този, че дори компостирана, обеззаразена, с намалена маса, след като е отдала част от обема си във вид на филтрат и газ, максимално уплътнена, тя заема много място. И то завинаги, защото дори и рекултивирани, бившите депа за смет не се котират добре на пазара на терени за заселване. Никой не би искал да строи на такова място нито жилища, нито обществени сгради. Дори съседството с бивше сметище сваля цената на недвижимите имоти.

При тези обстоятелства спасителната идея за заводи, изгарящи отпадъците, е посрещната с ентусиазъм във всички развити страни. През 1980-1990 в цяла Европа започват да се строят такива заводи. Но и те за съжаление се оказват възможно, но не и радикално решение. При изгарянето могат да се образуват изключително опасни отрови. Огънят е безсилен да обезвреди например тежките метали. Те остават токсични във всички свои съединения и при изгарянето част от тях могат да преминат в летлива форма, замърсявайки атмосферата. Спазването на някакви норми на екологична безопасност оскъпява цялата схема. Освен това и при най-интензивното изгаряне остават шлаки. Те наистина са само около 10% от първоначалния обем на изгорените отпадъци, но все пак трябва да бъдат погребани някъде.

Построените заводи продължават да работят, но популярността им намалява. В действащите заводи във Франция – 112 на брой, се изгарят около 10% от всички отпадъци в страната. В 5-милионна Финландия има само 1 завод, и то само за изгаряне на т. нар. опашки – отпадъците, за чието преработване изобщо няма технология или пък разходите за това биха били прекалено големи.

Високо се оценява ефектът на утилизацията – оползотворяването на сметта. По преценка на „Грийнпийс" 35-45% от градския боклук могат да бъдат използвани като вторични суровини с икономическа изгода. Около 30% са хранителните и други биологични отпадъци, подходящи за производството на биогаз и компост. 20-30% остават за „опашките". Утилизацията обаче изисква разделно сметосъбиране, а жителите не на всички страни са дозрели за това.

Образец за подражание са дисциплинираните германци. Те разпределят грижливо метал, пластмаса, хартия, стъкло (стъклото се разделя дори по цвят). Някъде отпадъците се събират смесено и се сортират след това в специални предприятия. В мултикултурното общество на САЩ например разделното сметосъбиране се прилага само в отделни, неголеми градове.

Парите от боклука не миришат

През 50-60-те години на ХХ век семейството на италианския мафиот Карло Гамбино се възползва от контрола си над шофьорите на камиони, за да придобие влияние върху компаниите, извозващи сметта. За коза ностра боклукът става легален бизнес за пране на мръсни пари от хазарт, финансови машинации и др. Мафиотите в този бизнес са известни като екомафия. За последните 10 години те са се обогатили със $159 млрд. Един от тях, с красноречивото прозвище Крал Мидас, заявява гордо: „Аз превръщам сметта в злато."

В Пекин около 82 000 селски мигранти търсят по сметищата полезни отпадъци и ги продават на фабриките, преработващи вторични суровини, в съседните провинции. От техните среди са се издигнали „боклукчийски крале", отворили собствени преработващи предприятия. Около 1/4 от всички твърди муниципални отпадъци (Municipal Solid Waste) на Пекин отиват в ръцете на сметосъбирачи, които извозват с велосипеди на 3 колела картони, ламарини и др., а от ресторантите – котли с хранителни отпадъци за свинете и остатъци от растителни масла за сапун.

Един от тях – Ду Маосян, пристигнал в китайската столица без пукната пара в джоба. След 2 години ровене в сметищата си купил количка с педали, започнал да се занимава с препродажба на полезни отпадъци и да наема свои земляци от провинция Съчуан. Заемайки позиция на върха на сметопирамидата, Ду печели добре. Миналата година е регистрирал собствена компания.

В САЩ мафията контролира сметосъбирането открай време. Според доклад на Конгреса на САЩ от 1986 тя запазва позициите си на монополист, като подкупва чиновници и заплашва конкуренцията.

Какво има на боклука

Ето какво изхвърля за година едно 4-членно средностатистическо руско семейство:

Опасни битови отпадъци:

• изхвърлен стар компютър – 6,8 кг силикон, 6,3 кг пластмаси, 5,6 кг желязо, 3,8 кг алуминий, 1,9 кг бронз, 1,7 кг силиций, 0,6 кг цинк, по около 0,2 кг олово и никел, а така също магнезий, арсен, живак, иридий; изхвърлената батерия заразява 20 м3 смет, тъй като съдържа соли на тежки метали и различни химикали
• 3,5 кг стари дрехи
• Почти 1,5 кг метални опаковки
• Приблизително 3,5 кг обувки
• 1000 броя стъклени бутилки
• 3 кг алуминиево фолио
• 100 кг хартия
• 150 кг различни пластмаси