...Спомням си, когато бях малко момченце и учех в предучилищната градина, когато вървяхме по улицата, ни учеха групово да поздравяваме старите хора, покрай които минавахме. Учителката ни казваше, че те са мъдри и добри, че те са като скъпоценни камъни за обществото, защото са придобили мъдрост и опит в живота си. Тези нейни думи се запечатаха в мен завинаги. Животът течеше. Нравите се променяха. В малкия ни източно европейски щат постепенно навлезе влиянието на западната цивилизация. А тя издигаше в култ младостта и грубата сила. Западът беше оставил някъде зад гърба си познанието за цялостния живот и процеси и живееше и мислеше като тийнейджър – ден за ден – икономически, морално и поведенчески. Интересното беше обаче, че въпреки наложеното сляпо поклонение пред инфантилната физическата красота и сила, хората продължаваха да остаряват. Хората се държаха така, сякаш смъртта не съществува, планираха бъдещето си така, сякаш то продължаваше до безкрайност. Трупаха съкровища, които “молец подяжда и ръжда разяжда...”. Когато смъртта дойдеше, хората реагираха странно – тя ги изненадваше. Те не знаеха как да постъпят, изпадаха в емоционален дистрес, плачеха и тъжаха за заминалите си близки, изпадаха в депресии и нерадост. По време на живота си хората се държаха така, сякаш смъртта никога няма да ги споходи. Отнасяха се към нея като към нещо, което не ги засяга. Старците прикриваха страха си зад фалшива ирония и се вкопчваха отчаяно за живота. Някои си правеха пластични операции и дори си присаждаха жлези и органи, с надеждата, че те ще върнат младостта и силата им. Но, уви – те се самозалъгваха и смъртта почукваше грубо на прага им – неканена, нежелана гостенка, която обаче никога не пропускаше да изпълни задълженията си. Подобно на педантичен чиновник, тя покосяваше прилежно всеки, дръзнал да се озове на пътя и. Смъртта ревнуваше сестра си – живота, и бързаше да отнеме всеки, който беше дръзнал да я прегърне. Всеки, който се беше осмелил да покани сестрата на смъртта, живота, за един кратък танц, беше безжалостно изтръгван от прегръдките и. Танцът се наричаше “жизнен цикъл”. Този танц беше буен и радостен, но имаше един огромен недостатък – беше кошмарно кратък. Едва родил се, човекът трябваше да се възпита, образова, реализира, да се прокреира – и смъртта се впиваше в крехката плът на тялото му. Но, тя не бързаше. Смъртта бе добър инквизитор. Още около средата на краткия жизнен период на еднодневките, наречени хора, тя започваше да се приближава и отровната и сянка започваше все по-силно да изпива живеца от жалките двуноги еднодневки, мятащи се в тъмнината на борбите си. Смъртта се гавреше с подвластните си твари. Тя не прекъсваше притока на жизнени сили веднага, не ги смачкваше за миг безболезнено. О, не. Тя бе изтънчен садист, който обичаше да се наслаждава на страданието на жертвите си. Тя се хранеше с това страдание. Смъртта започваше да се приближава все повече и повече, още от средата на смешно краткия човешки живот, докато не се настанеше трайно в съзнанието и тялото на човека. Зловонният и дъх носеше болестите и слабостта, а кошмарният и поглед -умствена деградация и регрес...

Но – толкова ли е черен дяволът? Толкова ли зла е същността на смъртта? Какво би станало, ако при сегашното примитивно състояние на съзнанието на болшинството от съвременното човечество, смъртта си отиде? Какво ще бъде ако станем безсмъртни? Истината е, че това ще бъде увековечаване и кошмарно задълбочаване на невежеството и глупостта на човека. Нека само се огледаме... Нима човечеството ни живее в пулса на Космоса? Нима е достигнало мъдростта, която би превърнала безсмъртието в естествена даденост и благо за планетата ни? Човечеството засега се намира в юношески период, в етап на груб дивашки егоцентризъм – на личностно, интерперсонално и социално ниво. Човечеството сляпо следва не твърде човешките инстинкти, нагони и импулси на старите си мозъчни структури, а използва човешките функции на неокортекса не за да развива предопределеното си величие, а за да усилва и разпалва до извратени размери първичните си импулси. Докато хората не се научат да сублимират и използват нагоните на животното в себе си, да ги впрегнат в каляската на космичното си предназначение, да трансформират страстта в Любов и омразата в съзидателност, докато не се свържат с ритъма на Целокупния Живот – дотогава смъртта е повече от желателен лекар на безумието на човекоживотното! Какво по-страшно от едно вечно и безсмъртно безумие? Представете си един вечен Хитлер, психопат, педофил, нарцисист или садист. Представете си, че членовете на задкулисната върхушка, която управлява планетата ни икономически, живеят вечно... При положение, че тези хора са твърде далеч от каквото и да е понятие за човешко, превръщането на малкия ни земен дом в космически тумор ще е повече от сигурно... При едно различно ниво на съзнанието на човека, смъртта не би имала повече място в хода на развитието му. Но засега, тя е незаменим хирург, който дава възможност за обновяване и пречистване на глобалния човешки организъм. И въобще – какво е смъртта, какво е живота, какво е безсмъртието? В последните стотина години в “научните” среди властва тясно ограничено разбиране за човека като за биологичен механизъм. Понастоящем е твърде модерно човешките когнитивни процеси да се вербализират под формата на компютърния и програмистки жаргон. Човекът е сведен до мозъчен биопроцесор в който съзнанието представлява страничен продукт от сложните мозъчни структури, дигитални процеси, изчислителни биовериги и невронни микро звена. Според инфантилното разбиране на съвременната “наука”, всички истински човешки структури и полета на действие, всички трансперсонални сфери и системи на съществуване на холистичното битие, се редуцират тесногръдо и сляпо до чисто биологичните им корелати. Висшите психични и духовни процеси, които всъщност са самият човек, се свеждат до чисто сензомоторните им аналози, етапи на развитие и функции. Такъв подход е чудесен, ако представлява част от цялостното знание. Но, ако интуицията, любовта, мъдростта, волята, бъдат причислени към страничните продукти на биохимичните и химикоелектрични процеси на физиологичните системи на биологичния човешки организъм, това ще бъде просто гмуркане в блатото на невежеството и обявяване на това невежество за най-висше познание от последна инстанция... Постиженията на съвременното генно инженерство са вдъхновяващи, съвременната медицина успешно може да предизвика определени емоционални състояние чрез дразене на лимбичната система и хипоталамуса, видения при влияние върху окципиталния коров дял и т.н. и т.н. Серотонинът прекрасно може да бъде наречен биологичният субстрат на спокойствието, окситоцинът - веществото на любовта, допаминът и тестостеронът – медиатор и хормон на страстта и амбицията, а адреналинът и кортизолът – хормони на страха и стреса... Това е така. Тези изследвания са необикновено вълнуващи и изключително важни. Те ще продължават и ще се обогатяват – за щастие. Ако обаче когнитивните психически и спиритуални процеси се редуцират до биологичните им еквиваленти, самата реална същност, стояща зад семантиката на понятието човек, ще бъде унизена. Психичните и съзнателни процеси корелират с биологичните им аналози. Те могат донякъде да бъдат проследени със съвременната апаратура. Могат да бъдат измерени мозъчните вълни, да се наблюдават зоните на мозъчно действие чрез PET или FMRI – но това ще бъдат само корелати, а не самите психични процеси. Но, говорейки за психология на стареенето – подобно редукционистко становище имат само някои клонове на съвременната психология. Такива клонове са например психодинамичният подход на Фройд и нео – фройдизмът, бихевиоризма и когнитивната психология, като последните две не са нищо друго освен бледи сенки на неврофизиологията и невропсихологията, някои течения от хуманистичното направление и т.н. Бидейки малки звена от голямата мозайка на науката за душата, те са важни нейни части. Сами по себе си обаче те превръщат човека в непълноценно подобие на своя по-съвършен и по-“умен” силиконов брат – компютърът! Донякъде се шегувам, разбира се... Но, все пак, тясното мислене на някои направления в съвременната психология е просто достойно за изумление! На различно становище по въпросите за същността на човешкото съзнание, живота и смъртта, са трансперсоналната и интегралната психология. И ако трансперсоналните психолози се съсредоточават предимно върху надличностните и свръхсъзнателни нива на развитие, то интегралните психолози обхващат цялата богата гама на Хомо Сапиенс – от сензомоторното възприятие, през репрезентативното, конкретно операционно мислене и формално логично мислене, към постформалното, архетипно и каузално свръхсъзнателно, до недуалистичния свръх разум, обемащ тоталността на живота.

В контекста на интегралната психология, животът и смъртта представляват просто различни сфери на проявление на съзнанието. Според изследванията на Трансперсоналната Психология (ТПП) и Интегралната Психология (ИП), съзнанието е безсмъртно. Смъртта е нищо друго освен преход на друг етап на негово проявление. Така че, ние сме безсмъртни същности. Според емпиричните изследвания на огромен брой изследователи от ТПП и ИП, от древността до съвремието, това, което наричаме смърт, е единствено прекъсването на нишката на съзнанието при преминаването на съществуването на човека от едно състояние на съзнание в друго. Прекъсването, или преминаването през Лета – “реката на забравата”, е правило за средностатическия съвременен човек. Това прекъсване на съзнанието, разбира се, няма нищо общо с понятието за смъртта, такова, каквото го натрапва съвременната едномерна наука. По този въпрос може да се говори много, като аргументите на ТПП и ИП и нейните водещи фигури, са много. Карл Густав Юнг, Ауробиндо Гош, Станислав Гроф, Кен Уилбър, Роберто Асаджоли, Маслоу, както и стотиците древни велики психолози, в пълно съгласие твърдят: “Смърт Няма. Възможностите за проявление на съзнанието са безгранични, а тези, които ние познаваме, са само неговите най-груби и зачатъчни етапи от развитието му!”

Реферирайки към съвременната геронтология – какво предлага съвременната наука за стареенето и свързаните с него процеси, както и засега неизбежната т.н. смърт? Предлага обреченост! Предлага единствено разбиране за смъртта като акт на пълна анихилация. Тъй като разбирането за живота и смъртта, за цялостната картография на микро и макрокосмоса, на съзнанието и процесите в него и живота във всичките му многомерни проявления, за извечните закони, заложени в самата първична тъкан на битието, бива редуцирано до най-грубите му следствия, а връзката с висшите принципи на живота при такъв подход е тотално загубена, какво му остава на горкия съвременен човек, повярвал в лудостта на такава окована в слепота хтонична визия? Ако законите се определят единствено от социалните институции и управляващите ги съмнително човечни човеци, ако такива същностни понятия като морал, единство, обич, състрадание, добро, хармония, мъдрост, воля, се свеждат единствено до грубите им сетивни, нагонни, хормонални, медиаторни и неврофизиологични корелати, като по този начин тотално се обезсмисля самото естество на предназначението на човека и посоката на развитието му остава единствено в хоризонталната плоскост, ако основният физичен и психичен закон за причинно следствената връзка се обявява за ненаучен – тогава какво му остава на така манипулирания от подобни катастрофални разбирания човечец? Остава му единствено плоската и безвкусна линия на насока на съзнанието му в предписания от монопола на “науката” път на проявление. А за естеството на този път можем да се осведомим просто като се озърнем наоколо – липса на смисъл, празнота и посредственост, като най-висшата радост е тази, доставяна от максимално изстискания нагон и проявленията на животинската агресия в бизнес делата, трупането на зимни запаси в банковите ни сметки, спокойното прегризване гърлата на цели народи и континенти (Африка), тоест умишленото им икономическо подчинение и поддържането на глад и смърт... Ако не сме в допир с естествено заложените в нас висши морални ценности, тогава целта оправдава средствата. Средствата могат да бъдат и най-зверски, както виждаме от насилието по света. И повече от зверски, тъй като интелектът на човека, служещ на животното в него, вместо обратното, се оказва фатална комбинация. А целите са не по-различни от тези на индивидите в кое да е животинско стадо, с тази разлика, че са проявени през надстроения в човека кортекс и по-големите му възможности. Повече самки и налагането над другите самци, впечатляването на самките с големите мускули и подготвената бърлога, тоест стремежът към парите и властта, към по-голямото и луксозно леговище (имоти), винаги задоволяват либидните импулси на човека качествено в същата сфера на проявление както при животните. Не можем да говорим за остаряването и смъртта, без да засегнем това, което всъщност ги причинява: животът! Животът, мислен, чувстван и живян по един твърде ограничен и изкривен начин.