Виктор Камбуров e роден във Варна. Учил е в различни училища, предимно с преподаване на английски език. В природоматематическата гимназия е бил в паралелка по биология. В ученическите години често е посещавал катедрата по Хидробиология ихтиология на СУ – увличал се по рибите, искал да стане ихтиолог. Не станал.

През 1985 г. завършил биофакултета на СУ като вирусолог. Доктор на биологическите науки. До 1991 г. работи в лабораторията по молекулярна биология. През 1991 г., в трудните гладни преходни години, си спомнил за добрия си английски и решил да си опита щастието в Америка. Насочил се към Колумбийския университет... И открил гена на страха..

СЪС СКОРОСТТА НА СТРАХА

- Как възникна у вас мисълта да се заемете със страха?
В Колумбийския университет, където работех, се занимавахме с молекулярните механизми на паметта. Вие навярно знаете, че съществуват различни типове памети. Най-често изследователите изучават пространствената памет. При нея обаче има още един проблем: мишките се учат прекалено дълго преди опитите да дадат какъвто и да било осезаем резултат.

Сблъскахме се с това и започнахме да мислим какви видове памет си струва да се изучават, за да се намерят по-бързо отговорите на въпросите, които бихме искали да зададем. И тогава си спомнихме за паметта на страха. И решихме, че това ни е страшно интересно, простете за тавтологията. Защото там всичко възниква прекалено бързо.

- Откъде такава скорост?
Страхът е жизнено важен за всички живи същества – хора, мишки, мушици, котки. Сами разбирате: най-малката грешка и може да те изядат, да те осакатят, да те ранят. При това всичко става мигновено. Достатъчно е веднъж да почувстваме, че кучето може да ни ухапе, да ни сгази кола -усещането остава за цял живот и кара болшинството от нас да се бъдем доста внимателни.

- Стана така, че вие решихте да разберете как работи паметта на страха. И какво се случи по-нататък?
В нашите експерименти ние използвахме типичните рефлекси на Павлов. В частност паметта за звука, след който удрят мишката с ток.

Оказа се, че ако блокираме в мишките гена, който отговаря за изработката на белтъка статмин, мишките прекрасно помнят звука, но не примират от страх. В същото време, ако на някоя от останалите мишки се пусне познатият от преди едно денонощие сигнал, след който идва удар от ток, те буквално замръзват от страх.

- Тоест някакъв ген отговаря за страха. Вие ли го открихте за първи път?
Не, за него знаеха и от по-рано. Но не и за гена, който може да регулира страха. Всъщност, именно в това е нашето малко откритие.

Тогава бих искал нещо да уточня. Мишките, при които е блокиран генът на страха, помнят всичко, което им се е случило през деня, но не помнят, че на определено място са ги фраснали по прекрасната мустаката муцуна?

Не, те прекрасно помнят, че на дадено място са имали неприятности: проверихме. Те не забравят неприятната ситуация напълно. Но те или не си я спомнят така добре, както я помнят събратята им или пък си я спомнят добре, но въпреки това си позволяват по-свободно поведение. Едно от двете.

НЕ ГЕНЕТИЧЕН, А ВРОДЕН

- Така и не разбрах: съществува ли генетичният страх, за който толкова говорят социолози и политолози?
Нямам готовност да разсъждавам с тяхната терминология. Но страхът наистина се дели на два вида - памет на страха и вроден страх. Вроденият страх не се придобива с жизнения опит, а още от самото начало си «седи в гените», както е прието да се говори. У всеки животински вид има свой вроден страх.

Човек може да се бои от змии дори никога да не се е сблъсквал с тях. У много хора най-силен е страхът от височините , макар и никога и от никъде, слава Богу, не са падали.

Мишките също се боят от височините, макар и никога да не са ходили по покриви. Боят се и от котките и плъховете, макар и да не е задължително да се сблъскват с тях всеки ден и час.

Има животни, които се боят от водата. Рибите, разбира се, не се боят от водата. Някои маймуни, както и хоратаq страшно се боят от змии, особено ако живеят в равнините. Ако живеят в планината, животните много се боят от орлите.

- Тоест вроденият страх - това е страхът пред естествения враг?
Като правило, да. А новият страх се създава на основата на стария, по асоциация с него. Аз се страхувам от змии, а кучето може да ме ухапе, също както и змията. Става така, че сега се боя от кучета. Това е асоциативна памет. Между другото, това е второто нещо, за което Павлов би трябвало да получи Нобелова награда, но по някаква си причина не я е получил.

- А у вашите безстрашни мишки и вродените страхове ли се притъпяват? Те страхуват ли се от котки и плъхове?
Засега имам усещането, че вроденият страх у тях е малко по-малко, отколкото у събратята им. Но как ще се държат в присъствието на котка, засега не сме проверявали. Търсим подходяща свирепа котка и засега не сме намерили. При мен в Ню Джърси живее моята софийска котка. Ама тя е една такава добродушна... Страхувам се, че с нея експериментът няма да се получи.

За сега ще плашим нашите мишки с плъхове. Плъховете, ако не знаете, ловят мишки. Макар и да са нещо като роднини...

Но ние вече направихме други опити с вродения страх, например със страха от височината, който е много важен при мишките. И със страха от открити пространства, който е свойствен и за човека.

А-а-а-а, сещам се за една такава песен «От детството си не обичам откритите пространства/ музиката за всички и обеди в столовата/ Аз израстнах на почвата на любовта и пиянството/ Колкото и да е странно, още съм жив...» Е, моят английски не е като вашия, а и едва ли слушате хард рок......

В песента се пее много точно! Всички ние искаме да се стоим близо до стената, в ъгъла, в храстите, за да не ни изядат хищниците. Нещо повече, като качим нашите храбри мишки на специална открита платформа, поставена на един метър над земята, те спокойно се разхождат по нея...

При това от тази платформа може да се влезе в два ръкава – открит, без стени, и закрит, в който може да се скриеш. И двете групи мишки с удоволствие изследват цялата платформа и всички ръкави защото по природа са си любопитни. Но храбрите мишки прекарват много повече време в откритите ръкави, а през това време обикновените – в закритите.

- А може мишките мутанти просто да имат по-лоша пространствена памет? Изведнъж да са развили топографски кретенизъм?
Проверихме. Пространствената памет при тях е в пълен порядък. Те идеално запомнят лабиринтите, дори намират и подводни обекти. Паметта на мишките мутанти не е пострадала в това отношение. Точно там е работата! Просто тяхната памет занеприятности е притъпена.

- Тогава може най-банално да е занижена чувствителността им към болка?
Първоначално и ние мислехме така. Проверихме. Излезе, че те чувстват болката, електрошока и прочее точно както и събратята им! Стана така, че се занижи не болката, а страхът. Ето какви удивителни неща се случват.

И вие направихте това, както сам твърдите, малко откритие - и буквално се събудихте като знаменитост. Новината за гена на страха бе предадена от всички световни агенции, за вас писаха водещи издания.

Много от публикациите станаха някак си популистки. Почти никой не пропусна да отбележи, че на дневен ред е разработването на лекарство против страх.

- Явно на всички са им омръзнали безкрайните фобии . И в крайна сметка, какво? Ние сме, макар и само с една стъпчица, по-близо до такова лекарство?
Потенциално може да се говори и за това. Но нашата работа е фундаменталната наука. Ние не сме въвлечени в ежедневната работа на фармакологичните компании. Генът, който открихме, действа добре и регулира страха при мишките. Но въпросът е съществува ли той при хората? В тази или онази част на мозъка се намира? Толкова ли активно работи, както при мишките? Първо трябва да се покаже всичко това преди да се мисли за някакви лекарства.

- А вие как смятате? Има ли ген на страха при човека?
Струва ми се, че и при хората съществува.

- Ако това е така, то в нашето общество също има своего рода «мутантни мишки». Днешното поколение тийнейджъри и у нас, а и на Запад често е наричано поколение no fear - безстрашно поколение. А не може ли техният ген на страха да се е блокирал от само себе си? С какво ли не си играе дяволът при нашата загубена екология...

Добро предположение. Но се страхувам, че няма нищо общо с генетиката. Освен, че се занимавам с изследвания, аз съм и преподавател. И се срещам тук с младежи от най-различни страни – България, Русия, Южна Корея, Индия, Китай... Като поживеят малко в Америка, външно те доста заприличват на американците – също са такива разкрепостени и безстрашни.

Да, ама в някои ситуации само да знаете как нервничат и се страхуват. Така че това явно не е мутация. Хората просто получават друго възпитание – това е всичко. Ако живееха някъде другаде – у дома в Китай, в София или във Варна – биха били съвсем други. Какви именно – не мога да ви кажа. Но със сигурност – съвсем други!