"Нашите наклонности притежават
учудващото свойство винаги да се маскират като светоглед."
Херман Хесе

ЗА НЯКОИ, НАВЯРНО, досегашните ни разсъждения са непонятни, защото те, изглежда, трудно могат да се свържат с научните познания за причините на различните симптоми. Обикновено сме готови да обясним някои симптоматики изключително или частично с психически процеси - но какво да кажем за преобладаващото множество болести, физическите причини за които са недвусмислено доказани?

Тук се натъкваме на един принципен проблем на нашите мисловни навици. За човека е станало нещо естествено да тълкува причинно всички процеси, които е в състояние да разбере, и да изгражда дълги каузални вериги, в които между причината и следствието съществува ясна връзка.

Например, вие четете тези редове, защото аз съм ги написал, защото издателството е публикувало тази книга, защото книжарниците са я разпространили и т. н. Причинната (каузалната) мисловна концепция изглежда толкова убедителна и дори неопровержима, че мнозинството хора я разглеждат като необходима предпоставка за човешката познавателна способност.

Така повсеместно се изследват различните причини за различни проявления и се храни надеждата по този начин не само да се внесе повече яснота по отношение на взаимовръзките, а и да се открие възможност за противодействаща намеса в причинно обусловените процеси. Коя е причината за растящите цени, за безработицата, за младежката престъпност? Коя е причината за едно земетресение или за определена болест?

Въпрос след въпрос, винаги подхранвани от надеждата да бъде открита истинската причина.

Но причинността далеч не е толкова безпроблемна и неопровержима, колкото ни се струва на пръв поглед. Може дори да се каже (и такива гласове се надигат все повече), че желанието на хората да обяснят причинно света е внесло много объркване и противоречия в историята на човешкото познание и е довело до последствия, които едва днес започват бавно и отчасти да се изясняват. Още от времето на Аристотел представата за причината се разделя на четири категории.

Ние различаваме causa efficient, причината която поражда подтика, импулса, causa materialis - това е причината, чието основание се корени в материалното, или вещественото, causa formalis, или причината, свързана с придаването на форма, и накрая – causa finalis, като целева причина, произтичаща от поставената цел.

Четирите категории на причината бързо могат да се онагледят въз основа на класическия пример с построяването на една къща. За строежа отначало е нужно намерението да се построи тази къща (causa finalis), после импулсът, или енергията, която се проявява, например, в инвестирането и работната сила (causa efficient), по-нататък са необходими строителни планове (causa formalis) и накрая материали, като бетон, тухли, дърво и т. н. (causa materialis). Липсва ли една от тези причини, строежът на къщата трудно може да се осъществи.

Но потребността от истинска „причинна" причина винаги води до редуциране на четиристепенната концепция за причината. Възникнали са две течения, застъпващи противоположни гледища. Представителите на първото течение виждали в целевата причина (causa finalis) същинската причина за всички причини.

В нашия пример същинската предпоставка за всички останали причини би било намерението да се построи къща. С други думи, намерението или целта винаги са причината за всички събития. Така причината, поради която пиша тези редове, е моето намерение да издам тази книга.

Това обяснение на причината с целта лежи в основата на хуманитарните науки, от които природните науки строго се разграничават чрез енергетичния си причинен модел (causa efficient).

За разглеждането и описанието на природните закони допускането на дадено намерение или цел се е оказало твърде хипотетично. За тях по-смислено е било предполагането на една сила или импулс. Така природните науки са се обвързани с един каузален закон, в смисъл на енергетичен импулс.

Тези две различни схващания за причинността и днес разделят хуманитарните от природните науки и правят трудно, ако не и невъзможно, противоположното разбиране. Природонаучната каузална мисъл проследява причината в миналото, докато моделът на финалността пренася причината в бъдещето.

Така формулирана, последната констатация за мнозина може би звучи странно - защото как би могла във времето причината да идва след следствието? От друга страна, във всекидневния живот в никакъв случай не се боим да формулираме подобна взаимовръзка: „Тръгвам сега, защото влакът ми потегля след един час". Или: „Купих подарък, защото следващата седмица е рожденият й ден". В тези формулировки едно бъдещо събитие определя следствието.

Ако разгледаме случки от нашето всекидневие, ще установим, че някои се обясняват с енергетична причина в миналото, а други - с финална причина от бъдещето. Например често казваме: „Ще напазарувам днес, защото утре е неделя" и: „Вазата падна, защото я бутнах".

Но едно двояко схващане също би било допустимо. Причината за строшените по време на семеен скандал съдове би могла да се потърси в това, че са били хвърлени на пода, или в това, че единият от съпрузите е искал да ядоса другия.

Всички тези примери служат за пояснение на факта, че двете каузални представи разглеждат две различни плоскости, като и двете имат своето основание. Енергетичният вариант позволява представата за една механична взаимовръзка и се отнася винаги до някакво материално равнище, докато финалната каузалност работи с мотивация или с намерения, които вече не се свързват с материята, а само с духа. Така представеният конфликт е специална илюстрация на следните полярности:

causa efficiens - causa finalis
минало - бъдеще
материя - дух
тяло - душа

На това място би било полезно да приложим на практика всичко онова, което казахме досега за полярността. Тогава бихме могли да заменим „или"/„или" с „както"/„така и" и въз основа на това да разберем, че двата начина на наблюдение не се изключват, а се допълват. (Учудващо е колко малко сме се поучили от опита със структурата на светлината, изградена и от частици, и от вълни!)

И в този случай всичко зависи от това коя гледна точка ще възприемем, а не кое е правилно или неправилно. Когато от автомата падне пакет цигари, причината за това може да се търси в пуснатата монета, но също и в намерението ни да пушим. (Това е повече от игра на думи, защото без желанието и намерението да се пушат цигари не би имало автомати за цигари.)

И двете схващания са легитимни и в никакъв случай не се изключват взаимно. Но едното тълкуване винаги ще бъде несъвършено, тъй като наличието на всички материални и енергетични причини далеч не оправдава съществуването на един автомат за цигари, ако липсва намерението. Също така не са достатъчни само намерението и целта, за да възникне нещо. И тук единият полюс съществува единствено заради противоположния си полюс.

Това, което при автоматите за цигари изглежда банално, при разбирането на еволюцията е спорна тема, която пълни цели библиотеки. Изчерпва ли се причината за човешкото съществуване с материалната причинна верига в миналото и оттам - е ли нашето специфично битие случаен резултат от скоковете в развитието и селективните методи, като се започне от водородния атом и се стигне до главния мозък на човека? Или, може би, тази половина, на причинността се нуждае и от преднамереността, която идва от бъдещето и така кара еволюцията да върви към една предначертана цел?

Този втори аспект „идва в повече, твърде е хипотетичен" за природните науки, а за хуманитарните - първият аспект е „недостатъчен и прекалено беден". Но ако разгледаме по-малки и затова обозрими развития и „еволюции", Винаги ще открием и други причинни посоки. Само технологията не е достатъчна за конструирането на самолети, ако в човешкото съзнание още не се е оформила готовата идея за летенето.

По същия начин и еволюцията не е плод на случайни решения и развития, а на материалното и биологично осъществяване на един вечен модел. Материалните процеси тласкат от едната страна, финалният образ дърпа от другата, за да може по средата да се получи определено проявление.

С това стигаме до следващия проблем на тази тема. Причинността се нуждае от линейността, като предпоставка, върху която могат да се маркират „преди" и „след", в смисъл на следствена взаимовръзка. На свой ред линейността има за предпоставка времето и точно то в действителност не съществува.

Спомняме си, че в нашето съзнание времето възниква от полярността, която ни принуждава да разделяме едновременността на единство от последователности. Времето е феномен на нашето съзнание, който проектираме навън. Тогава вярваме, че времето съществува и независимо от нас. Освен това си представяме потока на времето винаги линеен и еднопосочен.

Вярваме, че времето премива от миналото в бъдещето и не забелязваме, че в точката, наречена от нас настояще, миналото и бъдещето се срещат.

От геометрията обаче знаем, че в действител­ност няма успоредни линии, тъй като чрез сферич­ното изкривяване на пространството всяка права, продължена до безкрай, се затваря в кръг (геометрия на Риман).

Така всяка права линия в действителност е отрязък от дъга. Ако пренесем тези знания върху горната времева ос, ще видим, че двете посоки - минало и бъдеще - се срещат в кръга.

Това ще рече, че живеем винаги по посока на миналото си или че нашето минало е определено от бъдещето ни.

Ако приложим върху този модел каузалната си представа, проблемът, който дискутирахме в началото, моментално ще се изясни: причинността, също като времето, тече към всяка точка и в двете посоки. Подобни представи може и да звучат необичайно, но не са много по-трудни за възприемане от факта, с който сме свикнали, а именно - че при околосветски полет накрая пак достигаме изходната си точка, макар непрекъснато да се отдалечаваме от нея.

Още през 20-те години на нашия век руският езотерик П. Д. Успенски обръща внимание на този проблем за времето в своето тълкуване на четиринадесетата таро-карта (въздържанието) със следните думи: „Името на ангела е време, каза гласът. Върху челото му е начертан кръг, който е символ на вечността и знак на живота. В ръцете си ангелът държи две кани - златна и сребърна. Едната кана е миналото, другата - бъдещето. Потокът на дъгата между тях е настоящето. Виждаш, че той тече и в двете посоки. Това е времето в неразбираемия му за човека аспект. Хората мислят, че всичко тече непрекъснато в една посока. Те не виждат как всичко винаги се среща, как едното идва от миналото, а другото от бъдещето и че времето е многообразие от кръгове, които се въртят в различни посоки. Проумей тази тайна и се научи да различаваш противоположните течения в дъговия по­ток на настоящето". (Успенски, „Нов модел на все­лената")

В творбите си Херман Хесе също постоянно за­сяга темата за времето. Така в мига на своята смърт Клайн произнася думите: „Колко хубаво, че го озари и това прозрение - че времето не съществува. Винаги и само времето разделя човека от всичко, за което жадува".

В произведението си „Сидхарта" Хесе разглежда темата за безвремието на много места. „Научи ли - така го попита той някога, - научи ли и ти от реката онази тайна: че няма време? Лицето на Вазудева грейна в усмивка: Да, Сидхарта - рече той. - Ти искаш да кажеш, че реката навсякъде е еднаква: в извора и при устието, във водопада и при брода, в бързея, в морето, в планината - навсякъде е еднаква. И че за нея съществува само сегашното, не сянката „минало", не сянката „бъдеще". Точно така - каза Сидхарта. - И когато научих това, огледах живота си и той също беше река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта, и от стареца Сидхарта само от сянка, не от нещо истинско. И предишните прераждания на Сидхарта не бяха минало, и смъртта и завръщането му при Брахма не бяха бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, Всичко има същност и настояще".

Щом осъзнаем постепенно, че както времето, така и линейността не съществуват извън съзнанието ни, тогава и мисловният модел на причинността неизбежно се разклаща и престава да се приема като единствен. Става ясно, че и причинността е само определена субективна форма на човешкото схващане за нещата или, както го е формулирал Дейвид Хюм: „потребност на душата".

Наистина няма основание да не разглеждаме света причинно, но също така няма основание и да го тълкуваме причинно. И тук пояснителният въпрос не гласи: правилно или неправилно, а в най-добрия случай (и то само понякога): уместно или неуместно.

В този аспект се оказва, че причинният начин на възприемане на света е много по-рядко уместен, отколкото днес рутинно се приема. Навсякъде, където имаме работа със сравнително малки участъци от живота, и когато събитията не се изплъзват от нашето полезрение, ние се справяме лесно с представата си за време, линейност и причинност във всекидневието.

Но ако измеренията са по-големи или нивото на решаване на даден въпрос е по-сложно, тогава причинният метод води по-скоро до безсмислени заключения, отколкото до прозрение. Причинността се нуждае винаги от строго установена крайна точка при постановката на въпроса.

В причинната представа за света всяко събитие има своя причина, поради което не само е позволено, а дори е необходимо всяка причина да се анализира съответно за нейната причина. Този подход води до проучване на причината за причината на причината - но за съжаление никога до трайната точка. Пра-пра-прапричината за всички причини не може да бъде открита. Или, от един момент нататък, преставаме да анализираме, или завършваме с неразрешим въпрос, който никога не може да бъде по-смислен от известния въпрос за яйцето и кокошката.

С това искаме да изясним, че във всекидневния живот концепцията за причинността може да има практическо значение най-много като помощна функция на мисленето, но е напълно недостатъчна и безполезна като инструмент за обхващане на научните, философските и метафизичните взаимовръзки. Вярването, че има следствени взаимовръзки, е погрешно, защото се гради върху предположението за линейността и времето.

Признаем ли обаче, че причинността е възможен (и с това несъвършен) субективен метод на възприятие при човека, тогава е допустимо да я поставяме в действие там, където смятаме, че ще ни бъде от помощ в живота.

Но в днешната ни представа за света господст­ва мнението, че причинността съществува сама по себе си и дори е експериментално доказуема - именно срещу тази заблуда искаме да се обявим. Човек никога не може да разглежда други връзки, освен „винаги-когато-тогава".

Такива схващания обаче не казват нищо повече от това, че две проявления възникват във времеви синхрон и че между тях съществува връзка.

Когато подобни измервания веднага се изтълкуват причинно, тогава тази последна стъпка е израз на един определен светоглед, но няма вече нищо общо със самото измерване или наблюдение. Настървението да се тълкуват нещата причинно е ограничило в гигантска степен нашия мироглед и познавателната ни способност.

Квантовата физика е онази наука, която направи пробив в причинната представа за света и я постави под съмнение. Така Вернер Хайзенберг формулира, „че в много малки промеждутъци от време, т. е. в области от величината на елементарните частици, пространството и времето са се размили по особен начин, а именно така, че в толкова малки промеждутъци дори понятията по-рано или по-късно не могат да бъдат правило дефинирани.

Разбира се, по принцип нищо няма да може да се промени в структурата пространство-време, но трябва да се има предвид възможността опитите върху процесите в съвсем малки области от пространството и времето да покажат, че определени процеси привидно протичат във времето обратно на тяхната причинна последователност".

Формулировката на Хайзенберг, макар и ясна, е предпазлива, защото, като физик, той ограничава твърденията си върху онова, което може да се наблюдава. Но тези наблюдения прилягат плътно към онази представа за света, която мъдреците открай време проповядват.

Наблюдението на елементарните частици протича в една гранична област на на­шия свят, детерминиран чрез времето и пространството - ние се намираме сякаш в „рожденото място на материята". Още тук, както казва Хайзенберг, времето и пространството се размиват.

Но „преди" и „след" стават толкова по-ясни, колкото по-дълбоко проникваме в структурата на материята. Ако тръгнем в другата посока, отначало се загубва ясното различие между време и пространство, между „преди" и „след", докато накрая това разделяне изчезне напълно и стигнем там, където господстват единството и неразличимостта, където няма нито Време, нито пространство, където царува вече „тук" и „сега".

Това е точката, която съдържа всичко и въпреки това се нарича „нищо". Времето и пространството са двете координати, на които се крепи светът на полярността, светът на заблудата - прозрението, че те не съществуват е предпоставка за постигането на единство.

Следователно в този двуполюсен свят причинността е една перспектива на нашето съзнание, с чиято помощ могат да се тълкуват процесите: това е начинът на мислене на лявото мозъчно полукълбо. Вече казахме, че природонаучната представа за света е представата за света на лявата мозъчна половина - нищо чудно, че и тя се придържа толкова упорито към причинността.

Дясното полукълбо, напротив, не познава причинността, а мисли аналогично. По такъв начин откриваме онзи втори, противоположен на причинността метод на възприемане на света, който не е нито по-правилен, нито по-неправилен, нито по-добър, нито по-лош, а представлява необходимо допълнение към едностранчивостта на причинността.

Едва двете заедно - причинността и аналогията - могат да образуват координатната система, в която двуполюсният ни свят да се интерпретира смислено.

Както причинността прави видими хоризонталните връзки, така аналогията проследява вертикално първичните принципи на всички равнища на тяхното проявление.

Аналогията не изисква следствена връзка, тя е ориентирана към идентичността на съдържанието в различните форми. Ако причинността изразява отношението към времето чрез едно „преди"/„след", аналогията се подхранва от синхронността в смисъл на „винаги-когато-тогава". Ако причинността води към все по-силно разграничаване, аналогията обобщава многообразието в цялостни модели.

Неспособността на науката да мисли аналогично я принуждава да изследва винаги отново и отново законите на всички равнища. Науката не се осмелява и не може така да обобщи един новооткрит закон, че той да се пренесе аналогично като принцип на всички равнища. Тя например изследва полярността в електричеството, на равнище атом, при киселините и основите, в мозъчните полукълба и в хиляди други области, всеки път отново и отделно от останалите сфери.

Аналогията завърта гледната точка и поставя различните форми в аналогична взаимовръзка, откривайки във всички един и същи първичен принцип. Така изведнъж положителният електрически полюс, лявата мозъчна половина, киселината, слънцето, огънят, китайското „ян" добиват общи черти, макар между тях да не съществува причинна връзка. Аналогията се извежда от общия за всички изброени форми първичен принцип, Който, в нашия пример, би могъл да се нарече и принцип на мъжкото начало или активността.

Такъв тип наблюдение разлага света на архетипни съставни части и разглежда различните модели, които се образуват от архетиповете. Тези модели се откриват аналогично на всички равнища във формите на проявление - както горе така и долу.

Този вид наблюдение трябва да се усвои също както причинният метод. Той ни разкрива света от съвсем друга страна и прави видими онези модели и взаимовръзки, които са невидими за подчинения на причинността поглед.

Така както предимствата на причинността се състоят във функционалността, предимството на аналогията е в прозрачността на връзките по отношение на съдържанието. Благодарение на причинността лявото полукълбо може да разложи и анализира много неща, но не му се удава да обхване света като цяло.

Дясното полукълбо, на свой ред, трябва да се откаже от способността да управлява процесите, протичащи в този свят, но има поглед върху цялото, върху образа и поради това е в състояние да познае смисъла. Смисълът е извън целта и логиката, или, както Лао Дзъ казва:

Смисълът, който може да се изкаже,
не е вечният смисъл.
Името, което може да се назове,
не е вечното име.
„Несъществуване" наричаме началото
на Небето и   Земята.
„Съществуване" наричаме майката на отделните
създания.
Затова посоката на несъществуването
отвежда към съзерцание на чудесното същество,
посоката на съществуването -
към съзерцание на пространствените
ограничения.
И двете са едно и също по своя произход,
различни са само имената.
В тяхното единство се крие тайната.
А още по-дълбоката тайна на тайната
е вратата, през която влизат всички чудеса.