В преданията на много народи по света се срещат истории за странни и необясними вестители на смъртта. Привидения, тайнствени звуци, необичайни животни. На някои места смъртта се предсказва по явилата се неясно откъде глутница черни кучета или призрак на жена, оплакващ нечий, приближаващ финала живот.

Както отбелязва известният английски парапсихолог Д. Спенсър, много шотландски и ирландски семейства имат свои родови вестители на смъртта: у едни – ясно чуващи се стонове в празни стаи, в други – чукане по вратите или по книжните рафтове.

При шотландските графове Ърли-Огилви «семейният» вестител на смъртта в продължение на няколко столетия влизал в ролята на призрачен барабанчик.

Легендата за него произлиза още от средновековните времена. Веднъж посланик на наследствения глава на клана се появил в замъка Огилви с много неприятно съобщение. Разгневените хазаи натъпкали вестителя в барабана му и го хвърлили от стената на замъка. Преди да издъхне барабанчикът обещал на своите палачи, че ще трови живота им с визити от оня свят.

В продължение на няколко столетия невидимият барабанчик преследвал семейство Огилви: зловещият звук на барабана неизменно предшествал смъртта на който и да е от членовете на графския род. И затова, всеки път когато Огилви слушали биенето на невидимия барабан, ги обхващал панически ужас: кой е следващият и кога точно?

Един от най-знаменателните е случаят с мис Далримпл. През от 1844 г. тя била на гости в замъка Кортахи. Още на първата вечер от своето пребиваване в замъка, докато се преобличала за вечеря, внезапно чула биене на барабан някъде под прозореца на стаята й. По време на вечеря гостенката попитала своите домакини – лорд и лейди Огилви, кой е свирил на барабан. За нейно изумление, лорд Ърли пребледнял, а настроението на съпругата му рязко се влошило. Макар и с неохота, домакинята разказала на мис Далримпл фамилната легенда и добавила, че последният път когато хората са чули барабана, умряла първата жена на лорд Ърли.

Шест месеца след това лейди Ърли умряла в Брайтън като оставила бележка в която съобщавала, че звукът на барабана е бил предназначен за нея. Трагичните събития даже породили слуховете, че жената се е самоубила за да не се наруши проклятието, което висяло над рода.

На 19 август 1849 г. звукът от барабан с неясен произход бил чут от един англичанин, който гостувал на лорд Огилви. Гостът се промъквал през блатата към ловната хижа на собственика на замъка когато изведнъж чул музика, на чийто фон постепенно се отделил звукът на барабана. Когато влязъл в ловната хижа, англичанинът разбрал от прислугата, че лорд Огилви му поднася извиненията си за своето спешно отпътуване за Лондон поради заболяването на неговия баща – деветият граф Ърли. На следващия ден дошло съобщението за смъртта на графа.

Смъртта на следващият граф Ърли през 1900 г. също била предшествана от барабанен звук.


«Белите дами» е доста разпространена разновидност на призраците, но «бялата дама» от Прусия е особено известна сред другите привидения, предсказващи появата на смърт. Тя се явявала на членовете на кралското семейство на Прусия – Гогенцаллерн – малко преди някой от тях да умре или да се случи някакво нещастие.

Една от тези истории за «бялата дама» разказва за това как призракът на Фридрих Велики се появил пред своя племенник Фридрих Вилхелм и му поискал да не навлиза във Франция като заплашил, че ако въпреки всичко го направи, ще го посети «бялата дама». След това призракът на Фридрих Велики добавил «А вие знаете какво се случва с тези, които я видят».

Разказват, че «бялата дама» се явила през 1619 г. на тогавашния управник Йохан Сигизмунд, който умрял ден след това. Видели я Стария дворец през 1806 г., немного преди принц Людвиг Пруски да бъде убит.

В Русия императорските семейства са имали свои вестители на смъртта. Когато след посвещението в рицарство Павел I пристигнал при граф Шереметев, който устроил в своя Останкински дворец пищен прием, изпипаните до съвършенство детайли на приема били помрачени от появата на гърбава вещица. Не е ясно какво е казала тя на господаря, който бил помолил да го оставят насаме с гадателката, за която из Москва се носели слухове, че изниква и изчезва от нищото.

Казвали също, че тя се появява пред хората като вестителка , която предвещава трагедия и печал. След общуването със старицата императорът застанал пред един от портретите от богатата шереметевска колекция живопис и дълго разглеждал изобразения млад човек, облечен в синя дреха, с пръстен със знака на мирозданието на кутрето на дясната ръка. След това произнесъл: «Сега вече зная точно кога ще бъда убит».

Павел I бил удушен на 12 март 1801 г. Подозира се, че именно това е датата, която е имал предвид когато, след общуването с магьосницата, се вглеждал в някакъв детайл на ръкава на изобразения на портрета непознат в синьо.

Освен призрачни жени, вестител на смъртта може да бъде и самата природа. Така в Померания, в обширните владения на рода на юнкерите Борко, гърмяло не по-често отколкото в околностите. Но ако буреносните облаци идвали от северозапад, семейството примирало от ужас: вече нееднократно мълнии поваляли вековни дървета в парка, като всеки път горящата липа ставала нещо като погребална свещ за някого от Бокови. Свещеникът, който повече от половин век записвал в счоите хроники всички що-годе значими местни събития, описал цели пет случая на зловещо знамение: гръмотевична бря от северозапад, мълния, горяща липа и след седмица – погребение!

Като друг вестител на смъртта в Ирландия, Шотландия и САЩ от незапомнени времена се появява дух на жена на име бенши. Смята се, че всеки дух бенши е свързан с едно или друго семейство, но най-вече с тези, чиито фамилии започват с Мак или О.

Бенши се явяват като красавици с дълги, нископадащи коси, сиво наметало върху зелена рокля. Понякога са облечени напълно в бяло или червено. Очите на бенши винаги са били огнено-червени от постоянен плач за хората, коитио се отправят по своя последен път. Предупреждението към семейството за приближаващата смърт на един от неговите членове най-често се изразява под формата на плач или пеене.

Рядко някой вижда самите бенши. Чуват се само звуците на техните ридания, изпълнени с такава скръб, че неволно навеждат на мисълта за обреченост.
Не толкова отдавна Шейла Сен-Клер, известна в Ирландия изследователка на парапсихични явления, поканила в студиото на Би-Би-Си няколко свои съотечественици, които твърдели, че са чували зловещия плач на бенши със собствените си уши. Ето как е описал предсмъртния плач на «жената- фея» възрастен жител на графство Даун:

- Това беше протяжен, монотонен вопъл: може да се сравни с мяукането на стара котка на оградата... Но не, по-скоро приличаше на вик на птица, която умира от мъчителна смърт. Печалният звук постепенно утихваше и накрая изчезваше съвсем.

В Ирландия смятат бенши едва ли не за ангел-хранител, който мълчаливо наблюдава за работите на своите подопечни и ги наставлява, ако е необходимо, за пътя към истината. Когато ирландецът умира, духът, който стои на стража за семейното благополучие, изпълнява своя дълг: с прощален плач изпраща душата в последния й път.

Скоро след пускането на програмата в ефир на името на Шейла Сен-Клер дошло писмо от известният бостънски бизнесмен и политик О'Бари. Както и много други представители на католическата община Бостон, неговите предци са дошли в Масачузетс от Ирландия. Сега Джон О'Бари притежава мрежа от супермаркети, разпростряла се по цяла Нова Англии.

«За първи път това се случи с мен много отдавна – още в дълбокото детство, — пише О'Бари. — Една сутрин, както си се излежавах в леглото, чух много странен звук, който приличаше на ридание на жена, обезумяла от мъка. Аз се облякох и слязох долу. Баща ми седеше до кухненската маса, а очите му бяха пълни със сълзи.
Дотогава не бях го виждал да плаче. Мама каза, че току-що са позвънили от Ню Йорк и са съобщили за смъртта на дядо. Макар и да беше много стар, той нямаше здравословни проблеми, така че новината за всички беше като гръм от ясно небе.»

През май 1945 г., по време на служба в далекоизточното подразделение на американските ВВС, О'Бари отново се събудил в шест сутринта от тихия протяжен вой. «Този път веднага разбрах каква е работата, — пише той. — Известно време седях в леглото като чувствах, че косите на тила ми се изправят. Звукът току се усилва, ту отново стихва, подобно на сирена за въздушна тревога. Когато всичко стихна, усетих прилив на тежка тъга. Беше умрял баща ми — за мен нямаше никакви съмнения. След няколко дни аз действително получих известие за неговата кончина. »

След още седемнайсет години на Джон О'Бари било съдено за трети път да чуе този задгробен, вледеняващ душата звук. Случило се в Торонто, по време на една командировка.

Викът отново ме завари в леглото: той нахлу в пространството, като се прикри със звуците на обкръжаващия свят. Жената? Сина? Може би някой от братята? Боже, помолих се аз, нека да е някой друг!.. Впрочем, някъде в дъното на душата ми усещах, че всичко с близките ми е наред...» Било 22 ноември 1963 г. Именно така бенши изпратила в последния му път добрия приятел на Джон О'Бари — президента на САЩ Джон Кенеди!

В една от легендите се казва, че Господ Бог, който оценил изключителната набожност на ирландците, заделил по един ангел хранител за всеки един от по-старите родове. Тези небесни същества скоро искрено се привързали към земния си подопечен и тогава Бог се съжалил и им позволил да изразяват своите чувства — но само в един единствен случай – когато някой в семейството умира. Така опечалените бенши със скръбни викове се прощават с поредния си земен възлюбен....