Тайгата на Коми. Само който е видял тази безбрежна гора от самолет, може да си представи какво представлява Удорската тайга. Едно огромно, зелено море, от което спасение няма. Тук през 70-те години работиха хиляди българи с единствената цел да спечелят пари за по едно жигули. В тайгата те заприличваха на духове - мръсни, брадясали, в тъмнозелените си скафандри от пресовано кече и 55-и номер валенки. Тайгата превръщаше тези хора в каторжници и малко по малко ги обсебваше. Те живееха в тази необятна гора и се връщаха с вертолет или с някое допотопно КВЗ в дървените бросчатки, колкото да се изкъпят и да се напият до смърт.

Българи в дивата тайга на Коми! Колкото и странно да звучи, в ония години това беше огромната надежда да си купиш кола, без да чакаш ред повече от десет години за един скапан москвич. Тато се беше смилил и подписал 56-о постановление на Министерския съвет, което даваше право на българите - комяци, да си купят кола, без да чакат ред и без предварителни вноски. И всичко това с цената на живота на някои от безразсъдните нашенци. Трима от тях се изпозастреляха един друг заради далавери. Други осем станаха жертва на собственото си безумие да влязат в бездънната северна река Мезен, а петима превъртяха и си туриха въжето на врата. Имаше и такива, които стиснаха очите и потънаха във фургоните на Железния град, където правеха разюздани оргии с осъдените на доживотна каторга рускини.

Вече не знам дали има българин, който да се е върнал с добър спомен от тайгата на Коми. Аз лично нямам такъв. Три напълно загубени от живота ми години. Но помня нещо странно, нещо, което и до ден днешен кара косите ми да настръхват - Долината на смъртта. Проклетото място, където изчезнаха двама от моите приятели и не се върнаха, за да разкажат какво са видели там.

ългаринът е любопитна птица. Той иска всичко да види, да пипне, да помирише. За проклетото място се говореше шепнешком. То се намираше на границата на Коми в началото на Уралските възвишения. Говореше се, че тук изчезват хора и животни и никой не знае какво става с тях. В местния вестник се появиха публикации, че на това място през 1965-а е изчезнала цяла експедиция от 8 човека. По-късно спасителите намерили двама от тях, но труповете им били зелени - без очи и уши, със страшно изражение на лицето.

Още по-странно е, че няколко месеца по-късно при неизяснени обстоятелства загинал и фотографът, който снимал труповете на тези мъртъвци. Човекът от специалните служби, който водел разследването за изчезналата експедиция, се застрелял с личния си пистолет. Местните хора твърдяха, че нощно време над Долината на мъртвите светели странни светлини, които наподобявали северното сияние. И никой от тях не смееше да припари натам.

През 1978 година във в. “Дружба”- изданието на българите, които работят и учат в СССР, се появи обширна публикация за спасителната акция в Долината на смъртта, водена от д-р Зинаида Елизарова. Там бяха пропаднали четирима московски туристи. Ние се вкаменихме, когато видяхме техните тела, разказва лекарката, те бяха мъртви, но сякаш невидима ръка им беше чупила костите една по една. Д-р Елизарова предполага, че преди смъртта си момчетата са видели нещо много страшно. Лицата им били застинали от ужас.

Двама от родните комяци, бургазлии, се хванаха на бас, че ще отидат до Долината на смъртта и ще се върнат. И няма нищо да им се случи. Тръгнаха в петък, водени от местна комячка, която знаеше на пръсти тайгата. Нито те, нито комячката се върнаха. Никой нищо повече не чу за тези хора.

Всъщност и тайгата може да се нарече Тайгата на смъртта. В това безбрежно зелено море дебнат десетки смъртни опасности. Блатата са толкова много, че ако тръгнеш на дълъг път напосоки, няма как да не попаднеш поне в едно от тях. Ако ти се свърши антикомаринът, рискуваш черните облаци от комари да отровят кръвта ти за няколко часа. Тук няма смъртно наказание. Достатъчно е да съблекат човека гол и да го вържат на едно дърво. Останалото ще свършат комарите. За нула време. От играта изключваме рисовете и мечките, защото те действат на друг принцип - унищожават жертвата за броени минути. Така че никой не знае какво точно се е случило с нашите сънародници. И как е завършил опитът им да разгадаят тайната на онова проклето място.
Но и обектите Усогорск и Благоево, където работеха нашенци, сякаш бяха част от тази долина.

През 1974 г. край Усогорск строителна бригада започна да копае основите на жилищен блок. На около три метра дълбочина греблото загреба човешки кости. Много кости - преброихме около 15 черепа. От Главката веднага разпоредиха спиране на строителните работи. Какви бяха тези кости можехме само да гадаем. Или останки от сталинския лагер, който беше на около два километра от населеното място, или осъдени на смърт хора и избити на това място. На около 5 километра от българските обекти имаше женски лагер, в който бяха настанени осъдени на смърт жени. Едва ли половината от тях оцеляваха в тези сурови условия при минус 50 градуса студ през зимата. Може би това бяха кости на немците, строили тук железопътната линия “Северно сияние”, чиято гара Кослан беше последна. Не само за влака. А и за много нашенци, които не успяха да хванат последния вагон.

И още мистерии...
• През 1992 г. към Долината на смъртта поели десет студенти алпинисти от Санкт Петербург, водени от българина Богдан Тихомиров. Още щом наближили проклетото място, и тренираните и подготвени за това пътуване алпинисти усетили силно главоболие, очите им се замъглили и те не виждали нищо. Наложило се да се върнат обратно, без дори да стъпят на територията на Долината на смъртта.
• Единственият, който се е върнал жив от това ужасно място, е ръководителят на организацията “Космопоиск” от Москва Вадим Чернобровин. Още като стъпил в района на Долината, и се излял дъжд, който не спрял цяла седмица. Това му попречило да стигне до края на ужасното място и той се върнал обратно, защото реките в района излезли от коритата си и той рискувал да загине.