 Древногръцкия философ Платон в трудовете си „Диалози“ пише, че атлантите „сами са си докарали белята“. Но разказа му прекъсва и не разкрива тайната на трагедията. Възможно е да я е разгадал американския ясновидец Едгар Кейси, който в транс е наблюдавал видения от отдавна изчезнали светове.
Според него, „атлантите са използвали кристали за мирски и духовни цели“. В своите откровения Кейси видял голяма зала в храма на Посейдон, наречена „Зала на света“. В нея се пазел главния кристал на Атлантида – Туаой (Tuaoi), тоест „Огненият камък“. Имал цилиндрична форма, върхът му поглъщал слънчевата енергия и я акумулирал в центъра.
Първият кристал бил подарен на атлантите от представители на извънземни цивилизации, които предупредили, че трябва да внимават с тях, защото имат страшна разрушителна сила. Като цяло кристалите представлявали акумулатори на слънчево излъчване и звездна светлина. Акумулирали и енергията на Земята, а лъчите им прогаряли мощни стени. Именно благодарение на това атлантите издигнали дворци, храмове и развили екстрасензорни способности.
Изявленията на Кейси били посрещнати от учените с голяма доза скептицизъм. Но скоро открили потвърждения за казаното: Юлий Цезар в своите „Записки за Галската война“ пише, че някакъв жрец-друид му разказал за предците на галите, пристигнали в Европа от „Острова на кристалните кули“. Съгласно преданието стъкленият им дворец се издигал посред морето някъде в центъра на Атлантика. Около него минавали кораби, но тези, които се опитвали да се приближат, загивали: някакви невидими сили прихващали кораба и той изчезвал завинаги.
Митът доживял до Средновековието: в келтските саги тази необяснима сила е наречена „вълшебна паяжина“. Един от героите в сагите успял да се измъкне от Стъкления дом и да се върне у дома. Струвало му се, че е прекарал в двореца само три дни, а в родината му минали цели тридесет години!
Съществува легенда, че част от спасилите се атланти са избягали в Тибет. В тибетските народи е съхранено предание за гигантски пирамиди, увенчани с големи планински кристали, служещи като антени за приемането на живителна енергия от космоса.
През 1970 г. доктор Рей Браун заминал на почивка на остров Бари, намиращ се близо до Бахамските острови. Ученият бил любител на подводното плуване. Веднъж, когато се гмурнал, какво било неговото изумление когато открил на голяма дълбочина добре съхранена пирамида, съоръжена с неизвестна техника. Сред пръти и обтегачи се намирал кристал.
Когато Браун се опитал да го вземе със себе си, чул вътрешен предупредителен глас. И все пак го издигнал на повърхността. В течение на пет години Рей Браун всячески криел находката. Но през 1975 г. все пак решил да го покаже на конгрес на психиатрите в САЩ. Психоложката от Ню Йорк Елизабет Бейкън, след разглеждането на кристала, внезапно получила от камъка съобщение за неговата принадлежност… египетския бог на смъртта Тот!
След няколко години на дъното на Саргасово море били открити високоенергетични кристали от неизвестен произход. С излъчванията си те дематериализирали хора и кораби. Не се изключва аномалиите в района на Бермудския триъгълник да са възникнали вследствие на въздействието на този енергиен комплекс. Едгар Кейси е предупреждавал корабите за опасност в района на Бермудите, защото според него, пагубната енергия на кристалите действа и в наши дни. Именно затова се наблюдава така нареченият „парадокс на времето и пространството“.
Американският ежедневник „News“ пише за удивително произшествие с американска подводница, плаваща в „триъгълника“ на дълбочина 200 фута (70 м). Матросите чули странен шум зад борда и почувствали вибрация, продължила около минута. А след това целия екипаж… се състарил за миг. Но най-чудното се изяснило след изплуването на повърхността: оказало се, че подводницата се намира в…Индийския океан на 300 мили от източното крайбрежие на Африка и на 10 000 мили от Бермудите! Напълно е възможно странното явление да е станало под въздействието на енергиийните кристали на атлантите, скрити спрямо твърденията на Кейси, на дъното на морето на изток от остров Андрос на дълбочина 1500 метра.
Американски хидрологичен кораб открил на дъното на Бермудския триъгълник огромна пирамида – три пъти по-голяма от известната пирамида на Хеопс! Съдейки по ехосигнала, отражаващ се от повърхността и, тя е изградена от кубове материал, приличащ на стъкло или полирана керамика. Чудното е, че те се оказали абсолютно чисти и гладки, което съвсем не е характерно за обект, намиращ се на дъното на океана.
През 1995 г. изследователят от университета в Минесота Марк Хамонс и колегата му Джефри Кейт заявяват, че атлантите са… извънземни, вселили се в човешки тела! За общуване и придвижване използвали телепатия и левитация, а също така разполагали и с високоразвити технологии на базата на енергетичните кристали, парчета от които и сега лежат на дъното на Бермудския триъгълник. Те и досега си изпускат опасни лъчи. По всяка вероятност с тях са свързани и многобройните изчезвания на кораби в този район. Живи хора сякаш се „освобождават“ от телата си и преминават в тънкия астрален свят. По-слабите лъчи изменят психиката, като предизвикват халюцинации.
През 1999 г. участница в едно от необяснимите произшествия станала Шенън Брейси от Нова Зеландия, решила да пресече сама с яхта Тихия океан. Ето какво разказва на журналистите: „Когато се приближих до Бермудите, се случи нещо страшно. На обяд, когато се намирах в рубката, морската повърхност се покри с мъгла. Скоро започна истинска буря, а мъглата се сгъсти толкова, че видимостта стана нулева. И покрай мен се появиха… призраци! Хора в матроски униформи, жени със скръбни лица и плачещи деца. Разбрах, че всички те отдавна са мъртви и изпитах от това вледеняващ ужас. Изведнъж видях починалия си мъж: протягаше към мен ръце. В този момент загубих съзнание.“
Когато Шенън се събудила, часовникът в рубката показвал полунощ. Оказва се, че жената е била в безсъзнание цели дванадесет часа!
Всички тези факти свидетелстват, че главния кристал на Атлантида е съхранен в работно състояние. Той лежи на голяма дълбочина в центъра на Бермудския триъгълник и продължава своето загадъчно въздействие.
Подземните храмове на атлантите
Почти във всяка страна могат да ви разкажат за обширни подземия, съществуващи в този или онзи район, и за загадъчни случаи, случили се с онези, които са се опитали да ги посетят. Особено богата на подобни съобщения е  Южна Америка, континент на вълнуващи открития и поразителни исторически тайни.
Пещерата на духовете
В Перу, недалеч от пустинята Наска, известна със своите колосални рисунки, видими само от небето, съществуват пещери, които според поверието на местното население, се обитават от подземни духове. Повечето входове на тези пещери са преградени с многотонни каменни блокове. Изследване на пещерите станало възможно едва през 1971 г., след като е бил пробит проход в един такъв блок…
Спелеолозите дълго се провирали по объркани ходове, докато накрая не достигнали до огромна зала, вероятно някога служила като място за религиозни церемонии. Неизвестните каменоделци покрили пода и с геометрични орнаменти, на полираните стени издялали рисунки и знаци, напомнящи йероглифи. В центъра и се намирали 98 каменни олтари, приличащи на жертвеници на маите. На всеки олтар бил издялан канал за оттичане на кръвта. От залата на различни страни тръгвали тунели. Някои от тях били запълнени с човешки останки. Най-дългият тунел стигал до океана и влизал под водата. Що за хора са построили залата и тунелите – никой не знае.
Трагедията под Куско
Изобилстват от тайнствени подземия и околностите на свещения град на инките Куско. През 1952 г. група изследователи от Франция и САЩ се спускат в едно от тях. Не се готвели да се задържат дълго там и взели провизии само за пет дни. Но се наложило да чакат две седмици докато накрая, на повърхността не се добрал единствения останал жив член на групата – французинът Филип Ламонтиер. Бил в крайно изтощено състояние и почти нищо не помнел. При това му открили признаци на зараза с бубонна чума.
От несвързаните му бръщолевения успели да разберат, че пещерите открили погребения на древни царе и множество изделия от злато. Със скъпоценности били запълнени десетки зали, но те изобилствали от капани, в един от който паднали спелеолозите. Под тях изведнъж се разделили плочите и паднали в пропаст. Ламонтиер оживял благодарение на това, че бил изостанал. За доказателство на разказа му послужил златен царевичен кочан, изкусно направен от древните майстори. Сега този кочан е експониран в музея на град Лима.
Невероятна находка
Властите се постарали да засекретят информацията за трагедията в подземията под Куско. В местната преса се появили само няколко кратки бележки. В тях не се казвало нищо за златния мамул, но слуховете бързо се разпространили сред населението и стотици хора се устремили към пещерите в търсене на златото. В течение на няколко месеца без вест пропаднали повече от двеста души, а малцината, които успяли да се доберат до повърхността, носели чума. Обезпокоените от възможността за епидемия власти на Перу наложили забрана върху проникването в пещерите, а входовете им били зазидани.
Едва в началото на двадесет и първи век авторитетният изследовател на цивилизацията на инките доктор Раул Сентено се опитал да повтори пътя на изчезналата експедиция. Не успял да получи разрешение да попадне в подземията, затова подкупил охраната, дежуряща пред древния храм на няколко километра от Куско, където се намирал входа на един от тунелите. Групата от шест опитни спелеолога начело със Сентено проникнала в помещението под гробницата, счупила катинара на стоманената решетка и тръгнала по дългия тесен коридор, който приличал повече на част от вентилационна система, както по-късно писал Сентено.
Свърнали в странични входове и спускайки се все по-ниско, изследователите се оказали в тунел, пода на който бил покрит с равни каменни плочи, а стените облицовани със сребрист метал. Спелеолозите отчупили малко парче от облицовката. Изследването му показало, че металът по своята структура прилича на алуминий. Находката изглеждала съвършено невероятна. Нито един учен не можел да си обясни как алуминият е попаднал в предисторическия лабиринт.
По-надалеч да минат по „алуминиевия“ тунел не успели. След стотина метра той се смалил дотолкова, че на спелеолозите им се наложило да се върнат назад. Експедицията престояла под земята малко и изследвала, според мнението на Сентено, само малка част от подземния комплекс. Погребения и съкровищници не са открити, но Сентено е уверен, че откриването им предстои.
„Потомците на атлантите“
През 1991 г. група английски и бразилски спелеолози прониква в пещери, които се намират в района на река Риу Синжу, приток на Амазонка. През 1925 г. по тези места безследно е изчезнала експедицията на известния изследовател Пърси Фосет, който в течение на няколко години по задание на Английското географско общество изучавал този труднодостъпен район на Бразилия. Според сведенията на изследователя в местните джунгли живее загадъчно племе от светлокожи индианци, обитаващи дълбоки пещери, входовете на които щателно крият. Така че не се изключва пещерите в заливите на Риу Синжу да са подземните жилища на същите тези индианци, за които е писал Фосет.
Въобще легендите за съществуването на загубени градове и препълнени със съкровища подземия са разпространени сред изследователите и пътешествениците. Предполага се, че тези градове и подземия са създадени от оцелели жители на Атлантида, които след катастрофата, унищожила острова им, са се добрали до континента. Фосет смятал, че „белите индианци“ са подивели потомци на атлантите. Отначало те живеели в градовете, руините на които според неговото мнение и сега могат да се срещнат в бразилските дебри, но по-късно, под натиска на околните им племена, влезнали в подземните пещери, отнасяйки със себе си всичко ценно, останало им от предците.
Галерия с пауни
Пещерите в заливите на Риу Синжу се оказали много красиви. От сводовете се проточвали сталактити с всевъзможни цветове, стените били покрити с яркочервена и жълта плесен, образуващи кръгове, често падали ручеи. Но никакви човешки следи не срещнали спелеолозите по пътя си. Но на дълбочина от седемдесет метра пътят им бил преграден от каменна плоча. Повърхността и, за разлика от останалите, била гладка, което навеждало на мисълта за изкуствен произход. С помощта на лебедки преместили камъка от мястото му. Оказало се, че тя стояла върху каменни шарнири, които действали като вратни панти. Зад плочата се намирал прав и дълъг, слизащ надолу под малък ъгъл тунел.
Спелеолозите осветили тунела с мощни прожектори. Стените на коридора били облицовани с плътно долепващи се една до друга каменни плочи. На пода имало два канала. Наложило се мнението, че те са използвани като релси, по които са се движели колелата на товарни вагонетки, подобно на тези във въгледобивните рудници.
Съобщението за откритието на древната галерия предизвикало много шум и заинтересувало учените от цял свят. През 1995г. в пещерите под Риу Синжу се спуснала нова експедиция. Тя направила фотоснимки в галерията с пауни и изследвала свързаните коридори, изобилстващи от пещери, езера и даже цели реки. Коридорите се разпростирали на повече от сто километра и се съединявали с океана: в пещерите, до които се добрали изследователите, водата била солена. Но да изследва целия подземен комплекс и да установи къде завършват тунелите, не успяла и тази експедиция.
Завесата на тайната
 Въз основа на получените сведения учените направили извод, че за създаването на подземните галерии в района на Риу Синжу, са били нужни знания, недостъпни за дивите обитатели на Амазония. Не са могли да ги изработят и инките, властта на които над местните земи била кратка и чисто номинална. Освен това, както установили зоолозите, птиците изобразени на плочите, не са известни в Южна Америка.
Някои изследователи след Фосет побързали да обявят находките в галериите под Риу Синжу за веществени следи от цивилизацията на атлантите. Други, например като известният перуански специалист по древни култури Хорхе Перес, смятат, че тези галерии, конструирани в доинкската епоха, са дело на същите тези, които са издигнали Тиауанако и прочие мегалитни паметници. В едно са единодушни почти всички специалисти: подземните галерии, както и храмовите комплекси Куско и Тиауанако, а така също и циклопичните рисунки в пустинята Наска, са изградени с религиозни цели.
По повод на пещерите има интересно свидетелство на испанския хронист от XVI век Кристобал де Молина. Той съобщава за разпространената сред коренното индианско население легенда за всемогъщия Баща на Човечеството, който завършил акта на сътворение на всичко съществуващо на Земята, влезнал в своя подземен свят. Аналогични митове за подземни богове има в Китай и сред народите на Сибир.
Наскоро пристигна съобщение за поредния опит за проникване в пещерите под Куско. Опитът се оказа неуспешен: подкопаването на преградите на тунела довели до срутване. Остава да се надяваме, че бъдещите археолози ще имат повече късмет от предшествениците си и завесата на тайната над южноамериканските пещери накрая ще се вдигне.
Източник: mysticolors.com
Добавете тази страница към любимата Ви социална мрежа, към любими, отметки....
|
